Книжка-2

1988, Книжка 2 - Съдържание

Говорим ли за Добруджа, за прелестите и хората й, не може да не споменем името на Йордан Йовков - писателя, който създаде в своите разкази, повести и романи с много любов и топлота „историята в литературата на този регион". За дописването и още неколцина прибавиха своето: Ивайло Петров, Андрей Гуляшки, Стефан Поптонев и др. Не мисля, че е много, но не е и малко тяхното творчество, в което преоткривам и характера на добруджанеца, на българина от този край, свър зан с определен начин на живот и бит, на определена историческа съдба. Националното, а също и регионалното своеобразие в характера на добруджанеца ме изправи пред редица въпроси, като въпроса, кое ми дава основание да говоря и пиша за специфичното в националното и възможна ли е реставрация на националния характер в и чрез литературата? Ще отбележа, че в един дискусионен план въпросите бяха обсъждани още през 1965 г., когато се проведе специалната теоретична конфе ренция на тема „Националното своеобразие на съвременната българска литература". Мнозина от изказалите се, едни от най-авторитетните наши творци - Пантелей За рев, Георги Джагаров, Младен Исаев, Богомил Райнов, Димитър Димов, Цветан Стоя нов, Александър Геров, Андрей Гуляшки и др., - още тогава посочиха, че не може да се отрече спецификата на националните своеобразия в общочовешките проблеми, както и присъствието на национални особености в характера, отразени в литературата. Наред с акад. П. Зарев и Е. Каранфилов и Т. Жечев в своите писания „Нацио нални особености в литературното развитие“ и „Регионалното, общочовешкото националното в българската литература“ също пише за прерастването, сливането на регионалното и общочовешкото. И действително това е една оправдаваща се и налагаща се от литературните източници идея. Откриваме я и у Ив. Вазов, у Хр. Ботев, у Ел. Пелин, у Й. Йовков. Но не само в регионалното - природа, обичаи, поверия, облекло, трудова дейност - се преоткрива регионалното, а оттам и националното със своите белези - общност на езика, общност и самосъзнание за територия, общ ност на икономическия живот. То (регионалното и националното в литературата) е преди всичко човешки характер, определен тип поведение и световиждане, в което се отразяват всички своеобразия на даден етнос. Ето защо неоправдано е да свързваме регионалното и националното единствено и само с първичното, природно даденото, като към него прибавим и бита, и обичаите, а преди всичко преосмислим духовната структура на героя, неговия характер, формиран при определени обществени природни обстоятелства. Всъщност спецификата на националното се разкрива най- добре в регионалното.

В средата на 40-те години във възрожденската преводна книжнина настъпват значителни промени. В областта на повествователната литература се появяват ня колко значителни произведения, които вече без уговорки могат да бъдат определени като белетристика: „Младаго Робенсина случай" - ръкописен превод на Р. Попович от 1841 г., а след това и „Чудесиите на Робенсина Крусо" (1848-1849) на Ив. Богоров; „Изгубеное дете" (1844) на Кр. Шмид, превод на Хр. Павлович; „Покрестението на един свещеник Исидин" (1845), превод на В. Станкович; „Приклю чения Телемаха" от Фр. Фенелон, превод на П. Пиперов. В различна степен инте ресът към тях продължава през следващите десетилетия. Но може би най-четеният и най-превежданият чужд белетрист от времето на Българското възраждане е Кри стоф Шмид (1763-1854). Неговото творчество оказва видимо въздействие върху произведенията на много наши книжовници, многократно те стават обект за побългаряване. Отделни проблеми, свързани с него, са разглеждани от Ст. Минчев, Б. Пе нев, Д. Леков, Афр. Алексиева и др.; фундаментално значение не само по отношение на Шмид и немската литература, но и въобще по отношение на взаимоотношенията на Възраждането ни с чуждите литератури има изследването на Н. Андреева. Ней ният труд дава отговор на редица въпроси, свързани с рецепцията на немския автор и, струва ми се, освобождава настоящото изследване от необходимостта да бъде изчерпателно; ще бъдат разгледани предимно по-ранните преводи, от времето докъм 1860 г., когато се появяват първите оригинални повести, както и част от по-късните преводи, които имат някаква връзка с поставените проблеми, като акцентът на анализа пада предимно върху въпроса за развитието на преводната белетристика и връзката и с оригиналната.

В класическата колода карти асото пика е обикновено най-пищно разкрасено. Винетки, ярки ленти, герб или дори корона образуват грабваща окото плетеница около едрото черно сърце в средата - не елемент, а фокус на тази сложна компо зиция, създадена сякаш с умисъл да заличи или поне да омаловажи зловещата символика, придавана му от незапомнени времена: това е картата на Смъртта, ви зитка, която известява нейното присъствие на прага, готовността и да нахлуе в антрето и оттам... Сърце, но и черно острие, пика, връх на копие, пронизващо Живота безпогрешно в най-уязвимата му точка. Сянка на бумеранг, който Стиг Да герман с удоволствие запращал по невидима цел, докато редял своите любими пасианси, за да го пресрещне при завръщането му нетърпеливо, със странната, трескава радост, озадачавала и тревожила близките на писателя, а за самия него равносилна на освобождаване от вътрешно напрежение, от непреодолимо чувство на вина, от тягостното съмнение, че страхът всъщност му е нужен - като допинг, като преду словие за творчество, като вдъхновение. Наистина трудно можем да примирим тривиалната представа за пасианса и асоциациите (етимологични, практико-психоло логически, преносни), които това понятие внушава за разтуха на стари моми и презрели вдовици, с творческа личност, модерна и динамична, ярко изразила своето време (смутно, преломно) и поколението си (следвоенно, неспокойно, отъждествило надеждата с протест), но пък именно настойчивата устременост към решението на тези картинни уравнения с едно неизвестно е сякаш показателна за някаква дъл бока, подкопаваща душата неувереност, за комплекси, трансформирани от таланта в опиянение от всичко, което би ги потиснало и приглушило: хазартът, магнетичното излъчване на филмовия екран, масовият екстаз на стадиона, зашеметяващите скорости и рискът изобщо, синкопите на джаза... А и успехът впрочем, наркотично смекчаващ болката при стълкновенията с реалността, примесена с усещане за срам от прословутия неутралитет на Швеция, белязало с морава дамга творчеството на много поети, белетристи, публицисти в тази страна, на повечето представители на нейната култура от периода на 40-те години, разтърсени от катаклизма на войната, но неспособни да го асимилират като идеен и художествен опит, да глобализират страданието, твърде лично и „локално", някак еднородно, в произведенията им, да намерят в мобилизиращо справедливия, пречистващ гняв отдушник за утайките на своята колективна гузност, на парливата като инфектирана рана съвест на „без вина виновни".

Днес всички признаваме, че българската художествена литература и в миналото, и в наше време е била и е фактор от първостепенно значение за формирането на човешката личност с нейните народностни, социално-нравствени, философскомирогледни възгледи, на целия и мисловен и емоционален свят. Все още обаче не сме осъзнали в пълнота истината, че подобна роля играе и науката за художестве ното творчество - литературознанието. А историята на националния ни обществен и духовен живот, пък и световната цивилизация изобщо свидетелствуват за необо зримата благотворна сила и на научното мислене в съдбата на един народ, за неговото идейно-патриотично и културно-естетическо съзряване. Защото именно литературната наука осветлява своеобразната природа, обективните и субективни предпоставки на литературата, отвеждащи пряко или косвено в битието на народа, обосновава ролята и като специфична форма на историческо познание и обществено съз нание. И Ето защо още от древността, та до наши дни успоредно с художествената литература се е развивала и науката за нея - литературната история, теория, критика. те наред с другите хуманитарни науки са упражнявали и упражняват найдълбоко въздействие върху цялостния социален и интелектуален живот на човека, на нацията. Затова и историята на литературоведческата мисъл е не по-малко инте ресна и показателна за процесите на националното самопознание от самата история на художествената литература, Принципите, върху които се е развивало научното литературно мислене, винаги са се основавали на определени концепции за обществото, за социалната и духов ната природа на човека - рожба на конкретна етническа общност и историческа епоха. Ето защо заедно с произведенията на художественото слово то е било винаги фактор в социалния и културен живот на нацията, барометър за ръста на националната култура, за усилията към по-пълно национално самопознание и възмогване. А националното самопознание е един вековечен, непрекъсваем процес, в който участвуват много и различни фактори. То е и основен признак и критерий за човеш ката нравственост, за всичко онова, което движи духовния прогрес. Тази истина важи с особена сила за българското литературознание поради своеобразието на условията, при които то се е развивало, поради мисията, която е трябвало да изпълнява. И то подобно на художествената литература е било и е органически и диалектически свързано с народната ни съдбовност, участвувало е най-непосредно в националните обществени и културни процеси - и в миналото, и в наше време.

