Книжка-8

1988, Книжка 8 - Съдържание

Към творчеството на всеки автор има безброй пътища, тъй като всеки прочит е интерпретация, а всяка интерпретация - импровизация, и ако на тези страници си позволявам да се спра на трите „пътя" към творчеството на автора, то това мое начинание се дължи на две причини: от една страна, си поставям за цел да онагледя три те подхода към динамичния комплекс автор - текст -текст -читател в тяхното историчесто развитие, и да се опитам да осмисля етапите на това развитие; от друга страна, чрез това осмисляне да потърся подхода за адекватния за нашето съвремие прочит, поставяйки го в литературно-историческия контекст на интерпретациите на творчеството на Кафка. Задача на настоящата работа следователно е да даде един исторически преглед на някои основни направления на трудно обхватната, надви шаваща многократно творчеството на самия автор литература за Кафка и да потърси адекватните за времето ни подстъпи към онази „нерешена задача на произведе нието" (Хегел), на която неотдавна обърна внимание Атанас Натев и на която всяко време търси своя отговор. За трите подхода към литературното произведение и произхождащите от тях три типа анализ можем условно да приемем терминологията, предложена от Дитер Посдцех в една дискусия на страниците на списание „Zeitschrift für Germanistik" в ГДР и на последвалата я конференция през март 1986 г. в Рощок: Историческо-генетичен е анализъм, който се занимава с отношението автор - текст, като се съобразява с историческите дадености на епохата, с биографичните особености у автора и с процеса на възникването на творбата (текста). Структурно-функционален е анализъм, който разглежда даденостите на текста в тяхната цялост и единство, особеностите на формата и на структурата и тяхното функционално предназначение за изказа на произведението. Текста, който по този начин бива актуализиран, можем да означим с текст, тъй като процесът на актуа лизация вече предполага рецепция на определен реципиент, в случая на интерпретатора. Отношението между „текст“ и „текст е нееднозначно, тъй като текстът съ държа повече възможности от едната, реализирана при реципиента възможност, но, от друга страна, и творбата се реализира в обогатяващото и интерпретиращо променливо общуване с читателя - като негова „конкретизация" (Р. Ингарден). По този начин засегнахме и третото отношение -текст -читател, - с което се занимава рецепционно-естетическият анализ.

Романът „Хайка за вълци“ се посрещна като събитие в съвременната ни литература. Причината са освен големите му художествени достойнства и това, че ние една или друга форма сме съвременници на описваната епоха, били сме свидетели на драмата, която преживяват и неговите герои. Затова напълно разбираема е радостта, която изпитва Серафим Северняк, че "...най-сетне в нашата художествена литература се попълни едно крещящо празно квадратче от Менделеевата таблица на художествени стойности!... Защото това е един епос, подчертавам това, преживян изстрадан и защитен със средствата на пластичното слово блестящо". И Наистина гладът за сериозни и значителни произведения, посветени на съвре менната тема, е голям, той дори стана болезнен; ние отдавна очаквахме да се появи нещо, което, ако не напълно, поне отчасти да запълни тази празнота и романът на Ивайло Петров идва да отговори на тази духовна потребност. Затова той беше приет от критици от различни поколения съвсем спонтанно и с възторг. Акад. Пантелей Зарев го нарече „забележително произведение“ и посочи много аргументи за това си определение - като се започне с професионалното умение на писателя и се свърши с историческата правдивост на романа. Вече се появиха редица статии, чиито автори изясняват смисъла и значението на романа. Съвсем естествено е едни да са по-възторжени, други - по-сдържани и критични. В статията си „Да се помни и да се знае..." Тончо Жечев, един от тези, които възторжено приеха романа, пише: „Много пъти съм слушал от Ивайло Петров, че неговата мечта е да напише документална книга за кооперирането. Той постигна и надмина своята мечта. Самият роман „Хайка за вълци“ е документ, той мирише на истина, от него се разнася целебният дъх на истината, която го свързва с най-силната и очевидно неунищожима традиция в нашата литература - летописната. И заедно с това романът е нещо повече от документална книга, той е разгърната метафора, израснала върху буквална истина, осезаемо и внушително възкресила преобръщането на цяла една вселена, изкореняването на гора, посаждането на нова, разплитане то на проклети възли и завързването на нови, цял един свят, в който сме живели, дишали, работили, мъчили и радвали, свят, пред очите ни превърнал се в история, за която се намери кой да разкаже, за да се помни и знае.... На друго място Тончо Жечев говори, че това е „роман за нравствените последици на един огромен, неизбежен съвременен процес на ликвидация на класическото село, на типа човек, свързан със земята, драматичното превръщане на стопанина работник, края, затихването на вековното напрежение между световния град и све товното село, пълната победа на първото над второто, рекапитулация на победата жертвата…"

