Преводът на поезия и поезията на превода

По някакво щастливо съвпадение годината 1986, година на Тринадесетия партиен конгрес, която издигна на нов етап обществено-политическото ни съзнание, бе същевременно и твърде плодоносна за българския поетичен превод. Тя не само ни донесе много нови и сполучливи преводи, но също така утвър див нашето културно съзнание много нови имена на чуждестранни поети и на български преводачи. Настоящата обзорна статия си поставя за задача да очертае най-значителните проблеми, които отделните явления и отделните издания поставят в контекста на цялостния преводачески процес, затворен в условни те рамки на една календарна година, а по-точно от края на 1985 до началото на 1987 г. Поради това се постарах да избягвам метода на емпиричното сумиране на плюсове и минуси, за да дам превес на глобал ните оценки, на общата панорамна картина. Целта ми еда съсредоточа вниманието нана читателите върху някои основни, стратегически аспекти на преводаческия процес, без да се впускам в пространни тълкува ния, които са предмет на литературно-преводната критика. Ако си представим картината на поетичния превод 86-та като една мозайка от разноцветни камъчета, трябва да се постараем да видим получава ли се в тази мозайка някакво изображение, някакъв образ или контури на образ и какъв е той. Преди да пристъпя към самото изложение, искам да кажа няколко думи за основните критерии, от които съм се ръководил при оценката на богатия и разнообразен преводен материал. Пър в о, поетич ният превод трябва да бъде не само и не толкова резултат от буквална, филологическа точност при пре изразяване от единия език на другия, колкото адекватност, вярност спрямо оригинала. Преводът не е тъждество, а функционално подобие. Той не трябва да се стреми да бъде абсолютно идентичен на ориги нала (това не е възможно), а да въздействува по същия начин както и оригиналът. Преводачът не само е в правото си, но често пъти е принуден да пресъздава оригинала не само чрез собствените му средства, но и с други средства. В то ро, самата специфика на поезията като изкуство, органично свързана с формата на стиха, изисква тя да бъде съответно спазвана и в превода- размер, ритъм, рима, строфа и т. н. Както реализмът е художествен метод, изобразяващ живота във формите на самия живот, така и постич ният превод е изкуство, което трябва да пресъздава оригинала във формите на самия оригинал. Изклю чения са допустими само в някои съвсем частни случаи, когато строгото, педантично спазване на формата може да доведе до тежки смислови увреждания" на творбата. Трето, независимо от това, как и доколко са спазени и съчетани първите две изисквания преводната творба трябва да звучи като оригинална творба. От какъвто и език, който и автор да се превежда, преводът трябва да се превърне в българско стихотворение. Или поне да стои колкото се може по-близко до едно такова въздействие. Преводът е интерпретационно изкуство, а не културна информация. Преводът на поезия или сам е поезия, или е нищо. Когато човек прочете едно преводно стихотворение, което звучи на български лошо, спънато, безпомощно или пък неясно, сковано, нагласено, той изобщо не изпитва желание да го сравнява с оригинала, а просто го захвърля - освен ако, не дай си боже, трябва да пише статия или доклад.