Болеслав Прус кладенецът и лабиринтът

Атина и Йерусалим. Слънчевоясното, рационалното, релефноосезаемото като капителите на храмовете и къдриците на статуите човешко познание и забуленото в синайския дим, изсеченото върху скрижали, скритото в символи и алегории божествено откровение. Атина - философията, търсещият, всеизпитващ ум на европееца и Йерусалим - теологията, пророческата вяра на Ориента. Тъкмо тази опозиция, която е дала и названието на книгата на руския философ-екзистенциалист Лев Шестов, ни изправя пред един от големите проблеми на човечеството - докосването и взаимодействието между науката и религията, между знанието и вярата. Атина постоянно се е стремяла да хвърли недоверчив или удивен поглед към загадките на йерусалимското съкровище, но дори големият синтез на елинизма не ѝ помогна докрай да надникне в тях. На мнозина може да се стори странно прилагането на тези две символни категории, когато става дума за роман като Прусовия „Фараон“. Та нали въпреки дълбокото удивление, което, по думите на един от първите критици на романа И. Матушевски, съпровожда „изумителния скок на Прус от паважа на варшавските улици във вътрешността на прастарите светилища и гробници на египтяните“, най-изтъкнатите негови тълкуватели, като Я. К. Салони, Х. Маркевич и др., откриват преди всичко моделния, дълбоко обобщаващ социално-философски смисъл на произведението, неговата актуална, антиклерикална, позитивистка насоченост, което само по себе си вече изключва втората универсална символична категория? Но ако Болеслав Прус се бе спуснал в един от най-глъбините кладенци на времето само от научнопозитивистки интерес към историята или като „заклинател на миналото време“, би се получил само увлекателен исторически разказ, аналитичен прочит на историята и законите на нейното развитие, исторически паралел със съвременността и т. н., а не потресаваща хроника на битиеписанието, сиреч на лутащия се в лабиринта, но намиращ изход от него човешки дух, в което според нас можем да потърсим свръхсмисъла на романа. Така че без интереса му и към библейското, позитивистът Прус не би се запътил към египетското царство на мъртвите, към дъното на кладенеца, в който Томас Ман хвърля своя Йосиф. Той би си останал при езическата красота на „Илиада“, в рапсодическите прочитания на разказа заради самия себе си, дори на митологията сама по себе си, без одисеевски обратния път на скитника в себе си и в мировия дух. Докато при Т. Ман египетският сюжет е библейски сюжет, а историческата тема - библейска тема, то у поляка Б. Прус библейското е разтворено в египетското, а египетското е част от библейското не само като култура, но и като морален патос на милосърдие към онеправданите, и като пътуване към същността на времето.