Влайкова равносметка

Необикновена е съдбата на човека и писателя Т. Г. Влайков - интензивно белетристично творчество в края на века, напълно прекъснато за повече от две десети летия и последвано през 30-те години от нов подем, вече в посока на автобиографичномемоарното и художествено-публицистичното начало. Литературната ни история, като има предвид неговото творчество и идейните му пристрастия от 90-те години, определя мястото на Влайков сред писателите народници. Посочва идейно-художественитекачества и недостатъци на неговата белетристика, произтичащи именно от народническата идеология - идеализиране на патриархалния бит и отношения, консервативна романтика, преувеличена роля на просветата като първостепенен обществен фак тор и основа на социална политика; но и патриотизъм, любов към народа и критика на буржоазно-капиталистическия строй. В общи линии така се откроява фигурата на Тодор Влайков в националното ни културно и литературно съзнание. А що се отнася до „Преживяното“ - най-популярната негова книга, призната за автобиографичен шедьовър, която съвременната критика сравнява със Софрониевото „Житие“, то тя най-често се „добавя“ към предходното творчество, без да се търси някакво идейноестетическо единство с него и без да се поставя в контекста на литературата ни от 30-те години. В сянката на Влайковия мемоар и като негово „идейно продължение" остава „Завои“, а „Чиновничество и властници“, оценени при появата си заради познавателната стойност и социалния критицизъм, след това са почти напълно забравени. Тази едностранчивост и непълнота при оценката на писателя има, разбира се, своето обяснение. На първо място ще го намерим в споменатия вече необикновен творчески път, в дългогодишното „мълчание“, компенсирано с активна и разнопосочна обществена и политическа дейност, като деятел на Българския учителски съюз, на кооперативното и читалищното движение; като редактор, член на Радикалната партия, народен представител... И така, „Преживяното“, „Завои“, и „Чиновничество и властници“ се появяват, когато профилът на твореца изглежда окончателно очертан и завършен, след като почти всички от неговото литературно поколение вече не пишат, а и дълго след като народническите идеи сред българската интелигенция, с които името му неизменно се свързва, са изживени. Освен това, когато в средата на 20-те години Влайков издава две оригинални повести -„Стрина Венковица и снаха и“ (1925) и „Житието на една майка" (1926), критиката с искрено учудване открива, че независимо от преминалите национални катастрофи, социални трусове и последвалите ги промени в общественото и личното съзнание, независимо и от политическата си дейност, от натрупания социален опит, от мирогледното си развитие Влайков отново е в света на дядо Славчо и неговата,унука". Като чели има достатъчно основание да не се очаква нещо ново от него и през идващото десетилетие