Поезията на Блага Димитрова не се поддава на категориални схеми. Каквито и похвати да използува литературната критика, тя винаги ще се стъписва пред художественото проектиране на време пространството, намерило пластичен израз чрез необичайната рефлективност на един поет като Блага Димитрова. В многообразието на неуловимото се крие тайната на магнетизма. Една змиевидна мрежа изплитат думите и на прага между раздвоението и лавинообразността, между съновидението и артистичната игра се ражда поетическо внушение, което за читателя е и психологическа загадка, и социален императив, и нравствен максимализъм, и своеобразен екстаз. 80-те години са безспорен връх в творческото развитие на Блага Димитрова. Но променената философска и художествена позиция не е резултат на внезапно или случайно хрумване. Тя има своите основания както в динамично вариращите културно-исторически понятия (с неизменно намесващ се политически нюанс), така и в индивидуалния жизнено-творчески опит на поетесата. Доказателства за новата, осъзната метапозиция на лирическия субект можем да открием в редица стихотворения от стихосбирките „Пространства" (1980), „Глас" (1985), „Лабиринт" (1987). Тази метапозиция обаче не означава дистанцирано регистриране на социални противоречия и патосно-назидателни екзалтации, а, напротив - разслояване на човешкото съзнание, самоанализ от надличностна гледна точка, която равномерно се стреми да обхване едно разширяващо се пространство: от обикновения битов де тайл до вечните въпроси на човешката екзистенция и измеренията на макрокосмоса. Правилно Иван Гранитски говори за едно трудно вътрешно движение на креативното съзнание: „Поетесата сякаш дълго и болезнено-мъчително се е разделяла предишния си поглед върху света (достатъчно е да отправим взор към такива етапни стихосбирки като „Светът в шепа" (1962), „Обратно време" (1965), „Име" (1971), „Как" (1974) и т. н.) - опоетизиране битието на външното, - за да се насочи към художественото пресъздаване и осмисляне битието на вътрешното. Едно движение от видимата реалност, от сетивно-осезаемото - към невидимата реалност, C към интуитивно-осъзерцателното, към действителните пространства на духа.

От наблюденията на Марио Касини, разбира се, не трябва да се прави извод, че детето непрекъснато обитава някакъв въображаем свят, но истина е, че детското съзнание е движено от въображение, което понякога е доста далече от реалността и от настоящето. И още нещо, у детето съществува много по-силна вяра във възмож ностите на бъдещето, където то непременно иска да намери своето интересно и необикновено място. Въпреки цялата си рационалност и логическа строгост можем ли да отсъдим безапелационно до каква степен мечтата или представите имат по-голяма непълноценност в сравнение с делничното битие, което може да се анализира от про стите ни сетива? И не трябва ли да признаем, че нашите действия, нашите психически и физически реакции са плод именно на динамичната симбиоза между съзна нието (включително въображението) с цялата кодирана в него митологична, религиозна, атеистична, научна и художествена система и реалните фактори на дей ствителността? Но нека обърнем гръб на въпросителните. Този малко необичаен увод всъщност се цели и в предразсъдъците спрямо научната фантастика. Но за тях ще стане дума в следващите редове. Известно е, че децата и юношите четат книги, които не са пряко насочени към тях. Ясно е също, че в историческото развитие на научнофантастичния жанр все повече произведения за възрастни стават достъпни за по-младите читатели - това е общолитературен процес. Така че възрастовото разделяне на книгите е доста условно. Все пак приемаме, че има произведения, специално написани за деца и юноши или достъпни за тях (а и не всички книги за възрастни могат пълноценно да се възприемат от всички възрастни). Какви естетически и жанрови компоненти трябва да се изтъкнат, когато се разглежда съвременната научна фантастика за деца?

