Ахматова

Стиховете на Ана Ахматова проникват у нас в началото на 20-те години, когато в София последователно се получават нейните стихосбирки: „Вечер“ (1912), „Чётки“ (1914), „Белая стая (1917), „Подорожник“ (1921) и „Anno Domini" (1922). През април 1922 г. Константин Констан тинов отпечатва във „Вестник на жената" възторжен отзив за талантливата руска поетеса и я представя с пет преводни стихотворения. Творец с безспорна ерудиция, с богати сетива в под хода към творческите явления, К. Константинов вижда в поезията на Ахматова „освобождението на творческата душа от безнадеждния и безжизнен свят на смъртните носталгии, на неясните копнежи, на словесното разточителство, на отвлечените рационалистични постижения в стиха - дето властвуваше неоспоримо символизмът "1. За него тя е израз на „възвръщането към живия живот, към простото непосредствено чувство на сърцето - изляно в слова, които носят своята първобитна свежест. 2 Тази оценка е важна за нас не само като проникновено навлизане в лирическия свят на голямата поетеса, като вярна и правдива характеристика на нейното художествено виждане. Тя е показателна за естетическата програма на българските творци в началото на 20-те години, когато се извършва оня процес на „оварваряване“, на приземяване на стиха, на изпълването му със свежи, земни сокове. Интересът към Ахматова съвпада с преодоляването на символистичната естетика и с утвърждаването на ново реалистично светоусещане. „За мен и за онези, с които дру жах, поезията на Ахматова беше същинско откровение" - споделя в личен разговор голямата наша поетеса Елисавета Багряна. Преводът на други пет стихотворения, отпечатани пак във Вестник на жената“, е нейно дело. „Аз притежавах стихосбирките на Ахматова - продължава Багряна. - В тях откривах потвърждение на собствените си мисли, чувства, преживявания. Те ми помогнаха да разбера себе си, да осъзная колко трудна борба ми предстои, за да наложа новото виждане за женската съдба." През това време младата Елизабета Белчева е заявила своето присъствие на творец с ярко жизнено светоусещане, с подчертано сетивно художествено възприятие. С изградена посе тическа култура, с усет за художествено значимото, тя разбира, че в лицето на Ана Ахматова есрещнала самобитен творец, който владее богатите изразителни възможности на словото и умее да извлича естетическите ценности от обикновения живот, от обкръжаващия ни материален свят. На българската поетеса естетически и е близък реализмът на Ахматова, дарбата и да се четава битовото и всекидневното с душевното състояние, да разкрива чувствата чрез вярно намерения жест, реплика, интонация. Допада и музиката на нейните стихове - различна самоцелната песенност на символистите, тя се получава от по-сложното взаимодействие между звуковете и смисъла.

На въпроса „Какво значи литература на преустройството? А има ли такава?" проф. Феликс Кузнецов, новият директор на Института за световна литература в Москва, отговаря: e „Литература на преустройството безспорно има. И не е възникнала днес. Това преди всичко литература на болката. Болка за народния живот. Болка, продиктувана от уязвена социална гордост. Това е литература, зад която стоят най-добрите, най-честните писатели - онези, които извайват като скулптори народното съзнание. "1 на на Може би това е най-краткото и точно определение на понятието литература преустройството. Обикновено като пръв писател на преустройството се сочи покойният Ф. Абрамов главно с романа „Дом", след него по време идват „Пожар" В. Распутин, „Голгота" на Ч. Айтматов, „Печален детектив" на В. Астафиев. Накрая съветският учен прави методологически важно допълнение - към горния списък включва и „Реквием" на А. Ахматова и „По правото на паметта" Ал. Твардовски. на Става дума за процес, чието начало сега се набелязва. Това е линия на въз връщане към стари стойности. Един нов поглед към произведенията на А. Ахматова, Б. Пастернак, М. Цветаева, О. Манделщам - нека не претоварвам списъка с имена. За Ана Ахматова трябва да кажа, че сред нас се намират още живи писатели, някои от които са били нейни първи преводачи, както и възторжени читатели на нейната лирика от 20-те години. За тях тя е „литература на крилатите мечти“, „поезия на новата жена“ и пр. Определенията, естествено, са твърде условни. Защото всяка среща с изкуст вото е ново предизвикателство за сетивата и празник на духа. Поезията на Ана Ахматова! Дали дълбоките корени в миналото на народа не подклаждат тоя стремеж към красота и светлина? Или съдбовната и привързаност към „делото на Петър I" не вдъхновява руската поетеса? Очевидно многовековните и богати литературни традиции, дали на Русия и човечеството гениални майстори на словото, намират своеобразно пречупване и развитие в лириката на Ахматова. Нали тя някак повече инстинктивно, отколкото социално детерминирано през 1917 г. на висок глас заяви кредото си на поет и патриот: