Книжка-9

1987, Книжка 9 - Съдържание

Първите поетически произведения на старобългарската литература в рамките на култовата (химнична) и извънкултова поезия са плод на формиращи се културни норми, свързани с приемането на християнската религия през втората половина на ІХ век, когато тя е вече сравнително завършена в себе си теологическа система. Философскогносеологическите, естетическите и етическите канони на тази система не са нищо друго освен онзи здрав смисъл, който средновековното общество влага във видимия и свръхестествения свят. От този здрав за епохата смисъл е проникната всяка творческа дейност като създаване и рецепция. И понеже културните норми са исторически променлива величина, то степента и мярката за възприемане на средновековен поетичен текст от страна на съвременния читател зависи от възможностите за вникване в културната традиция на отминалата епоха. Всяко несъобразяване с това затруднява тъл куването на тези текстове, а в някои случаи води и до разминаване с техния смисъл. И така рецептивната активност на съвременния читател, който носи в себе си културната традиция на своето време, влиза в диалогичен контакт с текст, съдържащ себе си друг културен пласт. В умението да установи взаимопроникване между двете епохи като културно наследство, без да нарушава тяхната относителна самостоятел ност, е заложен успехът на съвременния интерпретатор на старобългарски текстове. B А когато културните пластове са изградени на коренно различна философска и идеологическа основа, това в още по-голяма степен затруднява взаимопроникването поради факта, че съвременният човек трудно се освобождава от своите предпочитания" като мярка и норма в областта на духовния живот и в частност в изкуството..... Ако това е така, може да се твърди: неизбежно условие за вникване в идейно-естетическия свят на старобългарските литературни паметници, т. е. за тяхното тълкуване и разбиране, е да се проследи как завършените в себе си универсалии на християнската теоло гическа система семантично се преосмислят от старобългарските творци в процеса на създаване на новите текстове. Целесъобразността на това условие се обуславя от следното: 1. Всяко произведение на словесното творчество през средновековието не само се отнася към християнската теологическа система във философско-естетическа и идейна насока; всеки текст в структурно отношение (тема, композиция, основни образи символи, лексика) се изгражда на основата на канонизираните библейски текстове, на свещеното предание и творенията в областта на патристиката, които присъствуват в новосъздадените текстове във вид на цитати (явни или скрити), реминисценции, пери- фрази, примери и др. 2. Предвид на това, че Свещеното писание, чиито откъси са ин- тегрална част на новосъздадените творби", като текст има не само буквален, но и символно-алегоричен смисъл, налага се да се изследва генезисът на гореспоменатите цитати с цел в контекста на оригинала да се изяснят тъмните места" в тях (и не само те!), а това значи да се има предвид класическата екзегетика.

В многостранното творчество на Карел Чапек (1890-1938) се проявяват характерни тенденции и особености от развитието на модерната чешка литература. Чапек започва да твори още преди войната, но значителна част от неговите произведения са свързани с бурния разцвет на чешката литература в междувоенния период, когато се създават явления с европейско и световно значение. Още с драмата си „Р. У. Р." (1921) К. Чапек придобива световна известност и заедно с Я. Хашек се нарежда между първите чешки писатели, които осъществяват непосредната, жива връзка на националните литературни ценности с художествените и културни процеси в следвоенна Европа. Светогледно и естетически К. Чапек е творец на ХХ век - художествените пробле ми и идеи, които го занимават и тревожат, водят към драматичното битие на човека от епохата на модерната цивилизация, към противоречията, които създава преломното развитие на науката и техниката, поставяйки на изпитание общочовешките цен ности на културата, духовното съдържание на човешкия живот. B Научнофантастичните прогнози на Чапек разкриват противоречивото му отношение към научно-техническия прогрес, в основата на което лежи неговата хуманистична програма за защита на човешките ценности, философското му недоверие към глобалните идеи и изобретения, както и към радикалните промени на обществото. Много се е писало за философския релативизъм на Чапек (почерпен до голяма степен от философията на прагматизма), който го отдалечава от обективния поглед към социалните противоречия, отнема му категоричната оценка, ясната перспектива в ре шението на проблемите, превръща отношението му към явленията на живота и към човека в съвкупност от антиномии. Идейно-философските противоречия в творчеството на Чапек, еволюционистичните му възгледи, илюзорното му доверие в буржоаз ната демокрация не намаляват хуманистичното съдържание на неговото творчество. Чапек не решава социалните конфликти на своето време, социалният критицизъм неговите утопични драми и романи има хуманистична основа - защита на непреходните или по-точно интегралните човешки ценности. Той превръща в център на своето творчество човека - човекът като мярка за всичко - и гради неговата нова цялост ност (интегралност) в света на капиталистическата цивилизация, която „редуцира" ценностната представа за човека. Белег на тази нова интегралност на човека е тезата за обикновения човек (трилогията „Обикновен живот"), чийто образ в своето човешко съдържание диалектически обединява раздвоеното изображение и представа за еле ментарния и необикновен човек (фантастичните и утопични произведения). Темата за познанието на човека е свързана с темата за познанието на действителността в ней ната тоталност (страст, която съпровожда всички занимания на човека Чапек). Смисълът на познанието е в създаването на духовна мярка на предметния (емпиричния) свят, което е равностойно на това да се създаде неговата човешка мярка.