Проблемът за въздействието на провансалската лирика върху късносреднове ковната европейска поезия е изключително сложен. Трудността произтича не само от обстоятелството, че досега подобно изследване не е било предприемано дори рамките на романските литератури. Както вече беше изтъкнато, в научноизследователската литература върху провансалската лирика доминира интересът към теоретическите проблеми на куртоазната любов и произхода на самата провансалска поезия. Литературно-съпоставителният аспект присъствува в научните изследвания почти изключително в б и латерален план, т. е. разглеждат се взаимовръзките на провансалската лирика с каталонската, галисийско-португалската, сицилийската и т. н. Липсва следователно цялостен поглед върху динамиката на литературните процеси през изследвания период (XI-XIV в.). Не е достатъчно да знаем, че провансалската поезия е най-ранна форма на европейската светска лирика и е въздействувала радиално върху окръжаващите я литератури. Наистина това въздействие се е осъществявало и в четирите географски посоки, но с известни несъвпадения във времето и с различен интензитет. Очевидно е, че формите на въздействие са били езиковата близост различни и в зависимост от с приемащата литература. Едни са били те на изток при контактите на немските минезингери с кансоните на провансалските трубадури и съвсем други на запад - в Каталония и в Южна Аквитания (Гаскония, Бержьорак, Русийон), където провансалският е бил утвърждаващият се литературен език. Важен културологически проб лем е да се отговори задоволително на въпроса защо в германските езикови области през XIII в. се създава забележителна по обем и по художествени достойнства тру бадурска лирика, докато в графство Барселона и в посочените области на Аквитания не е възникнала значителна местна поетическа традиция. Достатъчно е да B припомним, че един от най-сериозните изследователи на проблема за въздействието на провансалската лирика върху каталонската поезия Ж. Масо Торенте посочва труда си „Провансалската кансона в каталонската литература“ само петима ката лонски трубадури. А добре е известно, че контактологическите връзки и взаимодей ствия са улеснени при голяма езикова близост. Ще се опитаме да обясним този лите ратурен парадокс по-нататък, когато стане дума за въздействието на провансалската лирика върху немския минезанг.

Съвременното състояние на рецепцията на славянските литератури у нас се определя от общите промени в динамиката на българската култура, но то има и своя - славянска" - предистория. С изключение на руската, възприемането на останалите славянски литератури почти винаги ебило продължава да бъде опосредено от превода. Като материализирано взаимодействие между две лингвистични, литературни и в крайна сметка - културни реалности, преводът е, от една страна, тяхно специфично отражение, а, от друга - явление със собствена, вътрешно обусловена биогра фия. Но за изграждането на един относително по-пълен образ на преводната литература от славянски езици е необходимо да се вземе предвид - като трето измерение - и читателското възприемане на превода, което се явява косвено възприемане на оригинала. Та нали тъкмо това „трето измерение" осмисля дейността на преводача! За съжаление поради липса на сериозни социологически и статистически изследвания пред ставата ни за него е откъслечна, което неминуемо води до стилизация на търсения образ. И все пак, макар и стилизирана, триизмерността е пожива и по-благодарна за моделиране на един кра тък отрязък от времето,

