Яловата кукувица и безграмотната сврака. Спиралното напрежение от „Чичовци” до „Хора и свраки”

Вазовите «Чичовци» и текстовете на Йордан Радичков са близки в литературното ни пространство най-малкото по едно - проблемите, които са създавали, създават и сега и ще създават на литературоведската ни мисъл. Боричкания от термини и класификации се стремят да обхванат тези литературни явления. Стъписани пред модерността и повишената литературност на текста, които, от една страна, се дистанцират от следходните Вазови текстове въпреки реалната си сюжетна обвързаност с част от тях («Под игото» и «Нова земя») в случая с «Чичовци», подценявана творба, що се отнася до художествеността И, от самия Иван Вазов.(l) Изумени, от друга страна, от чудноватото ставане на Радичковия дискурс, от сблъсъка между еманципацията на традиционната българска селска проза и непознаваемостта на модерното във фрагментарността и ситнежа от подробности, където се разтварят философските умозаключения, вторачени в собствената си комуникативност - до една пълна деструкция в съзерцанието на избухването .На нещо свръхново в литературата, раждащо се пред очите ни. Ако приемем някои от доста обърканите или поне лесно пробиваеми теории за развитието на националните литератури, според които те в определен стадий от съграждането си достигат до романа, а след изчерпването на този «Най-пригоден за четене жанр»(2) или пък жанр-чанта по сполучливата метафора на Виткаци,(З) го изоставят по пътя на разграждането (логична следходност за всякакъв тип съграждане), то двете страни на тази жанрова епоха за нашата литература безспорно биха били точно «Чичовци» на Вазов и текстовете на Радичков. Или ако романът «снабдява с концепция обърканото настояще» по думите на един от основните му, а оттам и най-оспорвани теоретици Лукач(4) и подрежда фрагментарния за отделното съзнание инак свят, по думите на друг, абсолютно безспорен майстор на жанр~ като Алберто Моравия,(S) което всъщност е едно и също- то Иванчо Иотата и любопитната сврака, «Чичовци» и «Хора и свраки» са потопени в хаоса на пред- и следроманната концептуалност. Там, където разпадът властва над подредеността, където светът е разказан, но необяснен, ако перифразираме известното определение за романния дискурс на Юлия Кръстева.