„Твоите коне ще стъпчат нивите!"

Невероятно е каква вълна от предпазливост надигат стиховете на Константин Павлов - къде ще ни засегне, какво ще подиграе, каква змия ще ни прати. Той не търпи подредените ни човешки дворове, в които сме намерили местенцата на доброто и злото, направили сме ги уютни, поносими за себе си. Той буквално претърсва покъщнината ни, та да намери кои ведра са без дъно. Пред такива като него губим уве реност, че нашият дом си е наша работа. Той е готов на ехидно посегателство върху благовидните ни привички, чуваме смеха му враждебен. Константин Павлов е крайно остър сатирик. Той предявява всичките права на сатиричното изкуство да разрушава спокойната видимост. Предявява ги безпар донно и ги прилага без хитро самоунижение, гордо, като че той ги е извоювал през вековете. Усещаме как се горещи да преследва злото, как се наслаждава да го ненавижда публично. Той ни противостои! му Той обтяга до скъсване връзката си с читателя. Приписваме му надменност. Чув ствуваме се различни, затруднявани от него - значи, приобщени към обекта на неговата сатира. Но защо спонтанната ни реакция е да се браним от нападателната язвителност, а не да се присъединим към неговия удар? Първото обяснение - несправедлив е, второто - пресилва. А може би неговите „необяздени" образи, онова страхотно нашествие на гротескното, фантастичните картини в черно - всичко, което се изказва сатирикът? Може би подчертаното Аз в стиховете, ореолът на мъ ченичество около това Аз, мисълта, че злостта се е раждала в свръхболка, непозната всекиму, че в стиховете говори, съска душа, която ни плаши с нападателност и... нежност.