Фолклорно-митологичната знаковост в идилиите на Петко Тодоров

Идилиите на Петко Тодоров получават различни жанрови определения: д-р Кръстев ги назовава «лирически поеми» и «поеми в проза» (1), а Пенчо Славейков добавя «стихотворения в проза» и «импресии» (2). Едновременно с това се употребяват и описателни, паражанрови определения като «интимна изповед» (д-р Кръстев), «моментни снимки от живота и природата», «настроения, писани «На открито» (П.П. Славейков), чиято стилистика изразява подчертано оценъчното отношение на критика. Но най-често иДилиите на Петко Тодоров са назовавани с традиционно установеното жанровообобщаващо определение «Песен». Според Н. Георгиев «От средата на XIX век до Първата световна война българската лирика сменя гласовата си доминанта: от зова, викам словото «С пълен глас» към тихия говор, шепот, мълчание, та до художествено условния отказ от езика изобщо», като през целия този период «песен» остава «едно от малкото, устойчиво вградени в традицията названия» (3). То функционира като културен стереотип, чието съхраняване и трансформиране - пресемантизиране се осъществява от културната традиция, така че нейния механизъм може да се опише и чрез смисловото полагане на понятието «песен» в различните културно-естетически ситуации. В социокултурния контекст на Възраждането «песен» е комуникативноопределящо за поетичната творба название. То е пряко свързано с народната песен, чието съществуване като текст в културната система на фолклора е възможно единствено чрез синкретизма на слово и музика. Жанровият смисъл на литературното понятие «песен» се изгражда. чрез взаимодействие между творбата на различните И равнища - звуково, текстово, литературно и нейния културен контекст (4). Следователно степента на съхраняване на културно-комуникативните възможности на фолклора в литературата, както и степента на участие на музикалността в творческия акт обуславят съществуващата през Възраждането многопластовост на тогавашното понятие за песен (5). Or друга страна, запазената в литературната творба фолклорна гласовост, която предполага не читатели, а слушатели, е свързана с характерното за възрожденската поезия лирическо «НИе», обединяващо автор, герой и читатели (6).