Книжка-5

1972, Книжка 5 - Съдържание

Разбира се, човекът не може да се разглежда изолирано от обществената среда, в която живее. И затова, когато говорим за човека в „История славеноболгарская“, ние неизбежно ще говорим за народа и неговата историческа съдба. Ще ни интересува преди всичко човекът от епохата на Паисий, така както е отразен в неговия забележителен труд, обаче той не може да бъде отделен от миналото, от човека, който хилендарският монах вижда в историята, във вековния поток на времето, в непрекъснатата смяна на историческите събития, в дълбоките изменения на народната съдба. Но човекът от миналото и настоящето енеотделим от перспективата на бъдещето; за нас не е безинтересно да разберем как Паисий се докосва до лика на човека в историческото развитие на българския народ, в процеса на неговото национално възраждане. Още в първия предговор „Ползата от историята“ човекът от епохата на Паисий заговорва за себе си. Известно е, че този предговор е зает - с някои съкра щения - от руското издание на книгата на Цезар Бароний „Деяния церковная и гражданская“ (1719). Тук въпросът за призхода не е важен; от значение е самият факт, че предговорът е включен в „История славеноболгарская"; по този начин изразените в него мисли се вплитат в идейните схващания на Паисий. Предговорът представя една апология на знанието и разума. Още в началото се подчертава необходимостта от знания: „Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тези неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите рано в света деяния на черковната и гражданската история. " Знанията се добиват само по един път: чрез четене. Понеже се касае за исторически знания, трябва да се четат съчинения, посветени на историята, и стари летописи. Разбира се, в българската литература не за първи път се обръща вни мание на книгите. Още през ІХ в. в „Прогласа към евангелието" се изтъква огромното значение на писмеността и книгите:

1. ни не Интересува националният характер, а националният възглед за света, не психологията, а тъй да се каже, гносеологията, националната художе ствена „логика“, начинът на мислене: с каква „координационна мрежа улавя даден народ света и съответно какъв космос (в древния смисъл на думата: като строеж на света, световен ред) се изправя пред неговите очи. Този особен аспект, в който възприема битието даден народ, е именно националният образ на света... Плодовете на историята са както цивилизацията, обща за всички, и която може да се пренася и изгражда, така и културата, която израства. Не може да се изгради дърво. Цивилизацията сближава съвременните народи, културата ги прави различни и в това е заложена, от една страна, възможността за взаимно разбиране, а, от друга, красотата на разнообразието. Разработването на пробле мата за националните образи на света би могла да има пряко практическо значение за взаимното разбиране между народите. В обстановката на непрекъснато разгръщащите се международни контакти дори хора, които изповядват еднаква идеология (различието в класовите позиции тук не дава обяснение), се натъкват на някакъв предел на разбиране. Произнасят се същите думи, формули, а се мислят твърде различни неща - и най-голямата беда е, че това често дори не се подозира. Например когато руският и якутският критик водят диалог за същ ността на съветската литература, русинът, който се опира на многовековната литературна традиция, има зад гърба си Толстой и Достоевски, има пред вид една от многото възникващи исторически литературни епохи, а якутът - писмеността, литературата изобщо: защото в Якутия литературата възниква при съветския строй. За да се приближи максимално мнимото взаимно разбиране към реалното, трябва да се прави корекция в съответствие с национално-историческата система от понятия и стойности, т. е. да се взима пред вид, че представителят на другия народ може да вижда света по-различно от мен. Но как? Какво вижда той в света, което не виждам аз? И от какво зависи то? Ето трудния въпрос. Ако успеем някак да изясним този въпрос, ще разполагаме сякаш с известен коефициент, който ще улеснява контактите между на родите и културите. 2. В общ вид решението на проблемата за националните художествени светогледи и форми е ясно: интернационалното и националното са в единство, обусловено от единството на световния исторически и литературен процес. Но щом се опитаме да определим по-конкретно в какво именно се състои националното своеобразие на дадена литература, веднага ни дебнат ред опасности: а) произволност и незадължителност на съжденията. Тя може да се предот врати с помощта на сравнително-историческия подход; 15 за б) засягане на националните чувства, обикновено много докачливи при опит научно определяне, тоест ограничаване. Тук спасение и обективност на анализа единственото и доброжелателност при предпоставката, че всеки народ вижда битието като цяло и ничие виждане не е нито по-ценно, нито по-малоценно, но всички са неподменими и необходими за човечеството. Може да има различия в историческото равнище на развитието на всяка култура, но не и в нейните възможности.

