ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 163-166

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Широтата на понятието история в днешния си смисъл сама по себе си опре деля сложността на задачата, която изпъква пред съставителите на трудове по история на литературата. Решаването на тази задача изисква преди всичко изклю чително компетентно проникване в духа на времето, за което се пише и в духа на времето, в което се пише. Защото все помалко можем да се задоволяваме с ли тературни истории, които се свеждат до посочване на факти и до коментиране на събития, изхождайки от литературните произведения. Касае се за нещо значител но по-сложно: за показване на литерату рата като изразител на духовните, об ществените и икономическите процеси в тяхното прогресивно развитие. Това ще рече, че литературната история коренно измени своята роля и пред назначение, като се старае да проникне Дълбоко до основите на социалните явле ния, на творческите импулси и пр. Обек тивистичната регистрация не може да бъ де вече неин отличителен белег. Тя сега има за цел да даде широка панорама на Литературния и духовен живот на народите в различните епохи, да осветли ли тературните, а оттам и обществените, социологичните проблеми от наше гле дище. Вярно, че литературната история има свои методи и литературното творчество в нея се разглежда с по-други намере ния, отколкото ги разглежда поетиката. Но в сегашното си състояние литературната история вече има значително повсеобхватен и обобщителен характер и свързва в едно редица определящи еле менти от отделните литературни науки. Ако решим да търсим общи историче ски трудове по славянски литератури, на писани от такъв аспект, те ще се ока жат съвършено малко. И едни от тях, които в някои отношения се стремят да се покрият с тези изисквания, са дву томните „Очерки по историята на сла вянските литератури" на проф. д-р Емил Георгиев.
    Ключови думи: около, проблемите, един, литературно, исторически, труд
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 159-164

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Книгата на Атанас Натев „Съвременна западна драматургия" се появява след редица публикации на същия автор върху теорията на изкуството и някои проблеми на новата българска драматургия. Това обстоятелство дава предварително въз можност за едно съчетаване на общоестетическите аспекти на въпросите с поконкретната и актуална целенасоченост на анализа. И трябва да подчертая, че тази особеност проличава ясно в новата книга на Ат. Натев. Тук авторът е съумял да разгледа различните творби и автори с внимателно вникване в характерните черти, в основните тенденции и насоки на развитие. Във връзка със съвременната западна драматургия авторът е бил изправен пред специфична трудност: това, че материята, която разглежда, е недостатъчно проучена у нас и е известна само отчасти на по-широката публика, та дори и на специалистите. Това определя и една Нова задача пред Натев: нека я наречем културно-просветна, когато той е задължен наред с анализа да проследява доста под робно и съдържанието на отделните пиеси, преразказва отделни епизоди, действия да и т. н. При друго равнище на познаване на този материал, подобни отклонения биха изглеждали излишни и ненужни допъл нения към естетиката на едно ново явление в съвременната драматургия. Но авторът е бил наясно, че е задължен сам да проправя път, да се явява в определена степен и популяризатор на недостатъчно известни явления.
    Ключови думи: Предимствата, съвременния, конкретно, исторически, анализ
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 3-37

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Голямото цветно пано на панорамната картина се разгръща обикновено и като летопис на една отминала епоха. Като се изнизват пред погледа ни по-големите и по-малки творци, те представят донякъде и цялостния художествен развой. Все пак необходими са изводи, които по-релефно осветляват обширната перспективност на протеклите явления. Основните отлики, оригиналните и самобитни черти изпъкват най-добре чрез модела 1 на литературния процес. От една страна, той отдалечава подробностите, отбягва прекомерната сложност, за да не повтори процеса, от друга, като не се откъсва от широките планове улавя онова, което отличава нашето художествено творчество от творчеството на други народи, което е наш влог в световната литература. При това нека кажа предварително, че да се установи неповторимото в една национална поетика в зависимост от промените на народната психика е страшно трудно. Лесно е да се посочи, че светът у нас е ставал друг с появата на книгопечатането или по-късно - на велосипедите и моторните превозни средства. По-мъчно е да схванем духа на времената, интимното и особеното в литература, на която е липсвала устойчивост, тъй като всяко ново време е ломяло по нещо от завещаното. Но нека разгърнем и тази страница и навлезем във въпроси, докосвани тук-там спорадично, без да претендираме за изчерпателност.
    Ключови думи: Народопсихология, литература, Теоретико, исторически, модел, литературата, отпреди, Освобождението, първата, световна, война
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 65-79