Матей Шопкин е сред онези пленници на патетичното лирическо слово, които трудно биха могли да бъдат сбъркани с някого другиго. Обикновено казват, че и в призванието личи пръстът на съдбата, но често забравят, че творчеството е нещо повече... То е непрестанно усилие да се съхраниш, да бъдеш свой, да не повтаряш вече казаното под българските поетически небеса, както и воля да откриваш непрестанно онези свои идейно-естетически подстъпи към любимата проблематика, чрез които да вграждаш собствените си вълнения сред многоликия хор от творци. Нашата литературна критика е разглеждала неведнъж характерното за този поет, писала е за мястото му в съвременната ни литература. Някои автори като Симеон Хаджикосев определят неговото поетическо име, както и имената на Иван Николов и Янко Димов, като своеобразно свързващо звено между априлската генерация поети и „втората априлска вълна", при все че това деление е до голяма степен условно. Творческия профил на Матей Шопкин обикновено свързваме с онези негови съратници в сферата на поетическото от 65-та аудитория, където лирическото слово набираше своята звучаща сила, където се проверяваха първоначално главните, съществените страни от поетическото дарование. Това не можеше да не даде отра жение върху характерния строй на лириката, която придобива все повече и повече пространствени измерения, които се стимулират от контакта със слушателската аудитория. Така поезията не само проверяваше своята интимна сила и съкровеност, но и подхващаше нови, неизследвани посоки в естетическото самоусъвършенству ване, а своеобразната „естрада" се превръщаше не само в подиум за експерименти, но и в мерило за повишена взискателност към себе си и другите. И в очарованието на звучащия глас, и в неговата дръзка сила и съдбовност се крие обяснението сътвореното от творците, които вляха своите търсения в яката сплав на априлското поколение. за Но дори и да разглеждаме творчеството на поета на цялостния фон на двете поетически поколения, ще видим, че от това той не губи, а има своето самобитно място в съвременната ни поезия. Може би сред съществените изисквания за всеки истински поет е да бъде именно такъв - неповторим, със свое лице сред поетическите си събратя, да бъде сам творческа индивидуалност независимо от плюсовете и мину сите, които могат да съпровождат поетическия му път. Което не ще рече, че авторът трябва да идва сякаш на голо място, че трябва да бъде откъснат от общите художе ствени тенденции. Матей Шопкин е свързан може би повече от всеки друг от своето поколение с предходниците, с развойните пътища на традицията и съвременната ни поезия като цяло. Неговият стих е продължение на трайни домогвания в нашата национална поезия като доразвиване на основни мотиви, като съхраняване на народностното звучене и национален колорит.

Значителна част от епистоларното наследство на Стоян Михайловски остава и до днес раз пръснато из различни архиви. Впрочем такава е съдбата и на голям дял от неговото художествено творчество. Предложените тук писма хвърлят допълнителна светлина върху характера на писа теля, доуточняват някои моменти от биографията му, дават представа за творческите и издател ските му планове, внасят нови щрихи към портрета му на общественик. Големият период от време, който обхващат писмата (1894-1922), позволява да се види фигурата на поета многостранно н в развитие. През 1894 г., откогато е първото писмо, 38-годишният Михайловски е вече зрял и утвър ден писател, автор ена осем книги, между които са донеслите му литературна известност „Поема на злото" (1889), трите части на „Novissima verba" (1889-1890), „Книга без заглавие" (1892), „На шите писачи и газетари" (1893). До края на века издава „Философически и сатирически сонети" (1895) и „Книга за българския народ" (1897) - творби, които го поставят между първенците на литературата ни. От друга страна, писмата след 1905 г. донякъде дават възможност да се проследи как мисли Михайловски след оттеглянето си от активна обществена дейност. А и нещо друго - дали наистина трябва да се твърди категорично, че след тази година той напълно се затваря в себе си, след като са налице „пробивите" на тази изолация по време на войните и особено през 1919- 1921 г., когато ръководи издаването на в. „Напред"? Освен това на три пъти се кандидатира за на роден представител (1908-1911 г.), като последния път е в листата на БЗНС. Една част от писмата са адресирани до известни личности в нашия литературен и културен живот от последното десетилетие на XIX и първата четвърт на ХХ век - Стефан С. Бобчев, Хри сто Олчев, Александър Паскалев, Иван Вазов, Иван Попов. По-близките литературни контакти между Михайловски и Стефан С. Бобчев датират още от периода 1876-1877 г. Тогава Бобчев е редактор на излизащия в Букурещ в. „Стара планина", а Михайловски изпраща за вестника стихотворения от Екс ан Прованс (Франция), където е студент по право. Кореспонденцията им се активизира след 1894 г., когато Бобчев основава и става редактор на сп. „Българска сбирка", чийто сътрудник е и Михайловски. Четири от тези писма дават допълнителни сведения за една страна от дейността на поета, с която е бил твърде популярен по онова време - изнасянето на пуб лични беседи по обществено-политически, литературни и езикови въпроси. Михайловски се е славел като изключителен оратор, а като френски възпитаник често е изпъстрял своите сказки с примери от френската история, философия и литература, и то на френски език.