Невероятно е каква вълна от предпазливост надигат стиховете на Константин Павлов - къде ще ни засегне, какво ще подиграе, каква змия ще ни прати. Той не търпи подредените ни човешки дворове, в които сме намерили местенцата на доброто и злото, направили сме ги уютни, поносими за себе си. Той буквално претърсва покъщнината ни, та да намери кои ведра са без дъно. Пред такива като него губим уве реност, че нашият дом си е наша работа. Той е готов на ехидно посегателство върху благовидните ни привички, чуваме смеха му враждебен. Константин Павлов е крайно остър сатирик. Той предявява всичките права на сатиричното изкуство да разрушава спокойната видимост. Предявява ги безпар донно и ги прилага без хитро самоунижение, гордо, като че той ги е извоювал през вековете. Усещаме как се горещи да преследва злото, как се наслаждава да го ненавижда публично. Той ни противостои! му Той обтяга до скъсване връзката си с читателя. Приписваме му надменност. Чув ствуваме се различни, затруднявани от него - значи, приобщени към обекта на неговата сатира. Но защо спонтанната ни реакция е да се браним от нападателната язвителност, а не да се присъединим към неговия удар? Първото обяснение - несправедлив е, второто - пресилва. А може би неговите „необяздени" образи, онова страхотно нашествие на гротескното, фантастичните картини в черно - всичко, което се изказва сатирикът? Може би подчертаното Аз в стиховете, ореолът на мъ ченичество около това Аз, мисълта, че злостта се е раждала в свръхболка, непозната всекиму, че в стиховете говори, съска душа, която ни плаши с нападателност и... нежност.

Фурнаджиев винаги е амбицирал тълкувателите: в поезията му се сплитат необикновената сила на емоционалното внушение и някаква неподвластност на неговия поетичен свят на мерките на здравия разум, той е завладяващ, стихиен, от една страна, и труден до неразбираемост, от друга. Вероятно това странно сплитане е двига тел на нестихващия през годините интерес на критиката към него, на създаването на все нови и нови тълкувания. Иван Мешеков, Георги Цанев, Георги Бакалова, Людмил Стоянов, Пантелей Зарева, Здравко Петров, Тончо Жечев, Розалия Ликова, Милена Цанева, Радосвет Коларов, Лидия Велева", Жельо Авджиев 12, Здрав ко Чолаков13 - тази непълна верига от имена, която достига до представителите най-младото критическо поколение 14, 15, удостоверява жизнеността на този интерес, а и малко плаши онзи, който застане с интерпретаторски амбиции пред „Пролетен вятър": какво друго, какво ново и различно би могъл да каже той? Още повече, в тълкуванията и оценките сякаш са изчерпани възможните мнения и дори край ности - от високата оценка на Ив. Мешеков и Мл. Иванов (Г. Цанев) до унищожителните статии на Людмил Стоянов и Константин Гълъбов 16...