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Българските исторически народни песни, в широк смисъл на думата, обхващат, освен творбите, свързани непосредствено с историческите събития, и юнашкия и хайдушкия епос. Независимо от това, че в българската наука съществуват вече известни традиции по въпроса за основното деление на тоя род народни песни, а именно: юнашки, исторически и хайдушки, при разглеждането на поетиката на народната поезия обединяването на тия три групи е просто необходимо, за да се покаже развитието на жанра, епическия герой и пр. Задача на тази статия е да се разгледат някои страни от художествените особености на българската героична народна епика, като се започне от юнашкия епос и се свърши с партизанските песни. Най-напред ще се постараем да характеризираме епическия герой на тия песни, който в тоя дълъг период от време (XIV-XX в.) се мени в зависимост от политическите, обществените и иконмическите условия на България.
    Ключови думи: някои, художествени, особености, българските, народни, исторически, песни
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 54-75

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Сравнителните литературни проучвания позволяват, от една страна, се разкрият по-пълно и по-точно общите закономерности на литературния процес, а, от друга - да се установят с по-голяма определеност и обективност национално-специфичните черти на съпоставяните литератури. Твърде интересен и полезен материал в тази насока (макар и почти не използуван досега) предлага сравнителното проучване на българския и гръц кия романтизъм, изиграл толкова важна роля в историческото и литературното развитие на двата съседни народа. Преди всичко през периода, когато у тях се развива романтичното направление (през XVIII—XIX в.), българският гръцкият народ се намират при много родствени обществено-исторически условия и задачи. И у двата народа това направление никне и разцъфтява по силата на едни и същи и еднакво жизнени повели на историята, а именно - органическа връзка с процеса на формирането на гръцката и българската нация и в зависимост от съпровождащата този процес растяща с времето борба за национално освобождение (при това от един и същ иноземен поробител). Тази борба стои като исторически съдбоносна задача пред всички народни слоеве (с изключение на остатъците от феодално-аристократическата класа на някогашна Византия, т. нар. фанариоти, които чрез своята „мегали идея" преследват тясно егоистични класови цели, и на българските чорбаджии, които в голямото си мнозинство поддържат съглашателска политика спрямо завоевателите). По начало и по основа тя има общонароден, националноосвободителен характер. Оттук произтичат и редицата общи типологически компоненти в идейно-тематичния облик на романтизма в литературата на двата народа. B Изхождайки от реалните исторически факти, по-конкретно тук може да се направи такова общо разграничение между социалната структура на гръц кия и българския народ към края на XVIII и през първата половина на XIX в. Поради „привилегированото си положение в Османската империя гръц ката буржоазия и особено най-заможната нейна прослойка (включително 1 Напълно основателно съвременни гръцки литературни историци търсят изворите на романтизма у поети като Андреас Калвос преди всичко в патоса на националноосвободител ните борби на гръцкия народ през XVIII-XIX в. - Вж. К. . Anagas, Torogia s νεοελληνικῆς λογοτεχνίας, ᾿Αθῆναι, 1956, cτр. 221. 54 спадащата към нея интелигенция) се налага като хегемон в националноосвободителното движение на своя народ. Облагоприятствувана от това си положение, отначало гръцката буржоазия играе дори известна обединяваща и стимулираща роля в националноосвободителните движения на целия Балкански полуостров. Много показателен е фактът например, че в основаната през 1814 г. в Одеса революционна гръцка организация „Филики етерия“ участ вуват и мнозина видни български патриоти, че „българите съставлявали основният контингент на войските на етеристите във Влашко и Молдавия" под командуването на Александър Ипсиланти; 1 че гръцки и български патриоти се сражават рамо до рамо в сръбската националноосвободителна революция, както след това голям брой героични синове нана сръбския и българския народ вземат участие с оръжие в ръка за освобождението на гръцкия народ от османско робство. Най-сетне не без примера на „Филики етерия" в началото на 40-те години на миналия век патриархът на революционното националноосвободително движение в България Георги Раковски предприема първия си конкретен опит за освобождение на поробената си родина.
    Ключови думи: исторически, контакти, типологически, паралели, между, българския, гръцкия, романтизъм
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 47-67

