Глас през лабиринта на пространствата (Поезията на Блага Димитрова през 80-те години)

Поезията на Блага Димитрова не се поддава на категориални схеми. Каквито и похвати да използува литературната критика, тя винаги ще се стъписва пред художественото проектиране на време пространството, намерило пластичен израз чрез необичайната рефлективност на един поет като Блага Димитрова. В многообразието на неуловимото се крие тайната на магнетизма. Една змиевидна мрежа изплитат думите и на прага между раздвоението и лавинообразността, между съновидението и артистичната игра се ражда поетическо внушение, което за читателя е и психологическа загадка, и социален императив, и нравствен максимализъм, и своеобразен екстаз. 80-те години са безспорен връх в творческото развитие на Блага Димитрова. Но променената философска и художествена позиция не е резултат на внезапно или случайно хрумване. Тя има своите основания както в динамично вариращите културно-исторически понятия (с неизменно намесващ се политически нюанс), така и в индивидуалния жизнено-творчески опит на поетесата. Доказателства за новата, осъзната метапозиция на лирическия субект можем да открием в редица стихотворения от стихосбирките „Пространства" (1980), „Глас" (1985), „Лабиринт" (1987). Тази метапозиция обаче не означава дистанцирано регистриране на социални противоречия и патосно-назидателни екзалтации, а, напротив - разслояване на човешкото съзнание, самоанализ от надличностна гледна точка, която равномерно се стреми да обхване едно разширяващо се пространство: от обикновения битов де тайл до вечните въпроси на човешката екзистенция и измеренията на макрокосмоса. Правилно Иван Гранитски говори за едно трудно вътрешно движение на креативното съзнание: „Поетесата сякаш дълго и болезнено-мъчително се е разделяла предишния си поглед върху света (достатъчно е да отправим взор към такива етапни стихосбирки като „Светът в шепа" (1962), „Обратно време" (1965), „Име" (1971), „Как" (1974) и т. н.) - опоетизиране битието на външното, - за да се насочи към художественото пресъздаване и осмисляне битието на вътрешното. Едно движение от видимата реалност, от сетивно-осезаемото - към невидимата реалност, C към интуитивно-осъзерцателното, към действителните пространства на духа.