Медицинското тълкуване на катарзиса в исторически план

Медицинското тълкуване на катарзиса представлява едно от съществуващите съвременни схващания за Аристотеловия възглед върху трагедията, отразен в съ чинението „За поетическото изкуство" - преди всичко в неговата шеста глава. най-представителен застъпник на това схващане е смятан класическият филолог от ХІХ в. Якоб Бернайс. Освен това съществуват и други интерпретации на Аристотеловото определение за трагедията от „Поетиката", най-важните от които морално-дидактическата от Лесинг, естетическата от Гьоте, религиозната от Сто issant, интелектуалистичната от Haupt, Goldena, философско-психологическата от сa: Ничева и ноологическата от Лосев. Досега не е било достатъчно последователно изтъквано, че медицинското тълку ване на катарзиса съвпада с изразявани още преди Аристотел виждания за въздей ствието на трагедията и на словото. Освен това има автори, които още преди Бернайс споменават бегло или загатват възможността за разрешаване на проблема около неясното Аристотелово определение за трагедията в медицински аспект. Тези схва щания, които подготвят нашумялата медицинска интерпретация на Бернайс, са центъра на нашето внимание. Ще привлечем също и един Ксенофанов фрагмент - той може да представлява интерес за всеки, който се занимава с този многовековен, ала все още дискутиран въпрос. В Според твърдението на Платон между философията и поезията съществува враж да от древни времена. Знаем, че в резултат на тази вражда се появява на бял свят литературната теория, чиято първа задача била да защитава теоретически и логи чески правото на художествената литература да съществува. Аристотеловата „Пое тика" е първият в цялост запазен представител на античната литературна теория. За състоянието на литературната теория и критика преди Аристотел имаме откъслеч на представа. Ксенофан и Хераклит в началото на V в. пр. н. е. разглеждат поезията откъм нейното съдържание и морално въздействие върху слушателя, а софистите към края на същия век наблягат главно върху формата и стила. Единствено поети като Пиндар и Аристофан отделят внимание и на двата й аспекта.