Смехът

Смехът - обикновено това е оръжието на човек, поставен в неравноправно положение, това е отмъщението на беззащитния. В социалната йерархия и официалната таблица на ранговете и чиновете той се втурва неканен и нежелан, за да обърне всичко наопъки, да направи от фигурите на деспотизма и силата восъчни фигури, марионетки в един комедиен театър. Смехът не признава респект, не търпи авторитарни ограничения, той е антипод на всичко надуто, натруфено, величествено. Неговата експанзивност действува революционно, тъй като изравнява величините, изрича скритите и потискани истини, заявява с непринудеността на детето, че царят е гол. Смехът събаря идоли, венци и ореоли, тъй като, по думите на Херцен, „да накараш човека да се надсмее над бога Апис, значи той — богът - да бъде развенчан от свещения му сан и направен прост бик". Червеният смях на Смирненски се лее волно и заразяващо, отправен в много посоки и на разни адреси. В своите фейлетони и злободневия поетът е създал богата галерия от комически образи. Неговият наблюдателен взор, рапирата на неговото остроумие прониква навсякъде: в парламента и в задкулисието на политическите сделки, в кантората на едрия търговец и в будоара на буржоазната дама. Оттам той измъква именитите господа и госпожи разсъблечени, показва ни ги без грим и маскировка.

В духовната биография на Асен Разцветников хуморът не е случаен епизод. Ома гьосани от баладичните жертвени клади на септемврийската му поезия, днес все порядко се сещаме за делниците на хумориста Хенри Фей. Много от неговите хумористично-сатирични творби в„Червен смях". Звънар" и особено в „Смях и сълзи", „Звезда", Лъч" остават и досега неприобщени към цялостното му творчество, вън от пролетарския сатиричен фронт през 20-те години. Очевидно и над нашата критика още тегне старата жанрова дискриминация, наложена от класицистичния XVII век, който смяташе смеха недостоен за изкуството. Но въпреки своята нормативна есте тика (а може би и именно поради нея) класицизмът даде на света комедиите на Молиер и Лафонтеновите басни. Това е отделна тема. Сега ме занимава друго: малко, непростимо малко знаем за хумора на Разцветников, Димитър Найденов, Кюлявков, Жендов, Христо Ясенов, Николай Хрелков, Тома Измирлиев, Румянцев, Васил Павурджиев, Матвей Вълев. Всеки от тях има различна житейска и литературна съдба, но в началото на 20-те години всички те, заедно превърнаха смеха в едно от най-силните духовни оръжия на класовата борба на пролетариата. Впрочем, така е било винаги в преломните исторически моменти. Първата вълна на пролетарската сатира след войните дойде от „Чер вен смях", чиито първи редактори са Кюлявков и Христо Ясенов, а по-късно и Ди митър Полянов. Разцветников започва редовното си сътрудничество там от началото на втората годишнина (1921) вече като убеден комунист, участник в Транспортната стачка, заради което е арестуван в търновската казарма. Хуморът му в „Червен смях" носи родовите белези на пролетарската литература. Той е политически конкретен, откровено публицистичен, полемичен; с не толкова ярки, но категорични идейни вну шения.

Още в 1905 г., в началото на творческия си път - че и до последните си години, Н. Лилиев е писал несимволистични стихотворения, които са „на границата“ със смешното, с хумора. Такива творби той печата по страниците на хумористичните издания от началото на века, главно в „Българан“, „Смях“ и „Оса". Колкото и да не са типично хумористични", да не предизвикват винаги традиционния жизне утвърждаващ смях, те отбелязват и утвърждават една тенденция в началното творческо развитие на поета - близост до житейския факт, до текущото в битието, към което той се отнася било с безобидна на пръв поглед насмешка, било с иронична хапливост. „Нетипичният" хумор в тия произведения е причина те да остават понастрани от погледа на литературознанието. Самият поет обаче е държал много на хумора като „присъствие" в художественото творчество. И хумористичните мотиви, пише той, осъществяват „нуждата от идеал, от вяра в живота“. Нещо повече, той винаги мисли, че присъствието на хумор в произведенията на един автор е сред най-големите доказателства за жизнеността на таланта My on И Хумористичните произведения на Лилиев имат своя специфика, която ги разграничава от тоя род творби дори на най-близкия му приятел Д. Дебелянов, както на други негови съвременници - българановци“. Поетът не създава хумор на артиста бохем, още по-малко „развлекателен" хумор. Неговият хумор наистина е „празничен" - хумор, който (както сам отбелязва) действително рядко се среща. Това е хумор на „светлата ирония“, зараждащ се в началото на века ни. „Празнич ното“ излъчване на Лилиевия хумор представлява изключително фино артистично състояние на духа, момент на лирична извисеност, насочена към поетическия му идеал - към сферите на вечното и непреходното. Докато хумористичните стихотворения на Д. Дебелянов и на повечето „българановци" са „реална област“, плод на преживяно, по-скоро „словесен инструмент, с който се постига пълно съзвучие между чувствителност и мисъл, докато за типичните хумористи на бохемата комичното е в смеха забавление, за Лилиев то е в съкровено личностното му изтънчено интелектуално самопознание. За него смешното е в удоволствието да се почувст ваш интелектуално и духовно извисен, с аристократичен финес да се отдръпваш от ефимерното скоропреходно в живота, като оставаш верен на своите нравствени принципи. И докато Дебелянов чрез хумора и себеиронията си се освобождава от догмите и каноните, тъй като самата му човешка природа е предразположена към шегата и виталната ирония, Лилиев, и когато се шегува, дори когато клейми, се вдълбочава в себе си, още повече се затваря в собствената си природа на интелектуалец.