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В наше време все по-неумолимо и невъзвратимо се осъзнава маркси ческото начало, че в историята на отделните национални литератури, както и в световното литературно развитие изобщо, намират своеобразно отражение обществено-историческите процеси, характеризиращи всяка една епоха, размислите, борбите и бляновете на човешката личност, на определени съсловия и класи, на народа. Тя ни сродява с обществено-политически и нравственофилософски идеи, с народностни и общочовешки стремежи, с духовно-интелектуални пориви, със съкровени тежнения. Но заедно с това все по-настоя телно се откроява истината, че литературният живот на всеки народ и в миналото, и днес се е развивал и на основата на непрестанно сложно и многообразно общуване с културните завоевания и идейните движения на съседни и по-далечни страни. В духовното утвърждаване и художествено съзряване на всяка нация и на човечеството изобщо са участвували много и разнообразни фактори, явления и предпоставки, чийто генезис често ни отвежда в различни посоки и епохи, към традиции и тенденции, които по видими и невидими пътища са подхранвали усилията за художествени изяви, за естетическо осмисляне на социални и интимно-човешки терзания. В историческото развитие са се утвърждавали идейни и художествени взаимоотношения, връзки и общувания, които са помагали за обогатяването на духовния живот, за оплодяване на националните литератури с най-добрите традиции на световния литературен процес, за стимулиране на творческата енергия на писатели и поети. Насочвали са и търсенията на теоретико-критическата и естетическа мисъл, подсказвали са пътища за нейното възмогване. Характерът, важността и сложността на тези процеси обуславят и извън редно голямата актуалност на проблематиката на сравнителното литературознание. Защото то именно дава възможност да се проникне в тяхната същност, да бъдат очертани тяхната роля и значение. Сравнително-историческите проучвания на художествените явления, на литературното развитие както в национални рамки, така и в обсега на пошироки етнически и регионални граници или в общоевропейски и световен мащаб заемат все по-широко място в съвременното литературознание. Тexният научен и обществен смисъл започва да се осъзнава от всички, които не предубедено подхождат към феномените на духовния живот, които търсят да вникнат в дълбоката им същност, да разгадаят повече от онова, което е имало отношение към тяхната поява и развитие. Сравнителната трактовка 47 на художествените и общокултурни явления позволява най-добре да се видят процесите, съпътствуващи духовния прогрес, да се разкрие общозакономерното, национално-специфичното, индивидуално-неповторимото в развитието на една литература, на един писател или на цяла литературна епоха. Тогава именно се открояват ролята и значението на литературните взаимоотношения и взаимодействия, обществено-историческите и индивидуално-психологиче ски предпоставки, обуславящи творческото общуване, обмяна и асимилиране на художествените ценности, тяхното въздействие в една или друга насока, естетическата им непреходност и функционалност.
    Ключови думи: цялостни, разностранни, сравнително, исторически, изследвания, литературните, явления, процеси
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 131-138

