Книжка-3

1967 Книжка 3 Съдържание

Един от парадоксите на Запад е поддържането на едно митическо положение на модерното съзнание и то при едновременната свръхрационална организация и централизирано насочване на всички области на материалното и духовно производство. Модерната литература също развива парадоксално състояние, при което крайният интелектуализъм и то в най-безкръвните му, почти математически форми съжителствува с невъздържаната фетишизация на всичко първично, елементарно и пещерно. Дори интелектуалните конструкции се използуват като метод за съзнателно и рафинирано дълбаене в пра старите, архаични пластове на живота. Една уморена цивилизация, една разкъсана от неврози психика, един изчерпан интелект търсят възбудители и преливане на кръв, за да възвърнат загубените жизнени енергии, да се осве жат от живата вода на първоизворите. Модерният писател - свръхрационален, скептичен и изолиран в камерата на тясната си специализация - създава съвременни митове. (Рационално изстуденият и заплашен от пагубно самоотчуждение поглед се хвърля в обятията на ирационалните слепи стихии, за да си възвърне загубеното първично зрение. Това се извършва чрез голямата вълна на модерното митотворчество.)

В нашата политическа история образът на Георги Кирков - Майстора един от най-обаятелните. Ония, които са го виждали или слушали, от които среди да са, не са могли да останат равнодушни пред покорителната сила на неговото слово. Кирков респектира и с книгите си, които ще се преиздават винаги. Защото в тях живее цял един период от историята на партията, цяла една енциклопедия от мисли и предсказания. Във време, когато много други напреднали страни са далече от социализма, току-що прогледнала България е огряна от първите зари на Марксовото учение. Българската работническа социалдемократическа партия, създадена от Благоев, е една от най-ранните пролетарски партии в света. Още във времето на абаджийството и чифликчий ството първите апостоли на социализма предсказаха пътя на икономическото обществено развитие и пръскаха семената на марксическата просвета. Не, това не бяха само семена, то бяха искри, които ако попаднеха на камък гасваха, но ако намереха будни и недоволни души, лумваха в неукротим мък. Наред с Димитър Благоев, Георги Кирков е „първият тръбач за пробуж дането и организирането на българския пролетариат“, както го нарича в речта пред гроба му младият тогава негов ученик и приемник Георги Димитров. Огромни са заслугите на Кирков за изграждането на марксическата партия. ненаписаната история на българското социалистическо движение неговата дейност изпълва цяла глава; с редица свои прояви (особено по време на вой ните и Октомврийската революция) той изпъква и като деец на международното работническо И си B движение.

Било в дълбока есен есен, през 1842 година. С души, преизпълнени към родината и горещо желание да продължат образованието си, Петко Сла вейков и Христо Драганов поемат пътя към Свищов. Пътували пеш през се лата, с торбички на рамо, в които заедно с хляба лежал скътан и ръкописът на Паисиевата история. „Това ми пътуване по селата беше крайно любопитно за мене. Тогава вече знаех българската история, но географическите ми позна ния бяха все така още твърде ограничени" - пише поетът. Когато виждат Дунава, разбират, че са стигнали града. Голямата река течела величествена и мълчалива. На север от нея се разстила безкрайната равнина, а на юг се издигали бели хълмове с накацали по тях сиви къщи, притиснати в тесни улици. Градът бил средище за износ на зърнени храни от Дунавската равнина и важен стопански център с далечни търговски връзки - през Сърбия, Австрия, Франция, Далмация, към целия търговски западен и източен свят. Работата започвала рано и свършвала късно вечер. Свищовските търговци, които били ходили „из Европа“, се носели по европейски" - ризи с корави бели яки, вратовръзки. Съпругите им носели малакофи, ушити Букурещ, дъщерите - тоалети от Галац, Пеща и Виена

Димитър Димитров - едно име, което не говори почти нищо на съвре менния читател. Отиват си един по един и онези, които в неизбледнелите си спомени отпреди повече от шест десетилетия биха могли да възстановят нещо от образа на този възторжен идеалист - с крехка физическа фигура на не познаващ отдих работнически организатор, с неспокойно и темпераментно перо на талантлив публицист, с търсеща мисъл на един многообещаващ социа листически литературен критик и учен. Димитър Димитров е от фалангата първи социалистически дейци, които още в онази ранна епоха прозират необ ходимостта от практическа борба за освобождението на работническата класа и участвуват непосредствено в тази борба. И като литератори те не са съзер цатели, а борци, които разчистват пътя на социалистическата идеология и литература. За около 5-6 години обществена и литературна дейност той оставя интересно и съдържателно наследство, което има свое определено място в марксическата ни критика от края на века. На общественото му и литературно дело, на живота му много бързо слага край жълтата гостенка", поко сила толкова млади социалистически сили.