Стремежът да се съчетае психологичното с битоописателното, да се потърси исти ната по пътя на дълбокото навлизане в човешката същност, обвързана от нормите на обществената действителност, както и да се открият причинно-следствените връзки между личността и заобикалящата я среда, постига своята творческа реалност в раз кази като „Пъстра броеница“, „Грях", „Лина“, „Мъничък свят“, „Накрай града“, „Стар ци“, „Смърт“, „Майчина вяра" и др. Това са произведения, в които Райчев не робува на преднамерената теза, на фройдисткия подход към проблемите за взаимоотноше нията между мъжа и жената, за любовта, за смъртта. Философията на писателя тук е земна и акумулирала в себе си енергията на народната душевност. Събрала е знанията на ония прости и скромни трудолюбци, които откриват света и собствената същност в непосредствената изява, в незатормозеното от никакви комплекси възприятие. Над атмосферата на разказите властвува искреното преклонение на Райчев, нескриваното му удовлетворение, че е част от този свят, че е кръвно свързан с тези хора. Художественото действие, психологическият анализ и естетическата логика намират сигурна опора в социалната фактура на изобразяваните събития, в реалистичното уплътняване на всеки жест, мисъл и чувство. Идейната убедителност на тези творби се предопределя най-вече от ясната философско-естетическа функция, която изпълнява битът в движението на фабулата и в организирането на самия персонаж, като по своята динамика и напрежение се отличава твърде много от бита, в който се разви ват героите на Вазов, Йовков и Елин Пелин, и има общи черти с художествените картини на Страшимировата проза. Това е бит, който е пронизан от драматичните катаклизми на героите, не е в никакъв случай статичен, нито пък служи като фон, сред който ще се очертаят посоките на техните съдби. Защото носи в себе си заряда на едно нервно, изключително напрегнато състояние. Вещественият свят излиза от границите на материалното, не се свежда само до своята практическа функция, а навлиза в своя ритъм на човешкотосъзнание, улавя и повторно излъчва емоционалната енергия на жеста, на физическото присъствие на човека. Така обикновената вещ става нещо повече от един или друг предмет, с който личността си служи в своето ежедневие, постига ново съдържание - естетически определено и нравствено-философски акцентирано като част от сюжета на произведението - чертежите на Липованов („Мъничък свят"), брое ницата на дядо Климент (Пъстра броеница"), интериорът на колибата на цар Слави (Накрай града") и др. носят духовните очертания на героите, уплътняват и придават своеобразен колорит на творбата, насочват вярно въображението към високите точки интригата.