Със статията си „Пред прага на третото хилядолетие" литовският литературовед Витаутас Кубилюс търси отговор на въпроса, който му поставили неотдавна в една студентска аудитория: „Каква ще бъде нашата литература в двехилядната година?" В ХХ век гадаят вече не по ръката. Хиляди учени в специални институти изучават перспективите на световното развитие. Без прогнози за бъдещето е невъзможно планирането на икономическия и социалния живот, а то естанало необходимост във века на научнотехническата революция. Планира се и разви тието на науката. Може ли да се планира развитието и на литературата? В. Кубилюс при вежда думите на Д. С. Лихачов: „Уверен съм, че и в литературознанието е възможна такава „предсказуемост" на явленията, която съще ствува в редица други науки." Литературата е продължителен процес, със своя вътрешна логика, която не може да се прекъсне внезапно... Може да се предскажат насоките, в които ще се развива литературата, да се открият в това развитие внезапни скокове и забавяния. Но причинната взаимовръзка на събитията, върху която се изграждат всички прогнози, в литературната сфера е уравнение с много неизвестни и досега нито един инсти тут по футурология (а през 1970 г. в САЩ те са 15) не се е наел да реши това уравнение. Може ли и как да се предскаже кога блуждае щите генни хромозоми ще създадат велик талант, способен да повлияе върху развитието на отделния жанр или дори върху цялата ли тература? Как да се предскажат промените, които ще продиктуват на писателското съзна ние и подсъзнание противоречията на бъдещото общество? По този въпрос скептичният К. Чапек казва: „Литературата на утрешния ден ще я създават хората на утрешния ден и няма защо ние да решаваме вместо тях какво те трябва да извършат. "

Светлосенките на таланта" представлява важен момент в развитието на автора. Спиридонов е известен като литературен критик с темпера ментно и остро перо, със своя позиция, която е готов да отстоява винаги и навсякъде. Духовна енергия и критически патос пронизват и рецензните му върху дадени творби, и разсъжденията му в статии върху актуални тенденции и проблеми, и в профилите на поети и белетристи, чието развитие внимателно следи. В послед ната му засега книга акцентът пада върху проявленията на истинския талант: увлече нията и пристрастията му, успехите и времен ните му неудачи. Авторът не разкъсва връз ката индивидуално творчество - литературен 146 процес и това му позволява да аргументира убедително своите заключения. „Светлосенките на таланта" е грижливо и прецизно съставен сборник и по отношение на композиция, и в тематично-проблемно отношение, и като разнообразие на похвати и критически техники Отделните му части „Традиция и новаторство", „Профили“ и „Критически дневник" състав ляват три етапа от самата литературна критика: оперативният жанр (рецензията), профилът и обзорно-проблемната статия. Така организиран, материалът ни дава възможност да проследим визуално критическия процес от единичния фрагмент до цялото. Добрата организация се проявява и във всеки от тези раздели, конто са здрави ядра от цялостния авторов замисъл. „Традиция и новаторство" включва четири статии: „Априлският дух и литературата", „Социално, национално и интернационално", „Селянофилът“ и „Вапцаров - наш съвремен ник", но още заглавията подсказват единното им звучене. Авторът си е поставил за цел да очертае най-важното от литературните тенденции и явления през 60-те години и чрез тях да осмисли хода на днешното развитие. Навре менните позовавания върху творчеството на поети и белетристи разкриват приемствеността между поколенията в областта на идеите, на социалния им заряд и художественото им пре творяване. Ал. Спиридонов е успял да вплете индивидуалния натюрел на белетристи като Б. Райнов, А. Гуляшки, К. Калчев, Ив. Пе тров, Д. Фучеджиев, И. Радичков, Г. Мишев и др., поети като Г. Джагаров, Л. Левчев, Слав Хр. Караславов в общия развой на социо културните процеси с оглед на „проблема за качеството - като проблем за героя и кон фликта, за идейно-естетическото извисяване на съвременната ни литература, за преодоляване на сивотата и посредствеността“ (с. 23) и на тази база да изведе актуалните задачи пред съвременния литературен процес. В идейнограждански план ръководна нишка в анализите на Спиридонов е единството на социално - национално-интернационално. Неслучайно критикът взема за основа на своите тълкувания благодатното време на годините след Април ския пленум, когато литературата е наситена със съдбоносни конфликти от нравственоестетически характер, когато откровено и не лицеприятно се спори за съдържанието и фор мата за героите и конфликтите, за региона и извисяването му на общонационално и общо човешко равнище. В патоса на тогавашното време авторът намира не само опорните точки на някои от днешните тенденции и в положи телен, и в отрицателен смисъл, но чувствува и духовна приобщеност към него. Защото Ал. Спи ридонов не е от типа литературни критици, които осмислят безстрастно или чисто лите ратуроведски поуките от миналото. За него всеки момент, всеки детайл от литературния живот и нрави са възможност за наблюдения, за сравнения с настоящето, за позоваване или отричане.