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    За функция на литературата може да се говори в различни аспекти: за писателя литературната дейност е труд; в неговия живот функцията на литературата се различава в много отношения от тази в живота на читателя. Функцията, която изпълнява литературното произведение в биографията на един писател или читател, не е идентична с функцията, която то изпълнява по отношение на произведенията (от същия жанр или литературно направление) в литературния процес, нито пък с функцията, която произтича от начина, по който литературната творба се възприема и оценява от съвременниците и следващите поколения, което е резултат на идеологическата, естетическата и поетическата структура на ценностите, от която ще изхождат мащабите на критиката. При друг аспект на разглеждане вниманието може да се съсредоточи върху функциите на литературните методи, средства и техника при създаването на литературната творба или върху функциите на елементите и различните съставни части на едно произве дение в ансамбъла, който самото то е изградило в разнообразието на своята вътрешна структура. Ако погледнам на литературното произведение като на употребен езиков материал, на преден план ще излезе въпросът за стила и за функцията, която изпълняват текстът и неговите елементи в литературното произведение, както и въпросът - в какво отношение се намира литературно-художественият текст спрямо други текстове, например ежедневния, научния и т.н. Изброяването би могло да продължи. Фактически никакъв литературен проблем не може да се постави, при който функционалната гледна точка да не играе роля. Затова предмет на спорове в литературознанието не е това - дали функ ционалните методи на разглеждане изобщо са годни да разрешават литературнотеоретически и литературно-критически проблеми. Ако не експлицитно, то имплицитно функционалните взаимовръзки са стояли винаги в полезрението на Литературното изследване. Въпросът, по който се е спорило и продължава да се спори, е - на кои страни на литературното произведение, които допускат или изискват функционален начин на разглеждане, трябва да се даде преимущество? Докато при една идеалистическа интерпретация литературата заедно със своите създатели и реципиенти се е отдалечила от обективната и среда (обществото и неговото историческо развитие), то за историко-материалистическото Литературознание тъкмо тази връзка на литературата с обществото еот гене рално значение и тя интегрира в себе си всички останали взаимоотношения фактори, които играят някаква роля в литературата. В историко-материалистическата литературна теория вътрешнолитературните функционални отношения И 131 налагат въпроса - какво е отношението им към функцията, която литературата упражнява вътре в историческия развоен процес - следователно за функцията на литературата в развойния процес на обществото, за обществената функ ция на литературата, както ще обозначим този доминиращ аспект.
    Ключови думи: исторически, аспекти, промяната, функцията, литературата, наше, време
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 27-50

По страниците на сп. „Вопросы литературы”

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Както е известно, XXV конгрес на КПСС даде висока оценка на разви тието на нашата художествена култура и същевременно набеляза задачи за нейното по-нататъшно обогатяване и повишаване на ролята й в комунистическото възпитание на трудещите се. Теорията на социалистическия реализъм е предназначена да съдействува за осъществяването на тези задачи. Тя трябва да стане още по-активна, отколкото е днес, да се освободи напълно, от една страна, от абстрактното теоретизиране, а, от друга - от фактографията, описателността, които се свеждат само до коментиране на отделни явления. Теорията на социалистическото изкуство днес все повече и повече върви към обединяване на задълбочения конкретен анализ с мащабни обобщения, към установяване на закономерните тенденции в творческия процес. Като обобщава опита на съвременното художествено развитие, разкрива историческата перспектива на естетическите възможности на нашия метод и посочва пътища към многообразни форми и стилове в литературата и изкуството, тя участвува в разрешаването на големите социални проблеми на епохата. Общата насока на теоретическите разработки се диктуваше от необходимостта да бъде разкрито широко естетическото богатство на социалистическия реализъм, да се покажат неговите реални преимущества пред другите художе ствени методи. По този път изникваха трудности, които трябваше да бъдат преодолявани. В отчетния доклад пред XXIV конгрес на КПСС др. Л. И. Брежнев каза: „Някои се опитваха да сведат многообразието на днешната съветска действителност до проблеми, които вече са безвъзвратно отминали в резултат на работата, извършена от партията за преодоляване на последиците от култа към личността. Друга крайност, която също се среща сред отделни литератори - са опитите да се оправдаят явленията от миналото, които партията подложи на решителна и принципна критика, да се запазят представи и възгледи, които са в разрез с онова ново и творческо, което партията внесе в своята практическа и теоретическа дейност през последните години. "
    Ключови думи: исторически, отворена, система, правдиво, изображение, живота
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 10-20

1300 години българска държава

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Въпросът за изворите на Йовковото творчество е значим и интересен. Макар инееднократно поставяна, проблематиката все още не е изчерпана и представя възможности за необходими допълнения и уточнения, за обобщения и изводи, свързани както с метода, така и със стилистиката на големия български писател. Необходимо е още в началото да обърнем внимание върху факта, че поня тието „извор" не енапълно уточнено в нашето литературознание. Независимо от трудностите, които подобна неуточненост създава, като работно понятие то се оказа достатъчно операционално, защото предлага конкретни възможности за проучване на взаимовръзките, зависимостите и трансформациите на онези външни импулси, опорни точки, устни разкази или разнообразни писмени свидетелства и документи, които авторовото съзнание е потърсило предварително или е намерило случайно в процеса на работата. За да се изясни проблемът за изворите на художественото творчество и за реалиите на литературната творба като част от тях или по-точно като вид изворов материал, е необходимо да се извърши една твърде сложна и прецизна категоризация с оглед на граничното място, което извороведческото литературознание заема между литературата по същество и помощните му науки. Без да си поставяме задачата да изследваме този голям актуален проблем, изискващ специалното внимание на теоретиците и историците на литературата, ще подчертаем следното: терминологическото уточняване се затруднява поради смесването на историческото понятие „извор" с литературоведческото - две твърде различни по същността си категории. Не едостатъчно изследван и въпросът за границата между изворите на литературната история и изворите на художественото творчество.
    Ключови думи: исторически, Извори, историческа, правда, Старопланински, легенди, Йордан, Йовков
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 78-86

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Темата „Черноризец Храбър и Паисий Хилендарски - исторически и ли тературни аналогии" се налага както от необходимостта за проучване на домаш ните извори на първия български възрожденец при написване на неговата зна менита „История славянобългарска", така и като съществен момент от големия и важен научен проблем за връзките и приемствеността между Средновековие иВъзраждане, между стара и нова литература. Всепризнато е, че Паисий Хилен дарски е кръвно свързан с предшествуващата го литературна традиция, че един от най-мощните фактори за неговото формиране и израстване като родоначал ник на Българското възраждане и на новата българска литература е дълбокото му сродяване с най-добрите постижения на българския творчески гений през средните векове. Макар със своя историографски труд той да е изразител на ново световъзприемане и нова идейност, в него ясно се долавя присъствието на унаследеното от старобългарската литература като фактология, подход, от ношение, осмисляне, формални белези и т. н. За съзнателно търсената и грижливо осъществена връзка с книжовната про дукция на неговите предшественици свидетелствува самият Паисий Хилендар ски в нееднократните си признания: „Азь вьси монастири стогорские истражих, где имеють болгарски стари книги и црски превелегии, такожде по Болгара по много мѣста..."1 или „Въ наши рукописи много книги и превѣлегии тако бретает се испрво писано како и написа се и начала зде" (с. 61). Науката вече има сериозни успехи в проучването на домашните и чуждите литературни извори на Паисиевата история. В изследванията на редица учени се сочат конкретни текстови паралели между „История славянобългарска“ и използуваните от нейния автор български, латински, сръбски, руски, полски гръцки и други съчинения и се изнасят ценни наблюдения върху начините на заим ствуване и използуване на заетия градивен материал, върху творческото му ос мисляне и подчиняване на авторските задачи.

    Ключови думи: Черноризец, Храбър, Паисий, Хилендарски, исторически, литературни, аналогии
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 144-149

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Сред най-ценните български ръкописни книги от XVIII в. е и Сборникът от 1796 г., писан от интересния книжовник поп Пунчо. Извънредно богат по съдържание, изпълнен с множество рисунки (и даже с два автопортрета на Пунчо!), създаден - и литературно, и графично - със стремеж за творчество, този сборник е бил често пъти обект на изследване. О

    Ключови думи: един, исторически, разказ, края, XVIII
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 113-116

Преглед

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В своите посмъртно издадени лекции по история на новата българска литература Боян Пенев за пръв път у нас обърна специално внимание върху ролята на извънлитературни те фактори в литературно-историческия процес. влия ния, за преводите и побългаряванията. През изминалите няколко десетилетия след Боян Пенев у нас почти не бе работено в тази на сока, тъй като усилията на специалистите бяха съсредоточени главно върху специфичните ли тературни явления, върху същинския литературен процес. Едва в последно време се забе лязва възобновяване на интереса към окол ната среда" на българската литература, към условията, при които протича литературният живот. Едно от най-красноречивите доказате ства за това е издадената в края на 1982 г. книга на проф. Дочо Леков „Литература, об щество, култура" с подзаглавие Литературносоциологически и литературно-исторически проблеми на Българското възраждане". Още в уводните думи авторът заявява: „Творческият процес, литературните направления и жанрове, поетиката, стилът интересуват много от съвременните литературоведи - приема се обикновено, че при изследването им може да се прояви по-голяма проникновеност и теоре тическа далновидност, по-солиден вкус. Далеч сме от мисълта да омаловажаваме проучването на подобни проблеми - българското литературознание чувствува остра необходи мост от тях.
    Ключови думи: литература, общество, култура, литературно, исторически, Проблеми, българското, Възраждане, Дочо, Леков
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 70-76

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Медицинското тълкуване на катарзиса представлява едно от съществуващите съвременни схващания за Аристотеловия възглед върху трагедията, отразен в съ чинението „За поетическото изкуство" - преди всичко в неговата шеста глава. най-представителен застъпник на това схващане е смятан класическият филолог от ХІХ в. Якоб Бернайс. Освен това съществуват и други интерпретации на Аристотеловото определение за трагедията от „Поетиката", най-важните от които морално-дидактическата от Лесинг, естетическата от Гьоте, религиозната от Сто issant, интелектуалистичната от Haupt, Goldena, философско-психологическата от сa: Ничева и ноологическата от Лосев. Досега не е било достатъчно последователно изтъквано, че медицинското тълку ване на катарзиса съвпада с изразявани още преди Аристотел виждания за въздей ствието на трагедията и на словото. Освен това има автори, които още преди Бернайс споменават бегло или загатват възможността за разрешаване на проблема около неясното Аристотелово определение за трагедията в медицински аспект. Тези схва щания, които подготвят нашумялата медицинска интерпретация на Бернайс, са центъра на нашето внимание. Ще привлечем също и един Ксенофанов фрагмент - той може да представлява интерес за всеки, който се занимава с този многовековен, ала все още дискутиран въпрос. В Според твърдението на Платон между философията и поезията съществува враж да от древни времена. Знаем, че в резултат на тази вражда се появява на бял свят литературната теория, чиято първа задача била да защитава теоретически и логи чески правото на художествената литература да съществува. Аристотеловата „Пое тика" е първият в цялост запазен представител на античната литературна теория. За състоянието на литературната теория и критика преди Аристотел имаме откъслеч на представа. Ксенофан и Хераклит в началото на V в. пр. н. е. разглеждат поезията откъм нейното съдържание и морално въздействие върху слушателя, а софистите към края на същия век наблягат главно върху формата и стила. Единствено поети като Пиндар и Аристофан отделят внимание и на двата й аспекта.
    Ключови думи: Медицинското, тълкуване, катарзиса, исторически, План
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 41-53

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Литературно-критическото творчество на Иван Радославов е неразделно впле тено в историята на българския символизъм, то е част от тази история. В него е заключена цялата противоречива съдба на символистичното движение. „Голяма част - споделя Радославов - от моята литературна дейност е минала в защита на неговите разбирания и начала. Това може би подхранва легендата за моята литературна изключителност, за някакъв догматизъм и фанатизъм. "1 „Легендата“ се създава в кръга на „хиперионовото братство“. За Теодор Траянов той е „неистовият Иван“, „великолепният“ и „незаменими приятел, „единственият критик", който е разбрал поета. Моис Бенароя категорично твърди, че Иван Радо славов „няма много подобни на себе си". Негов единствен предходник бил д-р К. Кръ стев, а всичко останало „не е никаква литературна критика", а само критична ли тература". И пак според него, Радославов „смело и умно е забил ос, около която може да се завъртва колелото на литературната критика в България". Защото той бил не само „добър войник“, но и „началник" в критиката. HD ВИТИЯ - Нека не присвиваме иронично очи, четейки тези апологетични мнения. Без тяхното познаване и разбиране, без проникване в особения апологетичен език на изразяване и поведение в литературния кръг „Хиперион“ е почти невъзможно да оце ним правилно и „месианистичните“, както ги нарича Бенароя, критически текстове на Радославов. Като рисува духовния портрет на своя приятел и литературен съратник Моис Бенароя вярно се насочва към интелектуалната драма на Радосла вов: „В неговата душа - пише Бенароя - душата на българин, син на млад неза- крепнал и останал назад народ - се посрещат два мира: Русия и Запад. " Тази „среща" за Иван Радославов е наистина от съдбовно значение. ото След завръщането си от продължилото няколко години (от 1902 до 1907 г.) духовно скиталчество в Западна Европа и в навечерието на Първата световна война, Иван. Радославов е повече от убеден привърженик на немската култура, тъй като „руска култура няма "3. И с характерната изобщо за модернистичния тип критически изказ категоричност той отнася Пушкин и Лермонтов към Байроновото влияние, Тургенев му „напомня" Флобер, Чехов прилича на Мопасан, Белински е само популяризатор" на Хегел, Писарев е ученик на Огюст Конт, а Чернишевски и Добролюбов - ратници на идеите на Сен Симон и Шарл Фурие“.
    Ключови думи: Иван, Радославов, литературно, критически, литературно, исторически, възгледи
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 164-166

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Включените в сборника доклади и съобщения бяха изнесени на IV българо-италианска конфе ренция, състояла се през май 1984 г. в София. В уводните думи към изданието проф. Георги Димов, ръководител на конференцията, изтъкна, че през последното десетилетие сътрудничеството меж ду италианските и българските учени в областта на обществознанието се оказа много ползотворно. Като цяло представените материали поставят редица въпроси от културно-естетически характер, дават широка картина на взаимоотношенията меж ду България и Италия, предимно за периода XVХХ в. Някои от тях се базират на архивни извори от италиански хранилища и се въвеждат за пръв път в научно обръщение. Изследванията могат да бъдат полезни за по-нататъшни проучвания от културно-исторически характер. В заключение проф. Димов изрази надеждата си, че традицията на научно общуване между български и италиански учени ще се задълбочава и разширява с цел подоброто взаимно опознаване на двата народа на фона на общоевропейския духовен процес. Докладите и съобщенията в сборника (41 на брой) разглеждат две основни теми: итало-бъл гарските релации от периода на Ренесанса и италобългарските политически и културни връзки през втората половина на XIX-XX в. В началото на изданието са поместени няколко изследвания, които обхващат античността и сред новековието и са един вид въвеждащи в сферата на българо-италианските взаимоотношения през ве ковете. Ив. Дуйчев прави преглед на римското присъствие в сегашните български земи, наблягайки на градоустройството и пътищата, на търговските връзки през средновековието на италианските градове-републики, както и на мястото на България между Рим и Цариград. Отделено е място и на католицизма в българските земи, а в един покъсен период - и на гарибалдийското движение и участието на българи в него. В доклада на Д. Ангелов на тема „Българското богомилство и ита лианският катаризъм" се набляга на известията за богомилството и катаризма в Италия. Авторът разглежда типологичната връзка между двете уче ния, пътищата на проникване на богомилството в Ломбардия и Сицилия, както и някои специфики на катаризма, които се схващат като продължение на дуализма на италианска почва. Във връзка с богомилството е и темата на Б. Пейчев. Той раз164 глежда творчеството на италианския абат Йоаким от Фиоре и историко-географските му описания, съчетани със съвременното му гледище за богомилството, което по негово време е разпространено на Апенинския полуостров. В плана „традицияноваторство" В. Тъпкова-Заимова и Ан. Милтенова анализират данни от паметници от официалната и главно от низовата литература, в които е отразено културното общуване между България и Рим, както и мястото на българската държава сред световните царства". Потърсена е трайността на българската държавна и книжовна традиция между двата Рима" - Древния Рим и Ца риград.
    Ключови думи: България, Италия, Балканите, Обществено, исторически, културно, естетически, взаимоотношения, сборник
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 146-169