Предишните векове - XVIII и XIX - са известни като епохи в критиката. Подобни названия, твърдят историците на критиката като Рене Уелек, заслужава и нашето столетие. Критиката на ХХ в. е определяна като форма на модерната цив илизация. Тя излезе извън границите на Англия, Франция, Русия. Голямо значение доби в Италия, Испания. Критическата експанзия е съпроводена с предлагането на нови познания на нови методи и критерии. Създава се и критика, която е повече реминисценция от старите познати критически мисли. Тя съществува в учебниците като посредник между автора и публиката. В тях наистина има импресионизъм и философия, и проявен вкус. Но това не е толкова осъдително, както мислят западните литератори, а просто е факт за жизнеспособността на историческата хуманитарна култура. И досега в западната критика, в която се развива дълбока морална и идейна криза, се проявява импресиони стичен подход при исторически тълкувания и реалистични съждения. Така самият за паден роман се развива в унисон с потребностите на рефлектиращите социални мо менти. Цяла критика се създаде за социалния роман. Така че литературноисториче ското мислене не е изчезнало. Тъкмо това мислене проличава в оценката на опреде лени периоди. Чисто нови прояви в критиката на ХХ в. са марксическата критика, психоаналитичната критика, лингвистичната и стилистична критика, критиката, която е резултат от антропологическата култура и учението на Юнг, новият формализъм, новата философска критика, вдъхновена от екзистенциализма. Безспорното голямо критическо завоевание е марксическата критика. За нея буржоазните литератори пи шат приблизително следното: марксическата критика от вкус и теория се превръща в реалистична критика на ХХ в. Но ние на друго място ще охарактеризираме тази кри тика. В зрителното ни поле е изключително буржоазната критика на ХХ в. Важен момент в нейното съществувание е психоаналитичната критика. Тя се изгражда върху принципите на Фройд. Той смята, че артистът е подвластен на невроза, която е сред ство за творчески процес. Това състояние се сравнява с изпадането в колапс. Постьт е фантазьор с отворени очи. И може би затова за фройдистите неговата фантазия приема странно социално узаконяване. Тази фантазия се базира на комплексите на детството, които могат да се открият като символи в сънищата, в митологията, в приказките. По този начин литературата крие много свидетелства в подсъзнателния живот на писателя. Фройд се позовава на Единовия комплекс, интерпретира „Хамлет" и„Братя Карамазови" като алегория на кръвосмесителната обич и на отцеубийството. Макар психиатър, в списание „Въображение" (1912-1938) той изследва как от подсъзнател ното се ражда творческият образ.

През 1955 година Уилям Фокнър пише статията „За частния живот. Американската мечта: какво стана с нея". Норман Мейлър създава романа „Американска мечта". Едноименна пиеса съществува и в творчеството на Едуард Олби. Споменаването само на тези трима значими автори, чийто най-плодотворен творчески период се отнася към средата на нашето столетие, е достатъчно показателно, че една от основните, наймъчителни теми в съвременната американска литература, а и в изкуството, е раздиращият конфликт между вярата, надеждата за духовно осмислено съществувание, чи стота на чувствата и нравственост в човешкия живот в двадесетото столетие, противопоставени на ужасите на една груба реалност, в която властвуват прагматизмът, насилието и конформизмът. Известно е, че природата не допуска празни пространства. „Свободни територии" не могат да съществуват и във вътрешния свят на човека. И след като социалните отношения са девалвирали и лишават от нравствена опора индивида - тогава идва ред на измислицата. Въображението се превръща в първична потребност. И то се развихря толкова по-силно, колкото по-горчива става действителността. Съз дават се индивидуални, семейни и групови илюзии, които се превръщат в своеобразна спасителна идея и самосъхранение. Но може ли илюзията да замести живота? Вярата в нея не е ли бягство от усилията да се бориш за даден принцип, за извечни човешки потребности? Не е ли съмнително успокоението, което тя внася в душата на човека? Каква е еволюцията и през годините, измеренията и в различни конкретно-исторически ситуации? Показателно ли е отношението към илюзията за житейските възгледи на автора на дадено литературно произведение?

Преди осем години имах възможността да интервюирам Павел Вежинов за немскоезичния читател на неговата проза. С известни съкращения и уточнения, авторизирани от него, интервюто беше публи кувано през 1980 г. в кн. 7. на сп. „Ваймарер Байтреге", водещо периодично издание по въпросите на ли тературознанието, естетиката и теорията на културата в ГДР. Тук предлагам пълния оригинален текст на интервюто, дадено ми от Вежинов в писмена форма на 25. ІХ. 1979 г. То съдържа редица основни виж дания и позиции на писателя, характерни за последния период на творчеството му, и е от несъмнен интерес за всеки негов почитател и изследовател. Вичев: Др. Вежинов, Вие принадлежите към ония видни представители на съвременната българска литература, чието творчество есравнително добре познато на читателя в ГДР. Това се отнася особено за произведенията Ви, посветени на Отечествената война и антифашистката борба, от които са преве дени на немски „Втора рота" (1957), „Далеч от бреговете" (1962) и „Звездите над нас" (1978), но и за такива произведения като „Произшествие на тихата улица" (1963) и „Краят на пътя (1964) които се числят към добрите образци на криминално-приключенска литература в България. Тази година в издателство, Нойес Лебен" в Берлин излезе и романът „Нощем с белите коне", една от найзначителните Ви творби на съвременна тема. Какво бихте казали за началото на Вашата писателска дей ност, която се отнася към периода преди 1944 г.? Кои фактори са изиграли важна роля при формирането Ви като млад автор и как преценявате днес първите си книги „Улица без паваж“ и „Дни и вечери"? Вежинов: Трябва да кажа преди всичко, че дълги години съм се занимавал с теория на личността, в нейния социологичен и психологичен аспект или в нейния най-обобщен аспект, който някои автори наричат антропология. Но колкото и да съм запознат с проблемите за създаване и изграждане на човеш ката личност, винаги ми е било крайно трудно да отговоря на този въпрос, който така често, бих казал традиционно, ми е бил задаван. Но ето фактите, пък вие сами се опитайте да си извадите заключение. Моят интерес към литературата е по-стар от всичко, което сега реално съществува в моето съзнание. Като се обърна назад към здрачеви ните на моето най-далечно минало, виждам себе си като момче, надвесено над книга. И нищо повече. Или нещо малко повече - момче, което не само чете, но интензивно преживява всеки прочетен ред. Научих седа чета на шест години, на осем вече бях прочел „Дон Кихот", както и първия роман на нашата класика - Под игото" на Ив. Вазов. Толкова много четях, че не се интересувах дори от училищните предмети, така че по бележки бях доста посредствен ученик. С чиста съвест мога да кажа, че светът на книгите беше за мен много по-реален от света, който ме заобикаляше. Истинския свят като че ли не забелязвах. Струва ми се, че това често се случва при момчета, чието въображение надвишава акцепторните им възможности.

