Европа и българската литература

Завършвайки в 1895 г. една от най-проникиовените творби на българската народопсихология с въздишката: "Европейци сме ний, ама все не сме дотам!" , Алеко изразява вековната шизофрения на едно национално съзнание на ръба на континента. Отношението между цяло и част в този случай е напрегнато и несигурно от незапомнени времена. То се характеризира с принадлежност. но и с противопоставяне, с тъждественост, но и с другост. Проблемът, изглежда, се институционализира и по такъв начин се увековечава ·оше през IX век, когато България решава, че за нея ще бъде политически по-изгодно да получи новата си, християнска вяра не от Рим, а от Константинопол. Контактите между Европа и нейните югоизточни аванпостове през средновековието не са били много различни от тези между християнския свят и сарацините. Веднъж проникнали в sylvas Bulgarorum, кръстоносците, адмирирани от Запада като воини на велика духовна кауза, се преобразяват в империалистически агресори или, по-точно, разбойници, които трябва да бъдат смъквани от породистите си жребци с куки за диви зверове и накълцвани на парчета. Българските опити за проникване в Европа през онези времена също не са посрещани много възторжено. Най-значителният от тях, богомилството, плъзва по континента като подмолна народна вяра, предлагаща алтернатива на официалната църковна доктрина и, естествено, е посрещнат с подозрителност и отпор. В резултат на това самото име на българите става ругателна дума сред правоверните във Франция и Англия. Две продължителни епохи на чуждо владичество между Xl и XIX в. задълбочават пропастта. Османските поробители са особено ревниви по отношение на най-~алкия опит за създаване на връзки между християнското население по техните балкански територии и свободните европейски нации. Усещането за другостта на Европа е системно насаждано из цялата обширна империя. Един от редките западни пътешественици сред турците през ранния XVII век свидетелствува за това.