Изкуството на малките литературни жанрове (пословици, сентенции, афоризми, максими, рефлексии) обхваща многоликата образно сентенциозна фразеология на фолклора; ритмично сгъстените фигурални формули на Екле зиаст, Тацит, Ювенал; психологическите проникновения на писателите от „школата“ на Ларошфуко. Дошли като прояснение и катарзис на духа, тези творби обединяват хармонично рефлексия и чувство, поезия и вечна правда. Органичното срастване на живо впечатление и размисъл приобщава сентенциите към големите въпроси на живота. „Мислите“ на Паскал, Гьотевите „Максими в проза“ или афоризмите на Фр. Кафка разкриват вътрешно проникване между изкуство, от една страна, и наука и философия, от друга. Сентенциозната мисъл изхожда из пълнотата на нагледите и улучва вярно природата на нещата. В зависимост от естеството на тези творби Юл. Петерсен ги поставя в най-външната сфера на литературата, тъй като те излизат от пределите на чисто поетичното изживяване и досягат областта на мисловното, поуката от морален или теологически вид. Трактовката на Петерсен следва класическите постановки на Гьоте и дава възможност за богати наблюдения върху проблематиката на литературните родове и видове. Максимите се разглеждат като „монологично изображение на едно състояние" и се поставят между епичното и лиричното, но остават сближени повече с лиричното.

Доскоро в нашата литературна история на големия и много интересен своя нов за епохата писателски похват южнославянски и български книжовник Партений Павлович, роден около 1695 г. в гр. Силистра, не бе отделяно подобаващо на литературното му дело място. Той бе споменаван епизодично в общи литературно-исторически прегледи, като се отбелязваше, че е автор на любопитна и съдържателна автобиография, която обаче тъй си и оставаше неизвестна на масовия читател; извадките в новобългарски превод от нея, печатани от проф. Йордан Иванов, преследваха академично-учебни цели затова известността им едва ли е излизала много извън стените на Университета. Тази празнина бе отчасти запълнена с очерка на д-р В. Сл. Киселков за Партений, публикуван като заключителна глава в сводния му труд „Проуки и очерти по старобългарска литература“, София, 1956, стр. 394-398. Най-обстойно и задълбочено изложение върху личността и творчеството на Партений напоследък направи Боню Ст. Ангелов. В студията си Ангелов проследява в детайли жизнения път на Партений, привежда в известност анализира неговите по-големи и по-малки творби. Голяма е заслугата на Б. Ст. Ангелов и затова, че благодарение на неговата публикация днес българският читател има под ръка едно пригодено към сегашната ни правописна система най-важно Партениево съчинение: Автобиографията му, публикувана досега само веднъж в почти недостъпното и за научни издирвания сръбско списание „Сръбски Сион".

Неоспорима историческа истина е, че българската нация утвърждава своите завоевания в областта на културата. изкуството и литературата органическа близост и с дълбока братска любов към великия руски народ. Без да се отрича несъмненият самостоятелен влог на народа ни в съкровищ ницата на човешката мисъл и изкуство, не трябва да се подценява и огромният принос на руската култура за духовното ни развитие. Още преди повече от половин столетие един от най-големите ни писатели и мислители - Пенчо Славейков - прави следното знаменателно признание: „Русия ни освободи политически. Това и децата знаят. Но Русия ни освободи и умът; ней преди всичко дължим и оная малка култура, която ние за сега имаме и която е найхубавия залог за културата на духът в нашия по-нататъшен живот и развитие.

Преди да разгледам най-общите положения, които Исак Паси формулира и защищава в своята книга за трагическото, ще се спра на онази нейна глава, която носи наслов „Спорът на Аристотел с Платон". Нека ми бъде позволено да започна с една тема, която сам аз разработвам в продължение на години. Ще обоснова желанието си с още едно обстоятелство: моите изследвания, макар и неназовани у Паси, са се отразили върху неговата книга, и за мене не е без значение как естанало това. Искам да уверя читателя, че не ще злоупотребя с търпението му и няма да посветя началната част от статията си изключително на лични авторски интереси. Защото, от друга страна, във въпросната глава се проявяват някои немаловажни черти, които характеризират изобщо книгата на Паси.

