Емил Басат

Ако доскоро някой ми кажеше, че духът на Дикенс се е появил в София, сигурно щях да му се изсмея. Просто защото не вярвам в духове и... И все пак той наистина е жив. Или по-точно е оживял в един дом. В дома на Нели Доспевска. Потомка на големите ни художници самоковци Христо Димитров - Майстора, Димитър Христов, правнуч ка на Станислав Доспевски (който е чичо на Захари Зограф), тя като че ли е попила, получила е в кръвта си любовта към изкуството. Завършила американски колеж, от малка обикнала английската литература, Нели Доспевска има рядкото щастие да срещне на 16 години Димитър Б. Митов, редактор на едно от най-авторитетните литературни издания у нас през 20-те и 30-те години - в. „Литературен глас". Тук ще се появят първите и критики, есета върху английската и американската литература, ще навлезе в кръга на писатели като Константин Константинов, Людмил Стоянов, ще общува с начеващите като нея Веселин Ханчев, Радой Ралин и др. А за да е пълна картината, животът ще я срещне и събере с писателя и учения Димитър Димов, който ще я направи съпричастна на творческите си търсения и за когото след години тя ще създаде една от най-проникновените книги, писани за български писатели - Познатият и непознатият Димитър Ди мов" (Профиздат, 1985). И сякаш съвсем логично къщата и се намира на улицата, носеща името на Д. Димов. В малкия, някога кокетен двор цари един артистичен хаос, който не дразни. Вито дървено стълбище (съвсем като в Дикенсов роман) ви отвежда до врата с надпис на английски „Клуб Пикуик". Може би наистина сте попаднали в някоя от къщите-клопки на Дикенс?! Не, просто стопанката на този дом остава вярна на духа на своя любим писател. Тя стои горе на стълбището и ви чака леко усмихната, разперила ръце, а в очите й, много светли, святкат иронични пламъчета. Ето ви пред Нели Доспевска - тази, която може да се превъплъщава и в Хък Фин, и в леля Поли, и в Беки Тачър, дори в Том Сойер. Преводът и на „Том Сойер" е отпреди 30 години, но благодарение на нея тази книга влезе в златния фонд на пре водната литература и претърпя няколко издания. И в това няма нищо странно, защото в „Том Сойер" са събрани сънищата и мечтите на всяко детство. Макар че Нели Доспевска е превела над 40 книги (между тях „Бабит" на С. Луис, „Панаир на суетата" от У. Текери, „Великият Гетсби" от Скот Фицджералд, „Закуска в Тифани" от Труман Капоти, книгите на Кенет Кларк „Цивилизацията“, „Голото тяло“ и „Леонардо да Винчи"), все пак най-трайна и най-голяма си остава любовта и към Дикенс. „Дейвид Копърфилд“, „Оливър Туист“, „Коледна песен", излезли многократно, говорят не само за тази любов, но са и атестат за достойнствата и като преводач. Сега, когато Нели я няма, все по-често си спомням за нея. Припомням си срещите и разговорите ни, започнали през една топла юнска вечер. С нея ме запозна Кръстан Дянков, който ме отведе в дома й. След това се срещахме още десетина пъти в компанията на приятели (Кръстан, Георги Вишоградски, Алберт Бенбасат), аз пусках касетофона (да бъде благословен, че запази гласа и за мен) и разговаряхме до късно през нощта. Предлагам тук част от анкетата, която направих с Нели Доспевска. Тя включва наши беседи от 20 юни 1984 г., 21 август и 1 ноември с. г. и от 24. VII. 1985 г.