В кой момент точно Захари Стоянов се е отклонил от „Записките", за да напише книгата си за Левски, етрудно да се установи, но фактът, че тя предшествува изли зането на първия им том, достатъчно говори за неспокойствието, с което е написана тази книга. Пряк участник и организатор на Априлското въстание, Захари Стоянов покъсно истински осъзнава и исторически осмисля мястото на Левски в националноосвободителните борби на народа ни. Това става очевидно, когато той заема пози цията на летописец. Тогава вероятно образът на Левски като човек и като апостол (11, 59) израства ретроспективно постепенно в съзнанието му. В края на тази своя първа книга, преди да премине отново към „Записките", той заключава: „Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон - от бащата на апостолите. - Познаваш ли ти Василя Дякона? Той говореше така и така - казваха селяните навсякъде, на които из паметта не беше изчезнал още хероят. В IV въстаннически окръг (Панагюрище) апостолите през 1876 година тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона. Нему се дължи учреждението на всички тайни комитети из България" (1, 86-87). Но Захари Стоянов написва най-напред биографията на Левски не само за да канализира развълнуваните си мисли и да се върне към „Записките" с чувството на един изпълнен исторически дълг, а и със съпротива срещу симптомите на фалшивата митологизация на героя, чийто образ според него не се нуждае от украса и преувеличения. „Аз казах за моя герой това, което е положителната истина за него и което той е вър шил; а комуто се вижда грубо неговото поведение и характерът му, то нека го облагородява после по вкуса на своята публика" (II, 13). B И В сравнение с последвалите във времето многобройни биографии на Васил Левски Захари Стояновата липсват естествено много от по-късно откритите документи факти. Тя е написана под напора на вътрешната авторска (и осъзнатата обществена) необходимост, с едно познание a priorі, което по-късно фактите и документите само ще потвърждават и допълват. И без да е достатъчно документална, тази биография на Апостола е непоклатимо вярна и достоверна с наличната си информация и с внуше нието на една цялостна представа за неговата личност и дело. Тя никога не е излязла очевидно няма да излезе от историческо и литературно обръщение, защото е първа не само в реда на биографиите, а и в исторически ценностен смисъл.

В духовната биография на Асен Разцветников хуморът не е случаен епизод. Ома гьосани от баладичните жертвени клади на септемврийската му поезия, днес все порядко се сещаме за делниците на хумориста Хенри Фей. Много от неговите хумористично-сатирични творби в„Червен смях". Звънар" и особено в „Смях и сълзи", „Звезда", Лъч" остават и досега неприобщени към цялостното му творчество, вън от пролетарския сатиричен фронт през 20-те години. Очевидно и над нашата критика още тегне старата жанрова дискриминация, наложена от класицистичния XVII век, който смяташе смеха недостоен за изкуството. Но въпреки своята нормативна есте тика (а може би и именно поради нея) класицизмът даде на света комедиите на Молиер и Лафонтеновите басни. Това е отделна тема. Сега ме занимава друго: малко, непростимо малко знаем за хумора на Разцветников, Димитър Найденов, Кюлявков, Жендов, Христо Ясенов, Николай Хрелков, Тома Измирлиев, Румянцев, Васил Павурджиев, Матвей Вълев. Всеки от тях има различна житейска и литературна съдба, но в началото на 20-те години всички те, заедно превърнаха смеха в едно от най-силните духовни оръжия на класовата борба на пролетариата. Впрочем, така е било винаги в преломните исторически моменти. Първата вълна на пролетарската сатира след войните дойде от „Чер вен смях", чиито първи редактори са Кюлявков и Христо Ясенов, а по-късно и Ди митър Полянов. Разцветников започва редовното си сътрудничество там от началото на втората годишнина (1921) вече като убеден комунист, участник в Транспортната стачка, заради което е арестуван в търновската казарма. Хуморът му в „Червен смях" носи родовите белези на пролетарската литература. Той е политически конкретен, откровено публицистичен, полемичен; с не толкова ярки, но категорични идейни вну шения.