Медицинското тълкуване на катарзиса представлява едно от съществуващите съвременни схващания за Аристотеловия възглед върху трагедията, отразен в съ чинението „За поетическото изкуство" - преди всичко в неговата шеста глава. най-представителен застъпник на това схващане е смятан класическият филолог от ХІХ в. Якоб Бернайс. Освен това съществуват и други интерпретации на Аристотеловото определение за трагедията от „Поетиката", най-важните от които морално-дидактическата от Лесинг, естетическата от Гьоте, религиозната от Сто issant, интелектуалистичната от Haupt, Goldena, философско-психологическата от сa: Ничева и ноологическата от Лосев. Досега не е било достатъчно последователно изтъквано, че медицинското тълку ване на катарзиса съвпада с изразявани още преди Аристотел виждания за въздей ствието на трагедията и на словото. Освен това има автори, които още преди Бернайс споменават бегло или загатват възможността за разрешаване на проблема около неясното Аристотелово определение за трагедията в медицински аспект. Тези схва щания, които подготвят нашумялата медицинска интерпретация на Бернайс, са центъра на нашето внимание. Ще привлечем също и един Ксенофанов фрагмент - той може да представлява интерес за всеки, който се занимава с този многовековен, ала все още дискутиран въпрос. В Според твърдението на Платон между философията и поезията съществува враж да от древни времена. Знаем, че в резултат на тази вражда се появява на бял свят литературната теория, чиято първа задача била да защитава теоретически и логи чески правото на художествената литература да съществува. Аристотеловата „Пое тика" е първият в цялост запазен представител на античната литературна теория. За състоянието на литературната теория и критика преди Аристотел имаме откъслеч на представа. Ксенофан и Хераклит в началото на V в. пр. н. е. разглеждат поезията откъм нейното съдържание и морално въздействие върху слушателя, а софистите към края на същия век наблягат главно върху формата и стила. Единствено поети като Пиндар и Аристофан отделят внимание и на двата й аспекта.

Препрочитам предговора на акад. Петър Динеков към книгата с избрани творби OT И Весела Василева - стихотворения, лирични фрагменти, писма (БП, 1981). Той е очертал образа на личност, на гражданка и на поетеса, роден и създаден, изваян, макар и незавършен докрай, от конкретното историческо време. Само то изгражда творците, които са му потребни, за да го пресътворят чрез голямото си художни ческо вдъхновение. Портретът на Петър Динеков е пронизан от дълбок психологизъм, наситен е с болка от ранната загуба на талантливата лиричка, обагрен е нежността на личните впечатления и спомени. Той разкрива идейно-тематичното поетическото майсторство на тази авторка. Цитираните оценки на други нейни временнички и връстнички още повече засилват представата ни за извисена, благородна, духовно богата, очарователна и многостранно надарена индивидуалност: „За нас в младежките години тя олицетворяваше една може би романтична представа за красотата. Беше нейно телесно и душевно въплъщение. Това са думи на Невена Стефанова, която е изказала категорично гледище и за неповторимостта на всеки ярък характер: „Весела бе една много рано изградена личност с голямо очарование, съ голямо дарование, големи изисквания, оригинален ум. Нейното присъствие създаваше особена атмосфера. Затова така се чувствува отсъствието й..." Споменът на Блага Димитрова носи омаята на младостта, на ученическите копнежи, на жаждата за приятелства, знания, култура, високи етични и творчески примери: „Дошла от малкия град, на прага между детството и младостта (все на ня какъв праг!), с жадни, провинциални очи аз търсех въплъщение на столицата, на културата, на изяществото. И го открих още в първия учебен ден, в първото между часие. Една девойка прекоси коридора, сякаш излязла от картините на Ботичели. Не! От никакви картини, от никакви сравнения. Тя бе несравнимост, неповтори мост. Това ме прониза с ослепителна ясност от пръв поглед. Не може да се опише, нито да се разглежда на съставки: коса, очи, фигура, движения. Тя бе самата хармония. Излъчване на изтънчена духовност. Името и се понесе с тайнствен шепот между нас: „Весела Василева, поетеса." Звучеше като музика от клавесин. И остана завинаги в душата ми, незаглушено от шумотевицата на идващите десетилетия, разочарования. " незасенчено от толкова промени, увлечения и Някога бях чувал това красиво, музикално име - Весела Василева. В него има нещо песенно, като че ли е нарочно търсено и моделирано звукосъчетание, което излъчва ритъм и носи в себе си увлекателен лиризъм. А не бях чел нищо нито за, нито от младата поетеса. Късно разбрах също така, че е дъщеря на Григор Ва силев - Шопа, както са го наричали в интимни среди, за когото бях понаучил не щичко в прочетеното за Йордан Йовков, за Елин Пелин и за други наши писатели.