Димитър Димов се формира като личност, а по-късно и като писател през 30-те и 40-те години на нашия век, когато българската литература е имала Ботев и Вазов, П. Славейков и Яворов, Елин Пелин и Йовков, т.е. утвърдила е своите реалистични и хуманистични традиции, с които всеки начеващ и млад творец не е могъл да не се съобразява. Съобразявал се е и Димов. И все пак творчеството на този наш именит писател до голяма степен е едно отклонение от магистралния път на неговите предшественици. То по-скоро е свързано със световни естетически школи, отколкото с родните ни традиции. С основание П. Зарев пише, че „въображението" на Димов го издига „до висината на художестве ното мечтание, прави го изящно, с оттенък на международна философска поетичност. И светът на автора се оказва богат, с повече нюанси, отколкото този на нашата традиционна литература. Той е сякаш в едно състояние на интелектуална и художествена приповдигнатост. Подчертано интелектуален писател, не чужд на националния ни дух и съдба, Димов изведе нашата литература на новите пьтища на световната литература. Не е случайно това, че последният му роман „Тютюн“, който му донесе не само голямата слава на творец, но и големите огорчения, не беше отначало приет от литературната ни критика. И причината не е само в това, че критиката по онова време беше сковача от догматизма и робуваше на определи схеми, но и в това, че пред нея заставаше за оценка нещо непознато, надмогнало традициите на родното ни словесно изкуство. И тя се оказа неподготвена да го възприеме и оцени по достойнство. Българската литература преди Димов не познаваше герои и ситуации като неговите. Не само „Поручик Бенц“, но и „Осъдени души“ стоят извън главното течение на нашата литература със своята тематика, герои и психологизъм. Бъл гарската литература преди Димов в най-добрите си образци беше социално-битова, но не и социално-психологическа. Тя се вълнуваше от националната и социалната съдба на българина и българския народ и всичко извън тези предели и беше до голяма степен чуждо. Димов разчупи старите понятия за човека, обхвана го с целия негов микрокосмос. Той потърси и видя в личността трайните инеизменни противоречия между разума и интуицията, между тялото и духа, между природата и интелекта. Всичко това му даде възможност да отрази жи вота на човека от свой, димовски ъгъл - с цялата му душевна и чувствена слож ност и противоречивост. Това го доближи, направи го родствен на такива големи ясновидци на човешката душа като Толстой и Достоевски. От Толстой и Достоевски Димов се еучил да търси общозначимите измерения на човека и неговата духовна нравствена и психологическа същност. „Пред нашите писатели крити1 П. Зарев, Преобразена литература, БП, С., 1969, стр. 231. 3 Сп. Литературна мисъл, ки. 5 33 прически реалисти - ще цитираме пак Зарев - Димов притежава едно голямо пре димство - културата. Той е по-образован от тях. Той ес по-развити литературни представи, резултат от цялостния му духовен напредък. Неговият ум не е кован към едно само явление - социално-класовите конфликти. Той изследва философията на своите герои, вглежда се проницателно в психологическата сложност на техните изживявания. Нему вече не са достатъчни бедни селяни или страдащи от гнета на бедността интелигенти, за да надникне в гибелните и противоречия на века."1 Образите, светът на Димов са негово откритие.

