„Гьотев синдром" по френски, или в търсене на вечния събеседник

Почитателите на Ерофеевия Москва-Петушки безусловно помнят карнавалните твърдения на главния герой на поемата по отношение на тайния съветник Йохан Волфганг Гьоте, който, според Веничка, "Вместо себя заетавлял пить всех своих персонажей" и то този акт получавал не по-малко удоволствие от самите персонажи. 1 Като описва този "Гьотев синдром" на метатекстуално ниво вечно пияният повествовател същевременно се докосва до често срещания проблем, когато даден автор целенасочено привлича някаква историческа личност, за да реализира своите собСтвени идейни и творчески концепции. В основата си това явление е познато още от времето на Сократ и в известен смисъл се възприема като аксиоматична даденост. Същевременно обаче задълбоченият анализ на творчеството на даден писател или изследователската дейност на даден литературовед неминуемо изисква да се проследят и установят мотивите, лежащи в основата на неговото позоваване на конкретната историческа личност. Особен интерес представляват- поне за целите на тази работа - онези случаи, когато двама мислители, принадлежащи към едно поколение и споделящи общи стремежи и въжделения, избират за свои опоненти или съмишленици исторически фигури, значително отдалечени от собствените им хронотопи, но принадлежащи към една и съща национална култура и исторИческа епоха. В този смисъл фигурите на двамата Франсоа - Вийон и Рабле - са съществени структуриращи фактори в личните идеологии съответно на Осип Манделщам и Михаил Бахтин.