Книжка-6

1965 Книжка 6 Съдържание

Лесно е да се каже, че нашата литературна критика изостава от за дачите си, че все още не подхваща сериозен и конкретен разговор, че нещо загуби от своята боеспособност и оперативност; вместо спорове и дискусии върху съвременни художествени явления, водят се дълбокомислени препирни, които никого не ползуват. Но аз не казвам това, защото вместо констатацията, повече ме занимават причините за това състояние и начините за неговото преодоляване. Може би не съм прав, но, струва ми се, че поне една причина е твърде очевидна. Някои литературни критици просто се стъписаха пред онзи внезапен простор, който напоследък им се откри. По-рано те бяха свикнали да гледат на себе си като на изпълнители. А както е известно, да си изпъл нител в литературата не е трудно: обадят ти кое е хубаво и кое лошо, ти се прибереш в къщи, седнеш пред машинката и до сутринта статията е го това. При това убеден си, че ръководиш литературния процес и говориш от името на партията. Така малко по малко губиш чувство за реалност, откъсваш се от практиката и заживяваш с манията за особена роля в литературата. Но с решенията на своя Априлски пленум партията промени положението: всички работи се върнаха към своята истинска същност, в това число и работите на литературната критика. Само че нужно беше време, за да се постигнат резултати. Трябваше да се разбере, че литературната критика не се ползува с никакви особени права, че тя си е един обикновен литературен жанр, каквито са и останалите литературни жанрове. Задачата се оказа по-сложна от преди: сега от литературния критик се изисква и компетентност, и самостоятелност, и добронамереност, и принципиалност в оценките. Той вече не може да извинява грешките си с указания „от горе" а е длъжен да отговаря за дейността си пред партията и народа така, както отговарят всички писатели.

Към критиката винаги съм се отнасял с уважение. Но ако кажа, че съм влюбен в нея, очевидно ще излъжа, тъй като е прекалено да се иска от някого да люби тоягата, която със завидно постоянство се размахва под носа му... Нейсе, шегата настрана. Нека да бъдем обективни и да кажем, че споровете около „проблема" дали литературната критика е равноправна с другите литературни жанрове ми се струва безпредметен. Според мен това зависи от самата критика, както зависи от белетристиката или поезията дали ще е равноправна с критиката. Една критическа статия може да се чете с радост и удоволствие, както и всяка друга литературна творба. За съжаление това не се случва много често и големият шум, който се вдига напоследък около правата на критиката, има известно основание: то се крие както в неправилното отношение на някои писатели към критиката, така и в липсата на вътрешна увереност у някои критици. Когато не се чувствуваш сигурен в себе си или в поезията си, почваш понякога да крещиш и да се биеш в гърдите, без да знаеш защо...