Така нареченият „формален метод" се появи не в резултат на създаването на специална ме тодологична" система, а в процеса на борбата за самостоятелност и конкретност на литературната наука. Изобщо понятието метод" се разшири неоправдано и започна да означава прекалено много неща. Принципен за „формалистите" е въпросът не за методите на изучаване на литературате, а за литературата като обект на изучаване. Всъщност, ние не говорим и не спорим за никаква методология. Говорим и можем да говорим само за някои теоретични принципи, които не са ни подсказани от една или друга готова методологична или естетическа система, а от изучаването на конкретен материал със специфичните му особености. Теоретичните и историко-литературните публикации на формалистите изразяват тези принципи достатъчно определено, но около тях га изминалите десет години се натрупаха толкова нови въпроси и стари недоразумения, че един опит за обобщаване - не като догматична система, а като историческа равносметка - няма да е изли шен. Важното е да се покаже как е започнала работата на формалистите и как, в какво еволюира. H В историята на формалния метод много важен е моментът на еволюцията. Нашите противници мнозина от последователите ни често го пренебрегват. Обкръжени сме от еклектици и епигони, които превръщат формалния метод в някаква скована система на „формализма", служеща им за изработване на термини, схеми и класификации. Такава система е много удобна за критиката, но изобщо не е характерна за формалния метод. Не сме имали и нямаме никаква подобна готова система или доктрина. В научната си работа ние ценим теорията само като работна хипотеза, с чиято помощ се откриват и осмислят факти, т.е. осъзнават се като закономерни и се превръщат материал за изследване. Затова не се занимаваме с определення, така очаквани от епигоните, и не строим общи теории, толкова мили на еклектиците. Ние приемаме конкретни принципи и ги B спазваме, доколкото те се оправдават от материала. Ако той налага усложнения или промени, ине ги правим. В този смисъл сме достатъчно свободни от собствените си теории, както и трябва бъде свободна науката, защото между теория и убеждение има разлика. Готови науки няма науката живее не като установява истини, а като преодолява грешки.

По покана на СУ „Кл. Охридски“ през март 1988 г. в нашата страна пристигна световноизвестният литературовед и медиевист Пол Зюмтор. Това беше повод да се срещнем и разговаряме с него, за да дадем възможност на читателите да получат по-непосредствена представа за вижданията, търсенията и проблемите на тази ярка личност. e Смущението от прочутото име е много кратко, защото проф. Зюмтор предразполага към бърз и лесен контакт. Със своята изключителна обаятелност, отзивчивост и внимание той е много приятен събеседник. А от живия интерес, с който разказва научната си биография и за проблемите около своите търсения в миналото и до найново време, се разбира колко далече от професионалното успокоение и рутинност той и с какъв ентусиазъм продължава научната си дейност и до днес. Ясно е, че репликата, която подхвърли на една от лекциите си, е действително негово верую: „Занимавал съм се с много неща в науката, но приемете съвета на един вече доста стар човек - занимавайте се винаги с това, което ви е приятно, както съм правил винаги!" Трудно е в няколко реда да се представи огромното и изключително интересно творчество на Пол Зюмтор, но все пак могат да бъдат набелязани някои по-важни черти. Той е сред първите медиевисти - литературни теоретици. Това му позволява да излезе от рамките на историко-филологическия подход на предходниците си и да въведе в изследването на средновековието съвременните теоретически възгледи, да достигне до свои, градивни теоретически постановки. Пол Зюмтор е сред първите медиевисти, които започват да гледат на средновековната литературна творба като на естетически (художествен) факт. От 1960 г. насам той е автор на многобройни ста тии и на няколко фундаментални труда, включително и на една от малобройните поетики на средновековната литература. Изследванията му оказват значително влияние в много страни, в това число и в България, и му отреждат действително водещо място в медиевистиката.