Краткото ми познанство с него е сред най-щастливите в живота ми. За Тодор Нейков, преводача, знаех от малката книжка с откъси от Менендес-и-Пелайо, Унамуно и Ортега-и-Гасет за „Дон Кихот", от превода на гениалния роман на Сервантес „Дон Кихот" и от още няколко книги на испански и латиноамерикански автори. Знаех, че е получил блестящо образование в Гренобъл и Париж, че владее прекрасно френски, немски и испански, че е син на известния дипломат Петър Нейков... Делото на Тодор Нейков е огромно - той работи на попрището на превода повече от 40 години. На него дължим преводите на десетки книги от: Бласко Ибанес, Перес Галдос, Гарсия Лорка, Унамуно, Ортега-и-Гасет, Хименес, Карпентиер, Неруда, Камило Хосе Села... Той еистински посланик на испанската култура у нас, подготвил едесетки талантливи свои уче ници, които днес продължават делото му. Както казва за него проф. Исак Паси, извършеното от Тодор Нейков е истински интелектуален подвиг Имах щастието да го срещна и разговарям с него в продължение на един-два месеца, Спомням си първата ни среща на 31 март 1984 г. Бяхме се уговорили по телефона и още като позвъних ми отвори висок строен мъж, в елегантен сив костюм и любезно ме въведе в гостната. От цялата му фигура се излъчваше сдържана сила. Ведрото му лице, спокойният глас - мек и уверен, отмерените жестове, деликатността му - всичко това издаваше характер на човек, който знае цената си и следва линията на живота си неотклонно. Заобиколен от лавици с книги, сред „ладиите от речници", както той се изрази, Тодор Нейков приличаше на капитан на кораб, тръгнал в безкрайно пътешествие из света на испанската и латиноамериканска литература. Предлагам на вниманието на читателите запис на разговорите ми с изтъкнатия преводач Тодор Нейков, състояли се на 31 март, 2, 3 април и 9 май 1984 година. Текстът на разговорите бе проведен от самия преводач и в настоящата публикация се взети предвид неговите поправки и бележки. - Другарю Нейков, Вие сте сред учредителите на СПБ. Как се стигна до създаването на този съюз, Какво сдружение имаха преди това преводачите? - Преди да се създаде този съюз, имаше различни форми в миналото, които до една не задоволяваха нуждите и бяха еднодневки. В Министерството на информацията още от 1946 г. бе основан един комитет, чийто секретар бе Хенри Левенсон. Този комитет бе установил практиката, всички преведени книги, които предстоят да излязат, да бъдат преглеждани от него. И това бе много важно. Освен партийното издателство, което не бе подложено на този контрол, всички други (тогава още частни) не можеха да минат без визита на този комитет. След това преминахме към едни кабинети на преводачите, към едно обединение, включено към Съюза на писателите с много плаващ статут, без никакви привилегии. При едно посещение на хърватския поет Златко Гориян - който бе председател на Международната федерация на преводачите, той ни запали за борба за някаква организация. И почнахме да работим, съ ставяхме устави, събирахме се, дискутирахме, търсехме подкрепа от различни инстанции. Накрая Международният отдел на ЦК на БКП пое инициативата в ръцете си и с негова помощ организирахме учре дителния си конгрес. Той се състоя през 1974 г. с около 300 души членове-учредители. Той бе признание за нашата работа и постави началото на организираната ни дейност.

В неговия дом на ул. „Ернст Телман“ 38 има един особен ненатрапчив уют. Предметите имат своя тежест и присъстват тихо, но с достойнство. Това чувство за сигурност, което излъчва Стефан Гечев, осанката му, негорделива, но пълна с достойнство, увереността на движенията му и на всичко онова, което казва; липсата или добре прикритата от културата суета веднага грабват събеседника му. От него, както и от всичко в дома му, струи тишина и спокойствие. Това спокойствие е съчетано с царствени жестове, но не театрални, а разкриващи човек, овладял чувствата и инстинктите си и отдаден само на думите. Десетилетия наред той се бори със словото, приютил се в него като в митичен кораб. От този кораб той изпраща своите позивни сигнали към света — стихове, драми, поеми в проза, хумор, преводи, романи. Едва ли е възможно да опишеш целия живот на един човек. Аз се опитвам чрез моите разговори да запазя един отрязък от пътя и за другите. Ето защо позвъних на Стефан Гечев един ден в края на 1984 година и му казах, че бих желал да запиша част от неговите пътувания в света на словото. Разговорите ни с него продължават (с големи паузи помежду им) вече 6 години. Първият е през 1984 година, а последният засега — в началото на 1991 година. Старал съм се да не наруша порядъка на мислите и темите, да предам максимално точно казаното от него, без да добавям или украсявам нещо. Може би записаното да изглежда малко хаотично, но то носи дъха на едно истинско общуване. След обичайното запознанство Стефан Гечев ме въвежда в широкия хол, изпълнен с картини, настаняваме се удобно в широките фотьойли, на малката масичка вече дими кафе за него, а чай за мене. Уискито ще се появи по-късно, някъде към 18 часа — тогава по традиция той си позволява да пийне петдесетина грама с „оздравителна цел“. Още в началото на разговора ни изразяваме учудването си, че досега не е публикувал свои спомени. „Толкова съм затрупан с работа, че все не ми достига време да систематизирам спомените си. Знам, че трябва да го направя. Написал съм едни неща — наричам ги „Моментални снимки“ — картички, 3–4 странички за срещите ми с различни писатели, видни културни дейци, художници, дипломати... Имам в папката за Кнут Хамсун, за цар Фердинанд, за Пеньо Пенев, Веселин Ханчев. За него би трябвало да напиша повече, защото бяхме близки. Написал съм и едни по-особени спомени — „Какво не станах“ — малко в хумористичен стил, с хумор към самия себе си.“