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Извеспю е, че корените на бай Ганьо са в турското робство - там те са хранели анонимното му съществуване. Почти всички ранни автори са отделили повече или по-малко внимание на значението на този факт. За Ганьо свободата се оказва изпитание от екзисrеJЩИален мащаб, което определя и една от основните характеристики на целия му образ - рефлексивността. Не става обаче дума само за прости рефлексии, предизвиквани от от непосредствени, въНIШIИ, мимолетни и осезаеми дразнители, а за такива, които имат генетично обусловена пасивна връзка със замразената му и потискана през вековете виталност -рефлексии, които се реализират в нови, крайни форми, добиващи постепенно траен характер и около които гравитират главните компоненги на светоотношението на Алековия герой. Във времето между Освобождението и новия век (появата на Ганьо) съществува един луфт, който не може да се обясни нито само с тридесетте му години, нито само с времевото му засичане от Алеко, нито само с първоначалното натрупване на националния капитал и свързаните с него отношения. В разлома между Освобождението и Ганьовата поява се извършват интензивни процеси на неосъзнато и стихийно европеизиране на ганьовите сънародници, от една страна, а от друга, на до-пре-из-живяване на различните инертни форми на робската летаргия от миналото у останалите българи, в които се пробуждат първични себеосъзнавания: от индивида като о-свободен до необходимостга от установяване на нови духовни и материални форми на общуване и от институциоина организация на социалния живот. От друга страна, като обособяваща се индивидуалност Ганьо е участник в европейския разцвет на национализма. Именно в динамиката на този времеви луфт се създава и същинската основа за появата, обособяването и типологизацията на бай Ганьо -.примитивен българин в Европа и европейски недораслек в България -като холична рефлексия на многоаспектните и неустановени национално-социални тенденции. Алековият герой се представя като средищен тип между европеизираните българи и тези, които той заварва при завръщането си, ако се доверим на общоприетия хронологичен ред, който е твърде съмнителен. Излязъл от колективната анонимност на робството, Ганьо предизвиква и попада в нестан- . дартни ситуации, които посреща с рефлексиите, осигурявали му в миналото съществуване pez se(l), не неадекватни за новия живот; с рефлексиите, съхранявали жизненостга му, чиято енергия сега се освобождава с умножена импулсивност в новите условия.

    Ключови думи: Ганьо, културно, исторически, Проблеми
ПЪЛЕН ТЕКСТ PDF ВИЖТЕ ОЩЕ
pp. 76-82

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    The present article is an effort to include the classical novel of the new Bulgarian literature in the tradition of historical narration. Placing Vazov’s text within the framework of the historical novel is not contradictory to all the other genre definitions the novel has had in its more than 100 year existence. The genre features of the historical novel can be found on different levels in Under the Yoke. One of the basic proofs that Vazov’s novel belongs to the genre of the classical historical novel is the presence of a historiosophical concept of the April Uprising. The comparison between Under the Yoke and Vazov’s two other novels – Svetoslav Terter and Ivan Alexander – is based on the recognition of History in the novel. The article concludes that the novel Under the Yoke can precisely be defined as historical.
    Проблемна област: Литературни изследвания
    Ключови думи: игото, исторически, роман
Subscribe to исторически