За втори път отивах в дома на Багряна. Мъчех се по пътя напразно да си припомня нещо от наредбата в приемната и кабинета й. Та нима нищо отличително и примамливо не е имало в онова, което заобикаля поетесата, и нищо не е привлякло по-специално женския ми поглед? Изглежда разговорът за чествуването на Багряна в Рим ни е погълнал изцяло. Всичко друго изчезнало в онзи дъждовен есенен следобяд. Останала бе само тя самата, в чиито очи непре станно се спотайваше и проблясваше възторгът от „вечния град". И ах, да... Като нежен воал над всички прозорци бяха спуснати леки тюлени пердета. Те прибулваха предметите, създаваха интимност, премахваха всяко естествено при други случаи любопитство. А сега.. Сега е вече пролет, аз ще изчакам да се запалят лампите, за да мога да видя всичко. e Багряна ме посреща приветливо. Пропъжда незнайно къде умората от дългата работа над своите коректури. Неусетно бързо тя приготвя чай: „Да се свестим мъничко". И чаят, и тюлените завеси ме обезоръжават. Но изпитвам неутолима жажда да разговарям, да и се удивлявам на естествеността, простотата и красотата. Седеше до мен в блуза с лилави тонове чародейката на българския стих и ми се усмихваше. Можех да гледам и питам каквото си поискам!

Епичното повествование в многотомната епопея на Георги Караславов „Обикновени хора" винаги ми е напомняло могъщото течение на широка и пълноводна река - спокойно и равно, но криещо в себе си не подозирани дълбочини, разливащо се в странични ръкави, които капризно криву личат и отново се съединяват в главната посока, обхващащо все по-големи и поголеми пространства, властно напиращо към крайната си цел

В германската идеалистическа естетология Хегел заема по време и по кръг проблеми средно място между Кант, Шилер, Шелинг, от една страна, и Шопенхауер, Хербарт, Шлайермахер, от друга. Хегел тръгва от станови щето на Кант и Золгер, за които естетическата дейност е не теоретична, а практическа (нещо практическо осъществено в своето съвършен- ство) така, че изкуството принадлежи не на теоретическата философия, а на практичес ката философска мисъл. Следвайки Шелинг и Золгер, Хегел не намира място за изкуст вото във "Феноменологията“ и „Философията на духа", където са анализирани формите на теоретическото мислене. За Хегел изкуството не е представително за абстрактните съжде ния, то представлява конкретното понятие, форма на реализиране на свободата на ду ха - непосредствено, чувствено сбективно познание. Поради това артистичната фантазия (понятие, наследено от Шилер и романтиците) не действува като пасивното, рециптивно въображение, а търси рационалното в дейст вителното (обективното) и вътрешната истина на предмета. „Рационалното в предмета - пише Хегел - който артистът еизбрал, не трябва единствено то да предизвика неговото съзнание: артистът трябва добре да е обмислил същественото и истината в цялото им проте жение и дълбочина.

По време на тържествената научна сесия за 1050-годишнината от смъртта на Климент Охридски, постигайки юбилейното си пред назначение с най-голяма точност, излезе от печат умно и интересно написаната книга на Надежда Драгова за бележития български и славянски просветител. Без съмнение, в библиографиите за посветените на Климент 1 Н. Драгова, Климент Охридски. Разказ за него и за враговете му. С., Издателство на Националния съвет на Отече ствения фронт, 1966, 266 с. Съчинения тя ще намери мястото си в раздела „научно-популярна литература". Не е изключена възможността да я отминат пре небрежително както отделни представители на строгата академична мисъл, така и някои от творците на съвременното историческо художествено четиво, ако априорно и при пишат познати недостатъци на книги от нейния род. А тя не е нито елементарна, нито суха и безжизнена. От първата до последната й страница ни пресрещат резулта тите на съвършено ясен, детайлно обмислен и прецизно изпълнен замисъл, радват ни качествата на популяризатор от висока класа.

ДНЕС, а очевидно и от вчера е почти непозната у нас. Не познаваме същността и функциите на чешката и словашка лите ратурна критика, не знаем за отношенията и към литературната теория и история и, разбира се, към естетиката, а така също към социологията, психологията и философията, за връзките и с културната политика и обществена ситуация. А дълголетните спорове и полемики, и особено от последните десет години, биха ни подсказали много за ней ния предмет, метод и критерий, за приноса на литературни критици, с неповторима творческа изява и с остър поглед към общи и характерни тенденции на литературното развитие в Чехословакия. Необходимо е да бъде представен у нас този комплекс от проблеми на съвременната чешка и словашка литературно-критическа мисъл, поне в найхарактерните творчески изяви. Наивно е да се предполага, че може да бъде разкрит в отделни, при това тъй спорадични, прегледи и обзори. Днес достъпът ни до автентичния материал може да бъде улеснен от Историята на чехословашката литературна критика, от значителен брой соборници с подбрани статии, есета, критико-аналитични студии на видни чехословашки литературоведи и пи сатели и не в последна степен от високото литературно-теоретично и критическо ниво на днешните чешки и словашки литературни списания".