Смехът на Разцветников

В духовната биография на Асен Разцветников хуморът не е случаен епизод. Ома гьосани от баладичните жертвени клади на септемврийската му поезия, днес все порядко се сещаме за делниците на хумориста Хенри Фей. Много от неговите хумористично-сатирични творби в„Червен смях". Звънар" и особено в „Смях и сълзи", „Звезда", Лъч" остават и досега неприобщени към цялостното му творчество, вън от пролетарския сатиричен фронт през 20-те години. Очевидно и над нашата критика още тегне старата жанрова дискриминация, наложена от класицистичния XVII век, който смяташе смеха недостоен за изкуството. Но въпреки своята нормативна есте тика (а може би и именно поради нея) класицизмът даде на света комедиите на Молиер и Лафонтеновите басни. Това е отделна тема. Сега ме занимава друго: малко, непростимо малко знаем за хумора на Разцветников, Димитър Найденов, Кюлявков, Жендов, Христо Ясенов, Николай Хрелков, Тома Измирлиев, Румянцев, Васил Павурджиев, Матвей Вълев. Всеки от тях има различна житейска и литературна съдба, но в началото на 20-те години всички те, заедно превърнаха смеха в едно от най-силните духовни оръжия на класовата борба на пролетариата. Впрочем, така е било винаги в преломните исторически моменти. Първата вълна на пролетарската сатира след войните дойде от „Чер вен смях", чиито първи редактори са Кюлявков и Христо Ясенов, а по-късно и Ди митър Полянов. Разцветников започва редовното си сътрудничество там от началото на втората годишнина (1921) вече като убеден комунист, участник в Транспортната стачка, заради което е арестуван в търновската казарма. Хуморът му в „Червен смях" носи родовите белези на пролетарската литература. Той е политически конкретен, откровено публицистичен, полемичен; с не толкова ярки, но категорични идейни вну шения.