По някакво щастливо съвпадение годината 1986, година на Тринадесетия партиен конгрес, която издигна на нов етап обществено-политическото ни съзнание, бе същевременно и твърде плодоносна за българския поетичен превод. Тя не само ни донесе много нови и сполучливи преводи, но също така утвър див нашето културно съзнание много нови имена на чуждестранни поети и на български преводачи. Настоящата обзорна статия си поставя за задача да очертае най-значителните проблеми, които отделните явления и отделните издания поставят в контекста на цялостния преводачески процес, затворен в условни те рамки на една календарна година, а по-точно от края на 1985 до началото на 1987 г. Поради това се постарах да избягвам метода на емпиричното сумиране на плюсове и минуси, за да дам превес на глобал ните оценки, на общата панорамна картина. Целта ми еда съсредоточа вниманието нана читателите върху някои основни, стратегически аспекти на преводаческия процес, без да се впускам в пространни тълкува ния, които са предмет на литературно-преводната критика. Ако си представим картината на поетичния превод 86-та като една мозайка от разноцветни камъчета, трябва да се постараем да видим получава ли се в тази мозайка някакво изображение, някакъв образ или контури на образ и какъв е той. Преди да пристъпя към самото изложение, искам да кажа няколко думи за основните критерии, от които съм се ръководил при оценката на богатия и разнообразен преводен материал. Пър в о, поетич ният превод трябва да бъде не само и не толкова резултат от буквална, филологическа точност при пре изразяване от единия език на другия, колкото адекватност, вярност спрямо оригинала. Преводът не е тъждество, а функционално подобие. Той не трябва да се стреми да бъде абсолютно идентичен на ориги нала (това не е възможно), а да въздействува по същия начин както и оригиналът. Преводачът не само е в правото си, но често пъти е принуден да пресъздава оригинала не само чрез собствените му средства, но и с други средства. В то ро, самата специфика на поезията като изкуство, органично свързана с формата на стиха, изисква тя да бъде съответно спазвана и в превода- размер, ритъм, рима, строфа и т. н. Както реализмът е художествен метод, изобразяващ живота във формите на самия живот, така и постич ният превод е изкуство, което трябва да пресъздава оригинала във формите на самия оригинал. Изклю чения са допустими само в някои съвсем частни случаи, когато строгото, педантично спазване на формата може да доведе до тежки смислови увреждания" на творбата. Трето, независимо от това, как и доколко са спазени и съчетани първите две изисквания преводната творба трябва да звучи като оригинална творба. От какъвто и език, който и автор да се превежда, преводът трябва да се превърне в българско стихотворение. Или поне да стои колкото се може по-близко до едно такова въздействие. Преводът е интерпретационно изкуство, а не културна информация. Преводът на поезия или сам е поезия, или е нищо. Когато човек прочете едно преводно стихотворение, което звучи на български лошо, спънато, безпомощно или пък неясно, сковано, нагласено, той изобщо не изпитва желание да го сравнява с оригинала, а просто го захвърля - освен ако, не дай си боже, трябва да пише статия или доклад.