През 1980 г. проф. М. Минков предаде за печат своя пореден труд „Неща свръхесте ствени и необясними. Романсите на Шекспир". Все още в някои случаи е непростимо дълъг пътят от момента на предаването на един ръ копис до момента на неговото отпечатване. В края на юни 1987 г. проф. Минков знаеше, че неговата книга е постъпила в Народната библиотека, но пътят от печатниците до кни жарниците е също доста дълъг - на 10 юли нашият световноизвестен шекспировед ни на пусна завинаги, без да може да види своята последна книга. Едно толкова дълго закъсне ние при издаване на научен труд, особено в област като шексипрознанието, където се извършва голяма дейност, може да се окаже фатално. За щастие солидният научен подход на проф. Минков придава такава валидност на неговите трудове, че те не остаряват. Още отрано проф. М. Минков си спечелва международно признание. През 1948 г. той става член на бюрото на най-авторитетното шекспироведско списание - Shakespeare's Survey. Той бе сътрудник също и на редица други влиятелни периодични издания като Shakespeare Quarterly, English Studies, Renaissance Studies, Shakespeare Jahrbuch, Renaissance Drama, English Miscellany. По-голямата част от научните публикации на проф. М. Минков са излезли в чужбина, в страни като Англия, САЩ, СССР, ГДР, ФРГ, Франция, Италия, Холандия, Югославия и Израел. През 1966 г. той бе удостоен с титлата Doctor honoris causa от Шекспировия институт при Университета на Бирмингам в Англия, а през 1967 г. бе избран за почетен член на Shakespeare Association of America. В първия си труд, свързан с Шекспир - „Повторението на думите в елизабетинска трагедия" ("Verbal Repetition in Elisabethan Tragedy", 1945) проф. Минков хвърля светлина върху развитието на Шекспировия стил и стига до важни заключения, отнасящи се до периодизацията на английската литература от края на XVI и началото на XVII в. В повечето от трудовете, появили се през следващите 142 тридесет години, той проучва различни спе цифични проблеми в творчеството на Шекспир. В края на живота си проф. Минков се връща към по-основни изследвания на произведе нията на великия английски драматург. В книгата „Шекспир. Първи стъпки (излязла на английски през 1975 г.) проф. М. Минков си бе поставил задачата да разгледа ранния Шекспир с цел да установи главните особености в творчеството му през годините на неговото формиране, да намери отговор на някои важни въпроси (като например въпроса за хроноло гията на пиесите през този период) и да направи преоценка на смисловата и художествената същност на Шекспировата драма от неговия най-ранен период.

Пътят за създаването на сборници като „Теодор Траянов. Нови изследвания" е добре познат - кръгла годишнина, разгласа и на миране на авторите на докладите, месец или месеци ровене из старата периодика и изда ния. После шепа обикновено млади литератори, 143 приютени в хотела на поредния провинциален град, тревогата за смисъла и ефекта от соб ствените усилия, сгущеното в колоните на печата съобщение за юбилейната сесия за пи сателя Х. И накрая - накрая всъщност се оказва, че е направена нова крачка или нов принос към изследването на творчеството на същия този писател. И това не е извадка от някой оглушително самолюбуващ се отчет, а истината. Защото шепата хора са донесли в града и в литературата своите няколко страници с непознат, нов прочит на писателя, съизмерили са го с критерия на времето, подирили са как по новому изглежда мястото му в литературата. Тези страници, допълвани и дописвани, се събират в общия документ за новата крачка в литературознанието, в сбор ника, който - пак по традиция - ще бъде издаден няколко (в случая пет) години след научната сесия. Така познато и прозаично звучи историята на създаването и на „Теодор Траянов. Нови изследвания".