Хуманизмът като проблема за съдбата на човека, взета в различни аспекти и от различни позиции, е в основата на всички форми на общественото съзнание. С въпросите на човека и света се занимават философите, социолозите, педаго зите, творците на изкуството. Няма основание да се оспорват тези права и на политиците, дори на икономистите. В центъра на проблемата за хуманизма е концепцията за човека. В своя философско-исторически аспект тя е база за различните научни дисциплини и е тяхна обща основа. Нейните най-важни положения са очертани още от Маркс и Енгелс. Философско-историческото изучаване на тези въпроси, което има своята Дълга история, е стигнало до някои безспорни научни изводи и общи изходни положения, от които се ръководи и на които се уповава литературната критика В наше време. Преди всичко по своята същност Марксовата концепция за човека има конкретно-исторически характер. За Маркс решението на проблемата за човека не е теоретическа или, по-точно, само теоретическа задача. Ключът на нейното разрешение е в практиката на историческото движение. Промяната и отстраняването на дадени представи от съзнанието на хората се постига чрез ... .. изменение на условията, а не чрез теоретически дедукции"1. Маркс отчетливо изяснява в „Немската идеология" основите на своите възгледи за човека и категорически се разграничава от идеалистическите етически схващания. И още една мисъл на Маркс, която още по-пълно разкрива същината на неговия възглед: „Комунизмът за нас не е състояние, което трябва да бъде установено, не е идеал, с който е длъжна да се съобразява действителността. Ние наричаме комунизъм действителното движение, което унищожава сегаш ното състояние. Условията за това движение са породени от съществуващата вече налице предпоставка. "2 Развитието на една социално-обществена форма на съществуване води в крайна сметка до замяната и с нова, по-съвършена форма на живот. С други думи, основната изходна позиция на марксическата концепция за човека е, че тя се опира на обективно-историческите закономерности на саморазвитието на човешкото общество. Реалността на мислите и идеалите за бъде щето се определя от обективните възможности за реализирането им в процеса на съществуването и развитието на действителните хора, които съставляват обще52 К. Маркс, Ф. Енгельс, Соч., т. 3, стр. 39. Пак там. ството. Хуманизмът на Маркс не е само идеал, той съдържа непрекъснато обогатяващи се принципи. Другата важна страна на марксистко-ленинската концепция за човека е концентрирано изразена в тезисите на Маркс за Фойербах: ... .. обстоятелствата се изменят именно от хората и... сам възпитателят трябва да бъде възпитан... Съвпадението на измененията на обстоятелствата и на човешката дейност може да се разглежда и да бъде рационално разбрано само като революционна практика. Според Маркс същината на обществения живот е практическа и поради това главното е не да се обясни светът, а в това да бъде той изменен. 2

Немислими са сериозните изследвания на литературата в определени периоди без предварително проучване на периодичния печат - вестниците и списанията - ефимерни по трайност и въздействие (а често и по време на излизане), но широкообхватни по обсег. Периодичият печат в своята специфика е не само материализирано свидетелство на литературното равнище, но и факт, който твърде активно му влияе. Колкото и да заслужава внимание твърдението, че истинската литература много често се създава встрани от пазарския шум на периодиката поради нейната профилираност, неудобен размер или пък художествено настойничество, показателно си остава поне в нашата литературна история, че огромният брой от значими творби достига за пръв път (цялостно или откъс лечно) до публиката чрез списанията и вестниците. Тая традиция, създадена от възрожденския печат, се утвърди след Освобождението и е много жизнена и досега. Началото на века е времето, в което българската литература се осъщест вява в една обстановка на пристрастни художествени идейни борби, далеч помногобройни от борбите в предходнте десетилетия и най-важното, далеч посложни. С 80-те години отминава идиличното време на тематичната двуполюсност (социалност - възрожденски патриотизъм), с 90-те - монополизиращата законодателност на кръга „Мисъл " и началото на века идва с един тематичен и стилов бунт срещу авторитетите, с едно многопосочно литературно търсене. Първото десетилетие на ХХ в. носи най-значителния за времето си опит за Модернизиране на българската поезия и проза, а по смелостта на осъществяването му, по сполучеността на художествените творби, родени от него, е връх новата ни литературна история. Четири литературни поколения се догонват B B началото на века, сблъскват се и се оплодяват различни художествени-идейни настройки: ветераните от 80-те години са достигнали вече върховете си, но все още са много активни - Вазов, Михайловски; последвалите ги сподвижници на „Мисъл" по това време са в зенита си; и след тях фалангата шумни младежи, дебютирали във втората половина на 90-те години - Елин Пелин, Антон Страшимиров, Цанко Церковски, Кирил Христов, Димитър Полянов, Пею Яворов. Всички те без изключение са преминали през социалистически увлечения, но малцина от тях им остават верни. Четвъртата вълна, вълната на най-младите, енай-еднородна идейно в на чалото и най-дръзка. Това са поетите, чиито първи стъпки започват със закваската на декаданса, отшумяващ вече в Европа, но ултрамодерен за нас. Най-ярки в тяхната атакуваща група са имената на Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, 5 Си. Литературна мисъл, кн. 5 65 Трифон Кунев - всички наченали литературната си дейност в годините на това първо десетилетие. Тяхната генерация се оглавява духовно от Яворов, преминал вече моста на декадентството, за да потърси по-пълноценен израз в средствата на една модерна поезия. По-голямата част от тях свързват своите първи публи кации със списанието на Павел Генадиев, Александър Балабанов и Симеон Радев „Художник“ и този факт (наред с още някои други прояви по неговите страници, които ще стане дума по-нататък) го прави извънредно интересен обект литературната история.

През 1860 г., вече широко известен като автор на „Записки на ловеца" и няколко драми, на разкази и повести за „излишните хора“, преживял шумния успех на „Рудин“ и „Дворянско гнездо“, И. С. Тургенев публикува своя трети роман - В навечерието". Романът предизвиква истинска буря сред Литературната критика, цял порой от рецензии, в които централно място заема Инсаров. Писател, проникнал дълбоко в духовния живот на руската интелигенция, в ней ните сложни идейни търсения, Тургенев е избрал за главен герой на новата си творба един българин. Критиците оглеждат придирчиво пришелеца и решават почти единодушно: образът на Инсаров е блед, схематичен, липсва му жизненост. Сравнението с предшествуващите два романа на Тургенев, както и с последвалите- Бащи и деца“, „Дим“, „Целина" дава сякаш право на критиците. Инсаров наистина не е обрисуван с онази плътност, с онази убедителност на всеки детайл, които поразяват у героите на Тургенев. На читателя от шестде сетте години на миналия век в този образ е липсвало и онова сходство с ярки фигури в духовния живот на руското общество, което им е давало възможност да отгатнат кого е изобразил“ авторът. И съвременните литературни историци e цитират често признанието на Тургенев, че неговите герои винаги имат прототип. Позовават се на ръкописите на романиста, от които става ясно, че той започвал работата си от списък на героите. Срещу всяко име е обозначавал лицето, послужило за основен прототип. В процеса на творчеството Тургенев евплитал черти на характера, идейните възгледи, жизнената съдба и на други хора, за да създаде типичен образ на представител на руската интелигенция. В многобройни изследвания са разкрити прототиповете на повечето от Тургеневите герои. Така Ю. Г. Оксман и Е. И. Кийко сочат, че в „Дим" в образа на Губарьов откриваме черти от биографията и възгледите на Н. П. Огарьов. 1 Г. Н. Антонова доказва, че прототип на Михалевич от „Дворянско гнездо" е известният лите ратурен критик Аполон Григориев. 2 Можем да си представим колко познати и разбираеми са били героите на Тургенев за тогавашните читатели и най-вече за критиците. Сред прототиповете 1 И. С. Тургенев, Полное собрание сочинений и писем в двадцати восьми томах, т. IX, М. - Л., 1965, стр. 508-510. • Г. Н. Антонова, „Дворянское гнездо". О реальных истоках образа Михалевича", Тургеневский сборник. Материалы к полному собранию сочинений и писем И. С. Тургенева, т. У стр. 228-235. Вж. също: А. Mazon, Manuscrits parisiens d'Ivan Tourguénev, Paris, 1930. 6 Сп. Литературна мисъл, кн. 5 81 мнозина са били техни познати, хора от същата среда. Много по-лесно от нас сега са долавяли читателите всяка отсянка в полемиките на героите, всеки нюанс, издаващ отношението на автора към тях. Затова нищо чудно, че Инсаров е пред извикал известно объркване и недоволство. В списание „Ново време" М. Дараган пише: „Бихме искали да видим Инсаров като активна личност, сред българските патриоти, да разберем как емис лел да действува и как - по отношение на делото, за което се бори - се проя вява неговият характер, ум, воля. "1

Досегашните научни изследвания разглеждат различни проблеми на румъно-българските -социално-политически, икономически и културни отношения, но няма обстойни работи върху преводаческата дейност. В настоящата статия ще се опитаме да представим дейността на българската емиграция в Румъния за издигане културата на своя народ чрез преводи през периода от началото на ХІХв. до Освобождението. Българската интелигенция, емигрирала в Румъния, е следяла с особен интерес социалния живот в гостоприемната страна. Същевременно българските революционери, намиращи се у нас, са имали възможността да се снабдяват с оръжие, да образуват чети за борба против Турското робство. Също така те са имали възможност да образуват комитети, дружества, орга низации и т.н., често пъти следвайки румънските образци. Били са в тясна връзка с румънски, руски или сръбски политически дейци. Българските емигранти са имали възможност да развиват в Румъния и културна дейност: да създадат театър в Браила, който е имал тесни връзки с румънския театър, да издават редица вестници и списания на български език или двуезични (на български и румънски) или пък на френски, да публикуват пак на български език художествените творби на своите големи писатели или различни книги - общокултурни, със социално-политически характер, учебници, 5 също така преводи от чужди езици на български, речници, разговорници и т.н. Всички те са отпечатани в румънски или български печатници, намиращи се в нашата страна в различни градове. Така например в Букурещ са съществували 28 такива печатници, в Брашов - 9, в Арад 1, в Браила - 7, в Гюргево - 3, в Плоещ - 1, в Ръмникул-Вълча - 1, Тимишоара -2, в Тулча 1. Въобще българските емигранти намират у нас благоприятна атмосфера, за да развиват ши рока културна дейност, докато в България цензурата на турската власт е била извънредно строга; труден въпрос е било не само отпечатването, а дори самото снабдяване с книги, излезли в други страни. Много български книжовници са се опитвали да създадат печатници в Самоков, Плов див или в други градове, но са срещали големи препятствия от страна на гръцкото духовенство или на турската власт. 7

Към най-крупните фигури на полския научен живот в края на XIX и първата четвърт на ХХ в. принадлежи изтъкнатият професор по история на правото от Лвовския университет, а през годините 1895-1896 негов ректор - Освалд Балцер (1858-1933). B Научните интереси на Освалд Балцер са много разностранни. Той е работил не само областта на историята на славянското и полското право. Той е бил отличен познавач на полските и чуждестранните архиви, изключително добросъвестен издател на източници, а също така и голям почитател на литературата. Той е превеждал фрагменти от „Илиада" на полски език, а „греховете" на неговата младост са остроумните комедии „Грижите на младия гос подар“ и „Конкурентите на госпожа Евдокия". Голям хуманист, горещ патриот и активен обществен деец, остър непримирим полемист, той е защищавал несправедливо атакуваните и последователно се е борил за законността и истината. В това отношение може би най-характерно за Балцер е решителният му отпор, даден на немския, иначе бележит историк Момзен, когато последният е нападнал, проявявайки краен шовинизъм, във виенския в. „Neue Freie Presse" през 1897г. борещите се за езиково равноправие чехи. Балцер е защитил не само атакуваните чехи, но и цялото славянство, а по-компетентен от автора на „Сравнителната история на славянското право" по това време не е имало Освалд Балцер спечелва голяма популярност във всички славянски страни. Той става член на всички славянски академии, а също така на много полски, както и чуждестранни - български, чешки, руски и сръбски научни дружества, почетен доктор на четири университета в Полша и на Карловия университет в Прага. Той поддържа сърдечни връзки с учени и литератори от цялото славянство и особено с много чехи, които високо са го ценели след достойния отпор, който той дава на Момзен. Сред тях са известни историци и историци на правото като Ярослав Бидло, който се зани мавал между другото с проблема за пребиваването на чешките братя в Полша, Яромир Че лаковски, Ярослав Гол, добре известният и в България Херменгилд Иречек, Карол Кадлец, Юзеф Мацурек, Лубор Нидерле, Бохуслав Ригер, както и поетът от школата на Ярослав Връхлицки, заслужилият полонофил и приятел на лужишките сърби Адолф Черни. Богатото научно наследство на Балцер става предмет на много аналитични и синтетични трудове, написани в най-различни аспекти, и то не само от поляци. В тази статия ще обърнем вни мание изключително на неговите връзки с българските научни среди, като при това се опираме преди всичко на кореспонденцията на основателя на Научното дружество в Лвов, съхранявана 1 Отвореното писмо до доктор Теодор Момзен, професор от Берлинския университет, по повод на неговия апел: „An die Deutschen in Österreich", поместен в „Neue Freie Presse" от 31 ноември 1897 г. № 1923 (Słowo Polskie, Lwów, 1897, nr. 272 от 20 октомври 1897). Отделен отпечатък е препечатан от „Słowo Polskie", Lwów, 1897. Освен това отвореното писмо ебило преведено на немски и чешки. 104 във Фонда на Ръкописния отдел на библиотеката на Националния институт „Осолински“ във Вроцлав. Този изтъкнат полски учен и защитник на славянските права е високо ценен и в България. За това най-ясно свидетелствува фактът, че по предложение на С. С. Бобчев и Г. Да наилов на 29 юни 1924 г. Балцер е избран за член-кореспондент на БАН, за което му се съоб шава с писмо от 11 юли 1924 г.3

Първите ръководства по словесност се появяват у нас през 70-те години на деветнадесе тото столетие - през 1871 г. излиза „Наука за песнотворство и стихотворство" на П. В. Оджаков, през 1873 г. „Елементарна словесност в два курса" на Т. Шишков, през 1874 г. Ръковод. ство за словесност" на Д. Войников. Оценката, която получават от литературната критика, е твърде строга. Каравелов иронизира Оджаков за амбициите му да „пише история на българ ското песнотворство", упреква Шишков, че превежда „Хорските боклуци", осъжда язвително Ръководство за словесност" на Войников. Сурови са присъдите и на Ботева, Поповича, В. Палаузов, В. Друмев. Наистина появяват се и благоприятни отзиви за ръководството на Войников, изказани твърде некомпетентно, те остават без значение в наложилата се неласкава оценка за този труд. Високите принципни изисквания на Каравелов, Ботев, Друмев към дейците на литературата и културата се проявяват и при оценката на трите ръководства. И досега нямаме изслед ване, което да посочи недостатъците иценните моменти в тези учебни помагала, да установи източниците, от които са се ползували техните автори или съставители, да изясни как те са компилирали и превеждали, както и отношението, което проявяват към възрожденските книжов ници, към литературните факти и т.н. В случая ще разгледаме само един от тези въпроси доколко и как П. Оджаков, Т. Шишков и Д. Войников поставят проблемите на фолклора в сво ите ръководства. Така ще се добие по-цялостна представа за облика на тези ръководства, за стойността и значението им. В труда си „Български фолклор" П. Динеков справедливо отбелязва, че когато се проследява историята на възрожденската фолклористика, е необходимо да се има пред вид как проблемите на фолклора са застъпени и осветлени в първите български ръковод ства по словесност.

Цайтшрифт фюр славистик" е списание за славянски литератури и езици, издавано под редакцията на проф. д-р Х. Бийлфелд. Списанието излиза в шест книжки годишно и публикува материали върху проблемите на славянското литературознание и езикознание. През 1972 г. списанието ще навлезе в своята седемнадесета годишнина. Кн. 6/1971 предлага няколко материала, посветени на творчеството на Достоевски. Между тях личат студията на Георгий Фридлендер от Института за руска литература към Съветската академия на науките в Ленинград, озаглавена „Идеал и реалност в естетиката на Достоевски“, както и изслед ването на Юрий Ман от Института за све товна литература „Максим Горки" в Москва „Романтиката в ранното творчество на Достоевски". Интерес представлява също студията на д-р Клаус-Дитрих щедке от Хумбол довия университет в Берлин под наслов Дяволско време и златен век - изображение и притча в романа на Достоевски „Бесове" (K. Städtke,,, Teuflische Zeit und Goldenes Zeitalter - Abbild und Gleichnis in Dostoevskijs „Dämonen"), която ще разгле даме по-обстойно. В романа на Достоевски „Бесове", според автора един от най-бойките и същевременно най-спорни романи в световната литература, са концентрирани индивидуалните и обществените конфликти на една епоха. Трагичните събития в едно московско предградие през есента на 1869 г., а именно убийството на студента И. Иванов, член на тайната организация „Народна разправа", от ръководителя на организацията С. Нечаев и негови помощници, дават подтик на писателя да създаде една своеобразна хроника, която същевременно придобива смисъла и на притча за мястото на човека между доброто и злото, между бога и сатаната. В тези рамки Достоевски влага своите социал-психологиче ски и философски схващания за вътрешната раздвоеност на човешката личност, на човешкото съществувание като резултат на неговата неотменна обвързаност с опре 114 делени, исторически създадени обществени структури и на идеалната представа за сми съла на живота. В романа „Бесове" се съкра щават радикално измеренията на пространството и времето. Дистанцията между изображението на епохата и притчата обуславя наличието на една многозначност, която според автора прави проблематична всяка претенция на критиката за тоталност на интерпретацията. На тази майсторска творба на Достоевски е присъща тектониката на античната драма. Твърде ограниченото по отношение на времето и пространството дей ствие протича с прецизността на механизма на адска машина. Както в античната траге дия, така и тук в края на романа се достига до възстановяването на първоначалното равнсвесие. Тук обаче липсва онова „очистително" въздействие, катарзисът, на който Аристотел е гледал като на съществен елемент на жанра. В романа „Бесове" сякаш се е разпаднал онзи космос, онзи световен порядък у древните, който винаги е встъпвал отново в правата си, след като съдбата е нанесла своя унищожителен удар върху предизвик ващия я индивид. Кризата на индивидуалното съзнание произтича в романа на Достоевски от кризата на обществения строй. В структурата на „Бесове" освен елементи на класическата трагедия могат да се от крият според автора и черти от класическия европейски роман. Допирни точки могат да се търсят с „Жил Блаз" на Лесаж, както и с английския сатиричен роман на XVIII в. С тези две позовавания - на античната трагедия и на сатиричния приключенчески роман - се насочва вниманието, смята авторът, само към две главни стилови плоскости, които се обединяват в романа в една своеобразна синтеза.

На пръсти се броят критиците, които следят системно процеса на развитие на Съвременната ни детска литература, които искрено се вълнуват от насыщните проблеми на детството, от незадоволените духовни потребности на днешното подрастващо поколение. Между тях най-сериозен и ерудиран познавач, най-проникновен и убедителен тълкувател е безспорно Николай Янков, който от дълги години живее с тревогите на художественото творчество за деца, с успехите, несполуките и задачите на съвременната ни детска литература. Неговите критически статии вълнуват и въздействуват, защото са написани със съв ременно разбиране, с вникване в творческия свят на авторите, в спецификата на мислене и художествено изобразяване богатството на един очарователен с чистотата и приказността си мир; написани са с топла обич, с чувство и с искрена полемична страст. Търсейки винаги обективните идейно-естетически стойности в тази специфична област на литературата, Николай Янков се основава на класово-партийния си подход към литературните явления и на верния си усет за художествените ценности. Той уверено отделя литературните от нелитературните прояви. В тази сложна сфера на изкуството това отделяне е особено трудно и изисква продъл жителна и основна подготовка. ,, Едва ли има другаде - пише критикът - такова съжителство на поезия и псевдопоезия, на правда и правдоподобие, на добродетелност и користолюбие, както в литературата за деца; едва ли другаде има такова натрупване, че и утъпкване, чието друго име е подражателност, имитация, епигонство, както в литературата за деца: едва ли другаде се е робувало и робува на толкова предвзети тези и предразсъдъци - педагогически, психологически, естетически, - както в литературата за деца: и е понякога дяволски трудно да различиш истинската монета от фалшикопие. вата, оригинала от неговото Най-привлекателна у него е отзивчивостта към новите явления на съвременната детска литература, стремежът към органична връзка с актуалния литературен процеси с динамичните промени на днешната детска психика. Основният проблем, който го вълнува, е проблемът за съответствието и съотношението между съвременното детско Мислене и неговото художествено интерпретиране; между реалните психологически и възрастови изменения и тяхното отразяване в детската литература. Благодарение на солидната си теоретическа подготовка по специфичните въпроси на детското художе ствено творчество Николай Янков се ориентира в сложната и твърде многообразна литературна панорама, борави свободно с разнородния художествен материал, от който умее да извлича общите закономерности, общите тенденции на развитието. И да открие истинските проблеми на днеш ната ни литература за деца: детско и авторско светоусещане, преодоляване на дидак тизма и описателността, нараснала взискателност към жизнена и художествена правда, търсене на нови идейно-естетически кате гории и ценности. Николай Янков се стреми да бъде прецизен и точен в оценките си, да се бори за висока художественост, пълноценна идейност и партийност в детската литература, която възприема като своеобразна, пълноводна струя в общия поток на литературата, като могъщо средство за възпитание на подрастващите поколения. В последната му книга „Детство и детска литература "са събрани негови статии от последните няколко години, през които критикът е проявил особена активност и заинтересованост от най-новите яв ления в творчеството за деца у нас. Той анализира разностранната, богата, търсеща съв ременна детска литература, изхождайки от реалистичните и революционни традиции на миналото. Посочва социално-историческите закономерности и идейно-класовата диференцираност на нейните качествено нови явления, изследва обществените условия за формирането на едно водещо и авторитетно прогресивно-гражданско направление, което играе огромна възпитателна роля в оформянето на бъдещия човешки характер.

липсва

липсва

липсва

За Централния институт за литературна история при Германската академия на нау ките в Берлин стана вече традиция да провежда ежегодни разширени съвещания, на които заедно с други литературоведи от ГДР, историци и културни дейци да обсъжда своите трудове. Съвещанието, състояло се от 8 до 12 май 1972 г. (на тема „Световното литературно наследство и социалистическото общество"), заема особено място в тази поредица от творчески срещи не само защото на него се направи равносметка на постигнатото през целия пръв етап от работата на института, започнал през 1969 г., когато той се създаде, но и защото в него участвуваха голям брой чуждестранни учени, които взеха отношение към редица важни теоретически иметодологически въпроси от общ интерес, тясно свързани със следващия етап в научната дейност на института. На поканата на Ръководството на Централния институт се отзоваха повече от 40 изтъкнати литературоведи от академичните литературни институти на Съветския съюз, Чехословакия, Полша, България и Унгария, както и двама френски учени, членове на Френската комунистическа партия. Така съвещанието придоби характер на международен форум на марксистко-ленинската литературоведческа мисъл. Четири колективни труда, изработени от сътрудниците на Централния институт в периода от 1969 г. насам, доставиха конкретен материал от различни литературни спохи и от различни национални литератури за разискването на основни проблеми на съхраняването и оползотворяването на хуманистическото и социалистическото литературно наследство. При това главното вни мание бе насочено към обсъждането на диалектиката от актуалност и историзъм, от традиция и новаторство, на отношението между традиция и световния революционен процес. Генералният методологически въпрос: как литературоведите би трябвало да разкрият хуманистическото и социалистичес кото литературно наследство, че то да въздействува върху читателите от развитото социалистическо общество с цялата си непосредственост и свежест, как традицията да се превърне в неизчерпаем извор за понататъшното развитие на социалистическото изкуство, бе залегнал в основата на главния доклад, За смисъла на традицията в световния революционен процес. Отношението на Брехт към традицията", изнесен при откри ването на съвещанието от акад. проф. Вернер Митенцвай, директор на Централния 146 институт за литературна история. Той изтъкна, че при определянето на отношението към традицията и при оценка на литературното наследство трябва да се изхожда винаги от конкретното, от реалния исторически процес и от равнището на формиране на социалистическото съзнание. Затова литературоведите трябва да подлагат непрекъс нато на проверка своята досегашна методология. И другите доклади, изнесени на първия ден на съвещанието - Главни линии на литературоведческите изследвания в Съ ветския съюз от акад. проф. М. Храпченко и „Национални традиции. Новаторство и социалистическа синтеза в лириката. Атила Йожеф и неговото влияние над съвременната унгарска лирика" от акад. проф. М. Саболчи, - третираха проблемите на литературното наследство в тясна връзка с акту алните въпроси на марксистко-ленинското литературознание. Оживена дискусия по поставените в тези доклади основни въпроси, илюстрирани чрез конкретни примери, се разгърна през следващите дни на съвещанието в секциите, в които се разискваха отделните Трудове. В секцията, в която бе обсъден трудьт Френско просвещение“, в центъра на дис кусията бе поставен въпросът за значението на френската литература от XVIII в., за днешното социалистическо общество. Френското просвещение се разглежда в труда като идеологически израз на процеса на разпадане на феодалното съсловно общество и на постепенното завземане на политическата власт от буржоазията на базата на разгръща шите се капиталистически производствени форми. Затова и цялата литература на Просвещението се явява като носител на ново светоусещане, на нова представа за света и човека. В стремежа си да обхване и отрази промените през XVIII в. и свързаните с тях класови противоречия Просвещението преодолява метафизичното и теологично све торазбиране и подготвя с това политическата еманципация на третото съсловие. Така то допринася за историческия прогрес. Авторите на труда са си поставили за задача да разкрият диалектиката от буржоазни класови интереси и всеобща човешка репрезентативност в различните области на просве щенческото светоразбиране и оттук да отговорят на въпроса, защо и по какъв начин Просвещението е запазило своето значение и след възникването на класовите противоречия между буржоазията и пролетариата чак до днес.

На 29. VI.1972 г. в Института за литература при БАН се състоя публична защита на дисертацията на редовната аспирантка Магдалена Иванова Шишкова на тема: „В идейния и художествен свят на ранния Дими тър Талев" за присъждане на научна степен ,,кандидат на филологическите науки На защитата присъствуваха членовете на Научния съвет при Института за литература, научни сътрудници от Института за литература и Института по балканистика, преподаватели от СУ „Кл. Охридски", редактори от издателство „Български писател", синът на писателя Братислав Талев, граждани. Научният ръководител проф. Ефрем Ка ранфилов сподели своите впечатления за дисертационния труд и за цялостната работа на Шишкова. Той подчерта, че избра ната тема се натъква на следните сериозни трудности: проследяването на процеса на израстването на един среден" писател до равнището на виден представител на нашата култура е проблем, отговорен и задължаваш. В съвременната научноизследователска литература - продължи той - липсват каквито и да е опити за осветляване дейността на Талев преди Девети септември, а онова, което е писано тогава, не е издържано от Марксистко-ленинска гледна точка. Дисертантката е проявила голяма самостоятелност, тъй като разгледаният период предлага важни политически проблеми и изисква задълбочен анализ на идейните заблуди и слабости на писателя, налага основно проучване на сво люцията на мирогледа и метода му, която закономерно го довежда до ония художе 149 ствени висоти, приобщили го към най-значителните достижения на съвременния литературен процес. Особено изпитание представлява и македонският въпрос - изключи телно сложен в политически, обществен и идеологически аспект. Според проф. Каранфилов преодоляването на тези сериозни трудности изисква голяма нравствена смелост и дисертантката я е проявила.