Неведнъж са ме питали - защо книгите на Симеон Радев трябваше да стигнат до читателите с известно закъснение, така че последната от тях той за малко не можа да дочака. Отговорът на този въпрос предполага навлизане в една област, която надвишава рамките на мемоарния очерк и не е моя задача. Затова пък считам за своя длъжност да свидетелствувам за факти, някои от тях свързани с моята дей ност като редактор, които и да не обясн яват всичко, ще ни насочат поне към причините от субективно есте ство за това закъснение. След като Радев беше споделил с мен, че е взел решение да се преиздадат старите му статии, обогатени с нови текстове към тях, и се заинтересува какви практически постъпки бяха необходими, следваше да се очаква неговата заявка до издателството. Знае се, че това е формално условие за включване в издателския план. Минаха обаче седмици, после и месеци, а това не ставаше. Не ми е в паметта, но при честите му идвания при нас не може да не сме му напомняли и отговорът му ще е бил уклончив, защото добре си спомням, че по едно време и този път сметнах почина за изоставен. И едвам близо година по-късно първата стъпка най-после беше направена. Проверявам сега протоколите от онова време и виждам, че ре дакционният съвет още в първото си заседание (20. ІХ. 1962) е разгледал заявката и единодушно е приел предложението. Приел го е по принцип" и е възложил на една от сътрудничките на издателството „да подготви изданието". Решение по принцип" се вземаше, когато няма налице ръкопис, а е възложено не на нашия отдел, както беше уговорено, защото се знаеше, че ще се наложи допълнително издирване на Някои материали в периодичния печат вън от чисто редакторската работа. И когато всичко изглеждаше наред, настъпи нова изненада: да чакаме още година и половина самия ръкопис. Казвам изненада, като се поставям в нашето тогавашно състояние на осведоменост. Ако знаехме докъде се простира оглеждането на Радев, за което имах случай да говоря, нямаше какво особено да ни учудва. Нека напомня някои по-характерни факти. През 1922 година Симеон Радев, тогава представител на България в Обществото на народите, при дружава Стамболийски в Женева за едно от заседанията на международния форум. Знае се, че в такива лучаи, колкото и заети, делегатите намират време да споделят мисли и вън от служебните задължения. При такава една беседа Стамболийски изказва на Радев възхищението си от „Строителите" и му предла га да се направи със средства на държавата ново многотиражно издание на книгата, тогава вече библиографска рядкост, за да стигне до възможно най-широк кръг читатели. Радев обаче отклонява предложе нието, пренебрегвайки един хонорар, необичаен за нашите условия. Тодор Боров, който потвърждава случая, като излиза от лично доверяване, обяснява отказа с изключителната предпазливост на дипломата", с нежеланието му да се свързва тясно с едно правителство, чуждо на неговите партийно-политически възгледи". И намирам, че е прав. Във всеки случай дори да е имало и други причини, тази ще е била главната.

В първото десетилетие след Освобождението у нас излизат в различни градове редица литературни списания, сред които свое, макар и скромно място, заема силистренската „Мисъл". Тя няма авторитетни сътрудници, в нея не срещаме големи имена на известни автори. Но с литературнокритическите студии за Вазов или с преводите на руски и европейски писатели списанието запълва една чувствителна празнина в литературния живот. Когато през 1884-1885 г. Вазовите „Наука“ и „Зора" спират своя живот, а Перио дичното списание на Българското книжовно дружество излиза твърде нередовно, преследвайки академич ни цели като трибуна на научното филологическо познание, от 12 август 1886 г. силистренският пощенски чиновник Иван Добрев започва да издава списание, което има амбицията да осъществява „целите и зада чите в полето на българската литература, съобразно с новите стремления на обществото..., като стои далече от партизанските страсти". Разбира се, дванадесетте книжки на списанието, подготвяни предимно от редактора Добрев, не са в състояние докрай да осъществят такава огромна задача: в епохата непосред ствено след Съединението да разпространяват добър естетически вкус“. Във времето, когато се градят основите на новата ни национална култура, то може да даде само подтици за нашето естетическо съзряване, утвърждавайки реалистичната, демократичната и хуманистичната линия на бъдещето ни литературно развитие - главно чрез образци от руската и европейските литератури. Такава огромна задача сигурно не би се оказала толкова тежка, ако в него биха били привлечени известни писатели. Програм ната цел едно периодично издание да съдействува чрез родените от него страници с мисли и иде и за европеизиране, за изравняване с ръста на европейските литератури, не е била осъществена докрай дори от авторитетната „Мисъл" на д-р Кръстев, започнала да излиза пет години след силистренската. Списа ние със 17 години живот! Затова достойнствата на Добревата „Мисъл" могат да се видят преди всичко, ако се оценят пионерските му усилия да предложи някакъв нов път за развитието на българската литература като отражение на социалния и духовния живот на народна ни непосредствено след Освобождението. Ентусиазираният да издава литературно списание силистренец Иван Добрев (починал, преди да на върши 28 години) едва ли е очаквал да получи художествено произведение от някой популярен български писател. Той знае, че златният век" за неговото издание едва ли някога ще дойде, та да изплаща хоно рари на своиои сътрудници. Съзнавайки, че списанието му няма право да претендира за значими оригинални произведения, Добрев преценява, че със своята „Мисъл" пак ще може да изгражда естетически вкус - главно като дава превес на думите и мислите" на руски и западни автори, които покриват представите му за художествено изящество. Именно тия автори - сред тях Шекспир, Байрон, Гьоте, Шилер, от руските Пушкин или Лермонтов - ще предложат на българския читател и писател „поне две прави мисли". Ста ва ясно, че Ив. Добрев ратува за раздвижване на духовния живот след Освобождението, за обновление което да ни помогне да превъзмогваме закъснението, да догонваме руските и европейските култури - и с литература, и с театър. За осъществяването на такава задача е нужен стрес, трябват идеи и нови ми с ли. И редакторът - ентусиаст находчиво, интригуващо, целенасочено формулира заглавието на спи санието си - Мисъл“. Известно е, че с или без промени във формулировката след д-р Кръстевата „Мисъл излизат много литературни издания като „Родна мисъла (1921-1924), „Мисъл" (1929-1933), „Мисъл" (1936), „Мисъл и воля" (1930-1935), „Литературна мисъл. Добрев и издателят П. Л. Арнаудов правят всичко възможно списанието да се разпространява в цяла България.