Определени хора, съзнаващи цялата отговорност на своята работа, са се залавяли да проникнат в същността на литературните явления, като търпеливо са преминавали по цялата неравномерна повърхност на лите ратурата ни, изследвали са я и продължават да я изследват при пълна публичност. Лично аз дълбоко уважавам заниманията на тия литературни критици и те покриват понятията ми за литературна критика. Вярно е, че са малцина, но мигар тая трудна работа, която изисква извънредно силно нажежаване на мисълта, би могла да се върши от всекиго. Непонятни са ми желанията на някои наши издания да се говори все повече за литературната критика, та даже сме и свидетели как огромни пространства на тия издания се завземат в спорове има ли тя място или няма, гледа ли си добре работата или произнася само благи думи, в състояние ли еда изпълнява задачите си и т.н. и т. н.; сякаш някой и еотнел правата или пък не иска да и признае заслуги. Несимпатично е - тъй мисля - когато някой е особено настойчив нещо да му се признае. Най-малко тая работа е несериозно занимание за сериозни хора. Съществува естествено неприязън, и раздразнителност по определени забележки в творчеството на ване тоя на или оня писател, натрупали са се лични съображения и отчужда оценката на писатели и книги. Струва ми се, никакви усилия не ще бъдат в състояние да обърнат лице срещу лице хора, които отдавна са И си И станали чужди. Една прослойка от литературната критика се оплаква също тъй, че не била обичана от писателите. Има прости закони на човешка взаимност и най-хубаво е, ако не се оплакваме. Трудът на писателя и тру дът на литературния критик е чисто мъжка работа и не разбирам какво обяснение в любов трябва да съществува там, където кипи мъжка пот! Понеже се говори за литературна критика, не мога да не спомена и за една друга група, която лично аз смятам, че няма нищо общо с литературната критика, а по-скоро се е присламчила към нея и се най-много оплаква иска признания. За съжаление тази прашна група спори повече за прахуляка, който сама си е вдигнала. Забелязвам в нея момчета, с които заедно почнаха да ни растат скулуфите, после те учиха на държавни стипендии тук или в чужбина и натрупаха много познания, но проявите им са лишени от избухливост на мисълта; те твърде рано почнаха да търсят защитата на тоя или онзи широк гръб, на това или онова значително лице, станаха доброволни оръженосци, без да си дават достатъчно ясна сметка, че мечът на съдбата се носи от простите хора. Неприятно е да се гледа лекомисленото размахване на тия оръженосци, забравяйки, че ние живеем при пълна публичност. Неприятно е и да се съветва, но бих казал: нека преди да бръснем чужди бради да се научим да бръснем собствените си скулуфи. Не бих споменал тая група, ако не ми правеше впечатление, че тя все повече и повече се разлива, все повече печели територия, за да запълнела, според някои, една съпътствуваща празнина. Ако някъде има дупка, нека си остане дупка, вместо да Я пълним с вата.

Ние вървим с един мой приятел критик по улицата и говорим за театъра. Той е голям естет, убеден комунист и обича талантливите произведения на изкуството. Срещу нас иде една жена. Внезапно той млъква, заглежда се в нея внимателно и когато тя ни отмина, той възкликна: - Каква красива жена! - Носът й беше малко голям - възразявам аз, - пък и... челото като че ли беше ниско... - Няма значение - възразява той. - Общо взето тя прави впечатление на красива жена. - Погледни - казва той, като се обръща след нея - каква изящна глава, стройна фигура, красиви крака... Потре сающа красавица!.. Жена с атмосфера! Естетическа.. 7 Аз не можех по-нататък да възразявам, защото той разбираше от жени. Млъкнах. И внезапно някакво негодувание трепна в сърцето ми. - А защо вие, критиците, когато правите идейно-художествена оценка на дадено произведение на изкуството, не го оценявате именно така, от неговото цялостно, спонтанно въздействие върху читателя или зрителя И чак след това да отбележите неговите слаби страни? Моя приятел беше много находчив, хаплив и отвърна с тънка ирония: - Зависи от автора.

За мене казват, че не съм обичал критиката. Не съм се вслушвал в нея. Но кой ли пък обича критиката! И коя ли критика не слушам аз? Неведнъж съм чувал между колеги: имаме ли въобще критика днеска? Принципна, задълбочена, която да те накара да правиш преоценка и изводи. Винаги изниква въпросът - кой е този, който е седнал да те съветва? Какво знае и откъде го знае - от живота ли, от книгите ли, от мълвата по кафенетата или от предубежденията на литературните островчета? Мнозина в разговори твърдят, макар че нямат смелостта да го заявят открито, че ние днеска нямаме такава критика, която да изследва обективно, да преценява справедливо нашата съвременна литература, та да оставим настрана онова, което някои са си внушили, че трябва да я водят и ръководят. Имената на неколцината утвърдени критици напоследък не се свързват много с творби на сегашни писатели. Като че ли се загубиха в своите проф и членкорски участъци. Достатъчно еда се отвори литературно списание или вестник, и ще се убедим, че с критика на съвременни творби се занимават най-посредствени любители, публицисти, журналисти и 9 не всякакви всезнаещи „исти". Те често утвърждават онова, което народът утвърждава или обратно - премълчават или отричат туй, което народът утвърждава. Неведнъж се е стигало до едно противоречие между критици и народ. Критиците се очертаха като книжници, откъснати от живота, вместо да вървят напред, те изостават от неговите конфликти и проблеми, измененията му изучават от вестниците и докладите. На теория признават, че трябва да познават живота и те - критиците, а не само писателите. Иначе как ще открият доколко вярно е отразен животът? А на практика се получава обратното. Те пишат за всичко - и което знаят, и което не знаят. Поставяйки се над творците, те правораздават, без стеснение и угризение по всички посоки. И с такова чувство на високомерие и славолю бие, че само да ги засегнеш, веднага излизат с дълги защити на своята чест. Ако наругаят някой писател и той рече да отговори, ще кажат: „Ето какъв е, липсва му чувство за скромност, сам говори за себе си. Цитира се. Вика на помощ героите си!" А като дойде ред до тях, те откриват цели дис кусии, превръщат страниците на списанията на бойни полета. Не били разбрани, не били цитирани точно мъдростите им, била извъртяна мисълта им, били унижени пред обществото. И се редят дълги и предълги самозащити, целта на които е да се самоизтъкват, да пошумят, та дано им се обърне повечко внимание. Така се родиха дискусии за еди-кой си и срещу еди кого си. Приканя се цялата наша писателска общественост да прави референдуми за Мульо или за Пульо, зер ако не вземем отношение по този въпрос, ще мрем. Излиза, че етиката е нужна само за писателите, но не за критиците. И щом като това е така, кой ще слуша такава критика?

Често в наши спорове за съвременната българска драма ние сме склонни да изпадаме в крайност. В моменти на добро настроение отправяме само похвали към нея, в лошо разположение на духа сипем укор след укор. Жестът на прекалената толерантност в такива случаи се превръща изведнъж в язвителна и остроумна злъчност. Ако се откажем обаче от парадоксите и едностранчивите аналогии с творчеството на най-големите днешни европейски драматурзи, ние не можем да не признаем няколко важни факта. Първо, след 9 септември 1944 г. в българската драматургия се извърши вътрешен взрив. Той дойде по линията на идеите, а това вече е сигурно доказателство за съществени промени в самото естество на драмата. Понеже драмата е действена история на обществото, тя не можеше да остане настрана от проблемите, които се поставяха с деветосептемврийската народна революция. Дори нещо повече. Тя се оказа в центъра на обществено-политическите борби, които решаваха съдбата и бъдещето на българския народ. В такъв смисъл тя се яви и продължение на основния дух на родната ни драматургия - на нейния обществен тонус и заангажираност. И все пак, тук трябва да се има предвид още едно обстоятелство. Че докато в поезията, белетристиката, живописта, дори и в театъра ние имахме ярки образци на идейно комунистическо изкуство - Смирненски, Вапцаров, Караславов, Жендов, Дановски - в драматургията върховете на социалния патос след Вазов се бележеха от изкуството на Яворов в края на десетте години и това на Ст. Л. Костов в тридесетте години. Сиреч, от творчеството, което не си поставяше за цел безкомпромисната и резул татна борба срещу буржоазния свят, по-точно, което не воюваше в името на най-прогресивния идеал на епохата. Единствен по-категоричен пример в тази насока е пиесата „Деветата вълна" на Вапцаров, но и тя за разлика от новаторските му комунистически стихотворения добросъвестно следва духовния строй на класическата Ибсенова линия в модерната драматургия.

По единодушното мнение на критиката Димитър Димов не успя да изгради един антиподен свят на „Никотиана", да изобрази героичното и светлото начало на нашето време, което да противопостави на тъмните сили на буржоазния свят. Образите на работници и комунисти в неговия за бележителен роман „Тютюн" с малки изключения далеч отстъпват по яркост и жизненост на другите образи от романа. Сама по себе си тази несполука е едно нерадостно явление в нашата литература, но тя е твърде крас норечива и поучителна, съдържа твърде интересни проблеми, за да я отминем лесно, да я регистрираме само, без да се помъчим да я изследваме и обясним, да открием заложените в нея загадки и истини, да разкрием истинскато и значение за нашата литература. Защото често пъти неуспехите на таланта се оказват по-плодотворни и по-ценни за историята от всеки посредствен успех. Те ни доближават до повече истини, разкриват пред нас по-дълбоко и по-интересно картината на света, в тях има повече живот, повече драматизъм и сила, отколкото във всички средни „постиже ния“, във всяка бездарна праволинейност и безгрешност. Или, ако перифразираме едно изречение на Гизо, можем да кажем, че талантът се ползува от тая прекрасна и заслужена привилегия неговите заблуждения да оплождат истините.

Има един негов портрет, рисуван от художника Никола Михайлов, който винаги е привличал вниманието ми и ме е изправял лице в лице с „дилемата“ Петко Тодоров. Не бих казал, че е най-точна живописна интерпретация на образа му. Но в него е постигнато едно своеобразно равновесие между нашата днешна оценка и възторжените представи за него на съвременници и почитатели от миналото. На платното Петко Тодоров, „кроткият" Петко Тодоров, седи опрял ръка о облегалката на стола си, съсредоточен, вдаден в мислите си. Тоя аскетичен профил на отшелник може би крие тайните на един късно роден фанатик, на когото нови обстоятелства и дру ги черти от характера са попречили да познае крайностите на духа и мисълта. Може би. Но всичко останало - от благия, полускрит поглед, до отпуснатите в притома дълги артистични пръсти, говорят за мекия характер на роден интелектуалец. Това е човек, който при всичките си амбиции може би никога не е бил напълно уверен в себе си, но който всякога е гле дал сериозно на делото си - с оная сериозност, която е по-скоро вътрешна добросъвестност и отдаденост. Уплетен целия в паежина от зеленикави полусенки, които пълзят по ръцете и брадата му, враснал в околния пейзаж, на картината, той сякаш е един одухотворен и цивилизован Змей от света на собствените си идилии. Топлата гама от масленозелени тонове тече по лицето, прелива към околната среда като продължение на мислите му, като пластичен символ на жаждата му за вечна връзка с родната природа. Така е останал той в съзнанието на най-добрите си ценители от миналото - с вечния си стремеж да проникне в душата на народа си и да се слее с природата му. Така можем да го възприемем и ние днес, при цялата трезвост и всички резерви, които ни налагат очевидните слабости на делото му. Съзнанието за тях, види се, не е било чуждо и на самия художник, защото е намерил начин да ни намекне за тях и да уравновеси с няколко сигурни щрихи образа му: горе в десния ъгъл на картината някак си незабележимо се прокрадва, като проекция на мислите на писа теля, един пейзажен детайл, който дразни, „нарушава“ впечатлението, защото носи нещо от лошия немски вкус от времето на сецесиона. И това е пак Петко Тодоров, видян от една друга страна.

„За e нас, българите, хилендарският иеромонах и проигумен Паисий национална гордост." Тази висока и в известен смисъл нова оценка за първия български възрожденец, прозвучала от нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ по време на въоръжената антифашистка борба, беше оценка не само на революционната работническа класа и Комунистическата партия, но и на цялата наша прогресивна общественост, на героично борещия се срещу фашизма и капитализма трудов народ. Ето защо след побе дата на социалистическата революция у нас Паисий Хилендарски привлече силно вниманието на мнозина литературоведи, историци, философи - Т. Павлов, Ж. Натан, Д. Косев, П. Динеков, П. Зарев, Ем. Георгиев, В. Велчев, Хр. Христов, Вл. Топенчаров, Б. Ст. Ангелов и др. По-специални интереси към неговата личност и дело проявиха и някои чуждестранни (главно съветски и италиански) учени - А. Н. Робинсон, Г. Д. Гачев, Р. Пикио и др. В отпор срещу натрупани заблуждения от страна на пристрастни буржоазни учени в миналото, сега най-актуален се оказа естествено проблемът за Паисиевата идеология. Във връзка с този проблем и до голяма степен като подчинени нему бяха подхвърлени на ново, пошироко, марксистко-ленинско проучване въпросите за епохата, за социално икономическото, политическото, културното състояние на българския народ през 18 век, както и въпросите за домашните книжовни извори на „История славеноболгарская".

Въпросите на естетиката винаги са представлявали голям интерес както за науката, така и за творците на изкуството. Този интерес очевидно разрасна в последно време, благодарение на което се появиха доста изследвания. Въпреки тази активност обаче все още няма единство между учените по редица въпроси. Една от причините за това състояние е обсто ятелството, че теоретическите обобщения невинаги се свързват с непосред ственото проучване на художественото майсторство на отделния творецписател. Ако тази постановка важи за съвременната художествена литература, то колко повече е в сила и за средновековните славянски литератури, поспециално за старата българска литература. Разбира се, днес вече никак не може да се поддържа схващането, че тази литература е чисто религиознодогматична, суха и неинтересна, че има предимно познавателно значение като ни подпомага по-пълно да разкриваме съответната историческа епоха. Да се отрича всяка художественост в старобългарската или в староруската литература не е оправдано нито исторически, нито фактически. Защото В разные века было разное представление о художественности, и при оценке степени художественности того или иного памятника мы должны становиться не на свою точку зрения, не со своими претензиями к художественности мы должны выступать, а учитывать понимание художественности в об ществе той эпохи, памятников". 1 которая была современна каждому из этих От друга страна, старата българска литература, подобно на сръбската и руската средновековна литература, притежава несъмнени художествени достойнства: тя задържа вниманието на своя читател, задоволява неговото естетическо чувство, действува на въображението и разума му, възвишава помислите и чувствата, дава знание от разнообразно естество. Стилно-ези ковата форма на произведенията безусловно отговаря на съответна кул турна подготовка на читателя, за да може той да ги възприеме, да се въл нува от тях. Тук е абсолютно нужно спазване на известно съотношение между творец и читател. Когато това съотношение е нарушено, въздей ствието на книгата е незначително, срещу него започва реакция, появява се противоположно движение.

Първата световна война беше приключила вече, когато към средата на 1919 г. свалих пагона на набързо произведен подпоручик. Тогава, през време на тази злополучна война, донесла толкова страдания и лишения на народа, от така наречената „школа за запасни подпоручици" в Княжево излизаха, след няколко месечно обучение, кандидат-офицери, които биваха разпращани веднага по фронтовете и в ариергарда. От Русе, където се демо билизирах, в полуцивилни дрехи, се озовах в София, за да се запиша в университета. В София остро се чувствуваха сетнините от катастрофално завършилата за България война. Нищета в материалния живот, покруса и отчаяние в духовния! Народът реагираше силно, обладаван от гняв срещу виновниците за катастрофата. Из улиците на столицата марширу ваха чужди войски, в страната се разпореждаше френският генерал Кретиен... Народният поет Иван Вазов бе обнародвал малка сбирка стихотворения под надслов „Не ще загине!", за да окуражи своя народ, да внесе ведрина в дълбоко смутената негова душа, да въз върне вярата му за по-честити дни:

Красива и горда жена е издигнала меч пред себе си. В нейния полет все напред и все нагоре има много величие, трагизъм и красота. Това еновият паметник на падналите герои за свобода, който се намира пред Народния театър във Варшава. В скулптурата е уловено разнообразно движение. Не зная защо, освен за съдбата на полската нация, тя навява асоциации и за полския театър. За неговата история и за настоящата му младост. Неволно си припомням „Задушница“ на Мицкевич, „Кордиан“ и „Баладина" на Словацки. Поглеждам часовника - трябва да бързам - не бива да изпусна началото на„Смъртта на поручика" от Мрожек. Очаквам да бъде нещо извънредно забавно и тъжно. (И не се излъ тах...). Хвърлям последен поглед към Театралния площад. Отдалеч някак по-осезаемо се долавят принизяванията или може би принудителните спирания и вихрените полети, които крие в себе си тая странна жена с меча. Но чувствуваш - каквото и да стане - тя енесломима, ще вдигне своето прояснено чело. Спокойно навлизам в театралната зала и веднага ставам нейна пленница. Времето лети неусетно, спектакълът продължава около два часа. Още е само 9 часът вечерта и навън дори не е достатъчно тъмно. Има време да се разходиш, да поговориш и поспориш с поляци за техните театрални представления, за нашумели драматурзи, за интересни сценични образи.

Едно от най-интересните събития в културния живот на Полша през тази есен беше първият международен конгрес на преводачите на полската художествена литература (първа проява от този род в социалистическите страни), състоял се от 4 до 12 ноември т. г.. По покана на Агенцията на авторите пристигнаха във Варшава над 60 души (от СССР и социалистическите страни, от скандинавските държави, от Англия, Франция, Италия, ГФР, Южна и Северна Америка, Монголия, Япония и Израел), между тях и изтъкнати поети и писатели, които на 32 езика превеждат полската художествена литература. Целта на конгреса беше полската страна да даде израз на своята благодарност и признател ност към тези, които със своя труд запознават чуждестранните читатели с постиженията на полската литература, и да им даде възможност да се запознаят с живота в Полша, да влязат в тясна и непосредствена връзка с писателските среди и да опознаят по-отблизо проблемите на литературното развитие в Полша.

Една от най-ярките прояви на борбата на българските писатели против капитализма и фашизма е основаването и дейността на Съюза на трудовоборческите писатели. Трудовоборчески писатели! Днес това понятие е почти забравено. То е свързано с определен пе риод от политическото и литературното развитие в България - началото на 30-те години. Това е период на голям революционен подем на масите, време, когато стълкновението между експлоатирани и експлоататори придобива такъв остър характер, че мнозина са очаквали то да завърши с открит въоръжен конфликт, със смъкване на фашистката диктатура. Това евремето, когато въпреки терора и насилието, въпреки специалните закони за защита на държавата, в страната отново се появяват червените комуни - трудещите се в редица градове и села спечелват изборите и завземат местната власт. Дори София, столицата на буржоазно-фашистка България, бива превзета! Инициативата за създаване на единен антифашистки съюз - Съюза на трудовоборческите писатели - принадлежи на пролетарските писатели, групирани около вестник „Работнически литературен фронт". Още с учредяването на Съюза - февруари 1932 го дина - се взема решение за издаване на специален орган - Фронт на трудовоборческите писатели", първият брой на юни 1932 г. който излиза през м. Важен дял от дейността на Съюза на трудовоборческите писатели и неговия орган „Фронт" заемат проблемите за Съветския съюз и съветската литература. Още в проектоплатформата на Съюза този проблем заема едно от централните места. В точка 3 като основна задача на съюза се определя: „Защита на съветската култура и СССР, против гот вещата се антисъветска война". Забележителни са думите, с които завършва проектът: Да живее СССР - истинското отечество на работниците и трудещите се от целия свят и ог нището на култура". Пролетарска днешна и общочовешката утрешна Това отношение на писатели, на трудещите се у нас към Съ българските пролетарски нетския съюз е резултат на дълбоките традиции на Българската комунистическа партия на вярност и преданост към интернационализма, към освободителното дело на пролета риата. Съветският съюз е страната, където за първи път побеждава социалистическата революция, той става авангардът на цялото човечество в борбата за унищожение на не навистното експлоататорско общество, за тържеството на комунистическия идеал. Ето Защо СССР е отечество на всички трудещи се от целия свят, той трябва да се пази като зеницата на окото. Съветският народ трасира във всички области на живота пътя към бъ дещето и неговия опит е поука и пример за всички. В този дух БКП десетилетия възпитава своите членове и целия трудещ се български народ.

Така е озаглавена новата книга на Георги Цанев. В сравнение с „Писатели и проблеми“ (изд. 1961 и 1965г.) или с последните издания на „Страници от историята на българската литература“, „Традиция и новаторство" не е така пълна, не е така представителна за литературното дело на навършващия тази година седемдесет години виден наш литературен критик и историк. Тя съдържа обаче работи - на първо място студията „Традиция и новаторство в българската литература", а също така очерците за Никола Фурнаджиев и Асен Разцветников - които и с теоретическите си обобщения и убеди телността на литературния анализ, и с широтата на литературната ерудиция и патоса на марксическата критическа мисъл, се явяват между най-доброто, което Георги Цанев е оставил в последните две десетилетия, между най-доброто в нашата лите ратурна история и критика от това време. Той никога не е стоял като безстрастен наблюдател на своя литературен пост, а винаги е възприемал новото в съветското и нашето литературоведение, смело е коригирал и собствените си схващания на основата на отлично познаване на българската литература. Затова той дава свое разрешение на редица актуални литературни въпроси.

След книгата си върху българската поезия в периода 1923-1944 г., Розалия Ликова публикува изследването си за белетристиката през същия период. Схванала вярно спецификата на литературния * Розалия Ликова, Българската белетристика между двете войни, София, Наука и изкуство, 1965 г. процес между двете войни, тя се езаела с присъщия и темперамент да го охаракте ризира всестранно и да хвърли обилна светлина върху творчеството на главните му представители. Пред нас е изследо зателка с определен профил, която умее да открива физиономичното в изкуството на художника, да определя мястото му 151 в развитието на българската литература. Нейният труд еинтересно проучване върху Литературен материал, който е все още недостатъчно разработен от литературната ни наука. Книгата прави впечатление и с верните оценки, и с характеристиката на авторите и атмосферата на творчеството им, и с цялостната картина на литературния живот. Трудът на Ликова се определя в изда телската бележка като „кратка литературна история на нашата белетристика между двете войни". Съществено еда видим кое отличава литературно-историческия метод на авторката. Нейното изследване съ държа очерци за различни творци и пет общи глави, в които подходът на лите ратурния историк се проявява с характерните си черти. Авторката не само познава литературните факти. Тя умее да проникне зад тях, в духа на епохата, в която социалните пластове се бяха разместили така, че животът на хората излизаше от старото си корито, чу пеха се ръждивите ключалки на обще ствените условности и ретроградност, раж даха се нови истини и идеали. Събитията отекваха и в сферата на литературните явления. Полагаха се основите на едно ново литературно движение. Съществу ващите методи на изображение не можеха да отговорят на императивите на новото време, което научи писателите да анализират прецизно, да виждат действи телната същност на нещата, да преценя ват реалната им стойност.

Критическата мисъл у нас като че ли трескаво бърза да достигне изпуснатото, да намали закъснението, останало в наследство от годините на бездействие или застой. Дискусии, дискусии. И много нови книги на критици - с нови и стари работи в тях. Богомил Нонев е нарекъл своя сборник „Критическа летопис 1960- 1965". Той отделя специално внимание на литературния критик и неговия труд, като разглежда тази тема в отделна статия. Но цялата книга на Нонев поставя Някои въпроси от стилистиката на литературната критика. С темпераментните характеристики, със защитата на новаторството на Арагон в романа „Страстната седмица" Нонев не волно защищава своето съществуване в критиката. Смешението на жанровете, използуването на разнообразни средства и форми - дори цяло есе върху живописта на Караваджо - в романа на Арагон е довело до интересни художествени решения. Без да правя каквато и да било аналогия с резултатите и тяхната значителност, ще кажа, че симбиозата на елементи от критиката и публицистиката в стила на Богомил Нонев оформя неговите авторски възможности, определя постиженията и слабите страни в стила му. Трудно е, струва ми се невъзможно дори, да се очертае точно границата между критиката и публицистиката, между критиката и другите родове художествено творчество. При всеки автор надделява склонността му към определен начин на възприемане и преживяване на произведението, в стила му доминират лирични, публицистически или белетристични черти. На едно място в своята книга Богомил Нонев казва, че ... литературният критик е мислител, публи цист и художник". Акцентът в неговите статии пада най-силно върху второто от тези качества.