Теодор Траянов (1882-1945) е известен поет и преводач. Дори да бе написал само стихотво ренията „Тайната на Струма“, „Смърт в равнините“, „Гибел“, „Заклинание на словото", и мето му пак щеше остане като автор на едни от най-хубавите творби в българската поезия. В живота на Т. Траянов има редица неизвестни и неизяснени моменти. Такъв момент пред ставляват т. нар. „виенски период". През есента на 1900 г. Теодор Траянов пристига във Виена, където се записва да следва архитектура в известното „Технише хохшуле". 18-годишен, тук той създава и първите си стихотворе ния, които излизат в „Летописи" на Константин Величков и „Художник" на Павел Генадиев, Симеон Радев и Александър Балабанов. Виенският период на Т. Траянов (имам предвид първите петнадесет години от пребиваването му във Виена) крие много неизвестни. Има много тъмни места, които трудно могат да се осветлят. С две думи, Траянов твори и гладува, измъчван от отричане и непризнаване като поет, боледува, моли се за приятелска подкрепа, търси изход да се изяви и наложи сред колеги и читатели. Богат изворов материал за проучване на този период представлява кореспонденцията на Траянов, значителна част от която е неизползувана дори и в последните изследвания на неговия жизнен и творчески път. В богатия архивен фонд на Кирил Христов, грижливо съхраняван в Централния държавен исторически архив (ЦДИА), ф. 131, оп. 1, а. е. 633-640, има запазени няколко десетки писма на Теодор Траянов до Кирил Христов. Те до голяма степен дават възможност да се види истинската картина на „виенския" период от живота на Траянов. Писани са до Кирил Христов по времето, когато той е в София и работи като библиотекар в Министерството на народното просвещение, Творчески командирован" в Берлин (1906-1907). Все към „виенския период" от живота на Траянов се отнася и едно писмо от 17 май 1922 г., в което поетът трогателно разкрива положението, в което изпада като служител в нашата легация във Виена по време на самостоятелното управление на Ал. Стамболийски. Обръщайки се към ге нерал М. Савов, пълномощен министър в Париж, Траянов моли за парична помощ, тъй като съпру гата му Елена етежко болна и се нуждае от бърза лекарска намеса (вж. НБКМ, БИА, Ф. 20, а. е. 3, л. 1286-1287). Писмата, които представям подборно в настоящата публикация, до голяма степен помагат на изследователите за вярно проучване на жизнения път на Теодор Траянов; още по-пълно и всеоб хватно да се изследва и разкрие началният му творчески път. Неизвестни и неизползувани досега, тези писма са богат изворов материал за нови научни изследвания.

Сведенията за младежките години и дейността през епохата на Възраждането на основопо ложника на Българската комунистическа партия Димитър Благоев са твърде оскъдни. Затова някои нови данни за участието на Димитър Благоев в редовете на Българското опълчение по време на руско-турската война през 1877-1878 г. ще представляват интерес за разкриване на револю ционните му добродетели и участието му в националноосвободителните борби. Тези нови факти ще бъдат източник за по-точното осветляване на някои моменти от биографията му за периода на Рускотурската война и престоя му в Търново. B Както е известно, за първи път Димитър Благоев лаконично споменава за участието си опълчението по време на учението си в Русия. Този документ е кратката му биография, писана приблизително през май-юни 1881 г., за да му се разреши да бъде допуснат като частен ученик в една от гимназиите на Петербург. В биографията си той споменава: „През месец юли Ески-Заара стана жертва на събитията, аз избягах с русите в Търново като най-безопасно място. Но в Търново, увлечен от общото патриотично чувство, аз застанах в редовете на защитниците на отечеството. Но след като изстрадах достатъчно, след като изпитах тежкия войнишки живот, в 1878 г. се увол них и започнах да мисля да изпълня отдавнашния си проект: да замина в отдавна желаната и меч тана от мен Русия".

Историята на мемоаристиката и документалистиката ни еубедила в особената им роля в увековечаването и извисяването на личността, в своеобразното продължаване на нейния живот във времето. Потвържденията не ще търся нашироко, ще припомня само за Благоевия приемник Геор ги Димитров, чието живо присъствие днес се дължи и на тези възкресителни жанрове. Примерът с Димитър Благоев е по-скоро с противоположен знак - мемоаристиката и документалистиката не са постигнали онзи образ, адекватен на огромния ръст на основателя на Партията. Веднага ще напомня, че немного отдавна (1979) стана факт сериозната академична биография на Благоев, безспорен научен принос и авторитетност в оценките на ролята му в историята на Партията, но със специфика, която трудно ще я наложи на милионна, национална аудитория. А и самата акаде мична биография не може да замести специалните права на документалния жанр в пресъздаването на образа на историческата личност. C Интересът на мемоаристиката и документалистиката към Дядото е твърде ранен. Както и в други случаи, обектът на изображение поставя техните основи. Но още в зародиша на житиеписната литература за Благоев се проявява липсата на традиции в утвърждаването и популяризирането на личността във времето. Като факт тази констатация изглежда така - не у нас, а ЦК на ВКП(б), отчитайки историческата роля на Благоев за руската социалдемокрация, се обръща с молба той да напише автобиография. Тъй се раждат „Кратки бележки из моя живот" - книга, която вече бол ният основател диктува на дъщеря си Стела Благоева. Всичко това обяснява някак си и нейната незавършеност, и отказа на автора да се автобиографизира пълноценно и да се самовглежда в последните 30 години от живота си. Принудата оказва влияние върху характера на книгата - натежава строгото придържане към биографичните факти, отсъствува белетристичното „отдръпва не", в немалка част жанрът е синтез между летописа, мемоара и протокола-обяснение обобщение за поведението и идейните схващания. Най-силни са страниците за престоя на Благоев в Русия, което и най-пряко кореспондира с желанието на поръчителя. Независимо от долавящата се схе матичност, родена и от скромността на личността, и от отказа и да се проектира сред събития и други личности, „Кратки бележки из моя живот" са рядко ценен документ за разбиране на човека и неговия път, влял се в една идея; тя и до днес е най-интересното четиво за Благоев. И тъкмо затова неразбираемо става усърдието на всички документалисти да ползват книгата като задължително пособие за перифразиране.

Броят се открива със статията на видния съветски литературовед Д. Марков „За ня кои въпроси на теорията на социалистическия реализъм". Още в началото авторът предупреж дава, че не претендира за разгърнато обсъж дане на проблемите, а се ограничава само с поставянето им и поради това написаното по форма не е статия, а по-скоро фрагменти и наблюдения, засягащи само някои парливи места в сегашното състояние на литературната теория. На пръв план е отбелязано колко остро се чувствува дисбалансът между усилията на теоретическата мисъл и текущата критика. Създадена е някаква странна и непонятна ситуация - критиката отминава с мълчание, избягва самото понятие социалистически реа лизъм", което естествено поражда въпроса, как да се обясни това. Нима критиката трябва да избягва обсъждането на литературно-теоретическата проблематика? Но не е нужно да се убеждаваме - пише Д. Марков, - че осмис лянето на проблемите на социалистическия реализъм е важна грижа не само на теорията, а и на движещата се естетика". Понякога се чуват гласове, че понятието социалистически реализъм е остаряло, изчер пало се е, но в тях липсват всякакви опити да бъдат сериозно обосновани. Ще си позволя да изкажа предположението - пише авторът, - че подобни изказвания са по-скоро своеобразна реакция срещу застойните явления, които засегнаха изучаването на проблемите на социалистическия реализъм. Социалистическият реализъм обаче не е теоретически фантом, за да може да се премълчава, а реално съществу ващо естетическо явление с дълга история и със закономерни процеси на своето зараж дане и развитие. Същевременно трябва безу словно да говорим и за извращаването на тези процеси от отделни тълкуватели. Днес в периодиката се лее поток от остри критически изказвания, свързани с анализ на недостатъците, пропуските и грешките в различни области на общественото и културното развитие. И това е понятно: нужно е да се покаже същността на грешките, за да можем да ги преодолеем - както тях, така и техните последствия. Но критиката е добра тогава, когато съдържа не само патоса на отрицанието, но и дух на обновление. Провежданото в страната ни преустройство е революционен про 144 цес: като отхвърля всички задържащи фактори, то е насочено към пълно разкриване на възможностите на социализма в различните сфери на обществения живот. Теорията на социалистическия реализъм въ преки своите завоевания явно изостава от практическите задачи на съвременната социа листическа култура. За да се преодолее това изоставане, трябва да се разкрият корените на грешките и недостатъците, трябва да се огледа неотдавнашното минало, с което са свързани много наши беди и много горчиви размисли на днешния ден - пише Д. Марков. Върху развитието на теорията най-пагубно се отрази догматизмът. В продължение на дъ лъг период от време нашите усилия бяха съ средоточени върху неговото преодоляване. Осо бено силно е деформиращото влияние на дог матизма в годините на култа към личността. Социалистическият реализъм се тълкува то гава не като жив и развиващ се художествен метод, а като неизменен сбор от закостенели схеми и постулати. Широко приложение на мери концепцията за безконфликността в жи вота и в литературата, за идеалния герой. Това се отрази на художественото творчество и на теорията, която се оказа в състояние на за стой. Дълбокосъдържателните понятия партийност, народност се изтриваха от безсмисле но повтаряне, девалвираха се поради вулгар но-социологическото им тълкуване. Ортодоксалността победно гонеше живата творческа мисъл.

Напоследък все повече ме смущава едно явление, отнасящо се до отношението към ли тературнокритическите писания. Обикновено интересът към тях се изчерпва с узнаването на крайната оценка, без вникване в защитата на отделни тези на критика, дали основание за оценката. Появата на първата рецензия по пра вило слага знака плюс или минус, а оттам на татък се следи наслагването на положителното и отрицателното. Е, има и изключения. Но по-рядко, когато се поразменят знаците и то гава книгата, и слаба да е, и силна да е еднакво се търси и чете. Смея да мисля, че и сега, след като книгата на Л. Григорова „Автобиографизъм и творчеството беше белязана с положителен знак на Априлската литературна дискусия от Д. Танев и отзивите на Л. Захариев и А. Бенбасат, едва ли някой ще прочете по-нататъшните раз съждения и виждания за книгата. Но и за това си има лек. Да не се върви по шаблона на мно гословието, а, доколкото е възможно, да има конфронтация - конфронтация в анализа на художествените достойнства и качества на кни гата. Луко Захариев например в своя отзив твър ди, че книгата „Автобиографизъм и творчество" е литературноисторическа. А по мое мнение още много трябва, за да стане действително добре намереното в тематично отношение изследване и литературноисторическо. Преди всич ко то е литературнокритическо, но по строго определен проблем - автобиографизмът в съ временната проза.

Появата на две книги за д-р Кръстев в рамките на една година * е най-яркото поред но свидетелство за нарасналия интерес към личността и делото на видния наш критик, пуб лицист и университетски преподавател, съз дател и редактор на най-значителното ни лите ратурно списание в периода до Първата световна война, баща на първото у нас творческо сдружение на политически необвързани писатели, обединени от общи естетически възгледи и следващи определена културно-просветна програма. Пристъпването към такива сложни и противоречиви фигури като д-р Кръстев и неговите съратници, към многолики и щекотливи явления като сп. „Мисъл и кръ га „Мисъл само по себе си е акт на изследователско дръзновение и същевременно - белег за порасналата зрелост на съвременната ни литературна наука. Стаматов и Цанков тръгват срещу наслоени предубеждения, едностранчиви тълкувания, догматични постановки; стремят се към нов прочит на Кръстевите произведе ния - качества достатъчни, за да оценим книгите им като приносни. Но те не се задо воляват с новата интерпретация на познати факти, а и двамата по свой път подирват допълнителни източници. Стаматов и Цанков се насочват към „неразчетени" досега текстове, към публикации и архивни материали, останали до момента вън от внимането на изследователите. В този смисъл и двамата автори ни предлагат не само „нов прочит", но в редица отношения и „първи прочит". За първи път например Цанков и Стаматов отделят подоба ващо внимание на Кръстевата публицистика, както и на обществената дейност на критика, останала досега в сянка.