Статията на съветския литературовед и кри тик В. Литвинов „В името на изкуството" запоз нава читателите с един необикновен взрив" в съветската литература днес - появата на голям брой романи и повести с главни герои хора на творческия труд. Никога досега не са издавани толкова много романи за писатели, артисти, кинодейци... Защо се случи това именно с темата за твореца, не можем лесно да си обясним. Да твърдим, че много писатели са се поддали на модата, означава нищо да не обясним. В. Литвинов връща читателя назад в отечествената класика, за да напомни за образа на худож ника Михайлов от „Ана Каренина", за персонажите на А. Чехов, сред които се срещат почти всички представители на творческия свят - ху дожници, хористки, белетристи, артисти. От тази тема са пронизани и всички пластове на съветска та литература - Булгаков, Олеша, Платонов, Леонов... И ако К. Паустовски поставя начало то й с „Романтици", то Ю. Тинянов стига до нея в зрелите си години, когато написва книгите си за Пушкин, Кюхелбекер и Грибоедов, които ряз ко променят отношението към жанра творчески портрет" и го издигат до равнището на голямата проза. Но въпреки примерите днешната ситуация е по-особена. Нито през 20-те, нито през 40-те години не е имало толкова голямо раздвижване около тази тема. Напротив, върху нея по-скоро е паднала сянката на известно неудобство, дори на недостатъчна престижност. В. Литвинов споменава и за някои замислени, но недовършени романи на тази тема - на А. Серафимович за М. Шолохов, на Д. Фурманов, А. Фадеев, Ю. Олеша, въпреки че авторите са се залавяли с пълни сили за тези романи, както това личи днес от архивите им, в които са открити богати материали. Публикувани като откъси в по-къс ни години, те ни карат да съжаляваме искрено за това, че не са завършени. Те биха били несъмнено забележителни произведения, убедителни худо жествени свидетелства за създаването на съвет ската литература. В сравнение с изминалите десетилетия сегашният взрив изглежда толкова по-забележите лен. Четейки една след друга историите за киноартисти, архитекти, циркови артисти, пости, певи ци, понякога неволно си задаваш въпроса: няма ли съвременната проза по-належаща, по-същест вена тема от тази, 118 Но колкото и иронично да се отнасяме към тази тема, известно е какви вълнения предизвика об разът на филмовия режисьор Кримов от романа на Ю. Бондарев „Игра". Тези „изкуствоведчески истории" развълнуваха много широка публика, и то хора, стоящи далече от професионалните музи На въпроса за причините, довелидо този взрив", не може да се даде еднозначен отговор. Обясне ние на явлението би могло да се търси в стремежа на писателите, лириците" (кавичките на авт.) да се защитят от лидерството и хегемонията на фи зиците“. Друг отговор може да ни насочи към нео бикновено нарасналия интерес на хората, на цели народи към своята културно-историческа традиция. Във всички национални литератури в съвет ската страна са създадени цели библиотеки на тази тема.

Ниската температура (14 градуса над нулата) в читалнята на румънската академична библио тека в Букурещ през студените декемврийски дни на 1986 г. не бе причина да не се усети в определен обем горещината" на извършваната там проуч вателна работа. Облечени в дебели пуловери, с наметнати балтони и добре завит около врата шал работеха библиотечните служители и учени от различни специалности: едни прелистваха ста 127 тях необходимата им ин- ри вестници и търсеха в формация, други четяха задълбочено определени изследвания, трети пък бяха погълнати от зани маващи ги публикации в чуждестранни периодич ни издания, докато някои при същите температурни условия разчитаха на горния етаж ръкописи иредки стари книги. Приятно и удобно, разбира се, не - просто особеност на едно преходно време, разпределило задължения и трудности върху всички. Но обстоятелствата на онези студени дни не отменят впечатлението от видимо интензивната изследо вателска работа в областта на литературната наука, на румънската балканистика и славистика, която почувствувах отново още в първите дни на заниманията тук. Тя се изразява в няколко посоки: нови архивни публикации, обхватни сравнителни проучвания в посочените области, тематично обширни и задълбочено написани монографии и, разбира се, добре провеждани вътрешни дискусии, представа за които ми даде организираната в онези дни от Института по история и теория на литературата „Джордже Кълинеску" кръгла маса по проблема за континитета в румънската култура през XVII-XVIII в.

Има въпроси, които винаги ще вълнуват съз нанието на изследователите, проблеми и традиционни, и вечно нови, изискващи не само дълбо чина на познанието, но и тънък усет за онова, косто извежда движението напред. Съвременната чувствителност, чието истинско проявление съ зираме в най-доброто от творческата практика, като един от съществените белези, свързани с динамизма на литературата, е онзи тънък резо натор, без който е невъзможно създаването на литература и актуална, и заредена с перспективата на времето. Ето защо изясняването на тази качествена страна от живота на художествената словесност изисква не само преки наблюдения върху литературния процес, но и особен усет за неговата динамика и актуална възприемчивост, изисква, не на последно място, гъвкав интерпре таторски подход, в който се преплитат естетиче ското, социологическото, психобиографичното и философското начало. Затова в появата на кни гата на академик Пантелей Зарев „Съвременна чувствителност" съзираме една дълбока закономерност, тъй като изследователят е сред малци ната критици, да не кажа единствения, които синтезират в своя изследователски почерк тези съще ствени изисквания; доказал е със своите, откроя ващи се в литературознанието литературно-теоре тически, литературно-исторически и критически книги, че комплексността на подхода, когато е съчетан с творческа интуиция, със силата на въоб ражението, с прозрението на анализа извежда тър сенията напред, сред най-доброто в нашата литературна мисъл. Сборници от подобен род изискват винаги по- дробно разглеждане, а не само разсъждение по повод или рецензентско откликване, тъй като не са нещо често срещано в българското литературознание. Тази книга би могла да се обозначи като Литературно-критическа, при все че теоретическите акценти в нея я правят теоретико-критическа. Имам предвид главно въвеждащата студия и за ключителната, тъй като теоретическите моменти, които се съдържат в тях, имат особена тежест, а прозренията вероятно ще оплодяват бъдещите търсения в тази посока. При все че в тези разра ботки теоретическият момент преобладава, трябва да добавим, че и творческите портрети и статии са пронизани от ръководната концептуална идея на автора, с оглед изследването на съвременността в литературата. Затова сборникът, озагла вен „Съвременна чувствителност", е монолитен и единен, схваща се в неговото компактно звучене, а не е механично съставен, каквито книги среща ме предостатъчно в нашата критическа книжнина. При всяка среща с нова книга на изтъкнатия изследовател на литературата нас винаги ни обхваща неспокойствието на творческата мисъл, непрестанния стремеж на литературоведа да раз ширява хоризонтите на своите изследвания, да добави нови щрихи към откритото от самия него. С основание бихме могли да говорим за неспирно движение на изследователската мисъл, за ней ното неуморно дерзание при съвременното осъз наване на редица централни, ръководни тенденции в литературния процес. В стила на твореца отзивчивостта на критика се съчетава с еруди цията на учения; многобройните и прецизни на блюдения се преливат непрестанно в крупни обобщения, в характерни акценти. Така и в новата си кни га Пантелей Зарев е разгледал с неизменната за него задълбоченост редица въпроси, които са само докосвани или въобще неразглеждани в критичес ката ни книжнина; с вещина и проникновение с анализирал проблеми, чисто подробно разглеждане има важно методологическо значение за разви тието на литературата. Наблюденията на критика са отправна гледна точка при подхода ни към художествено-творческата словесност, с оглед на нейната съвременност, те оплодяват изследовател ската мисъл в настоящето и бъдещето: те доофор мят редица от личните проникновения на литературоведа.