Вера Балабанова

Пак съм на улица Кресна № 14. Вера Балабанова До мене на канапето седи Стефка Страшимирова. Разговаряме. От време на време Страшимиров се обажда, подхвърля някоя закачка: - Бих казал повече, но домашният цербер... подмята той. Жена му живо се обръща към мен. - Не му вярвайте. Говори тъй, понеже веднъж хвърлих букета на една студентка, която постоянно го търсеше, и и казах да не ни безпокои повече. Смутена, погледнах цветята, които бях донесла на Страшимиров. Госпожата разбра и се засмя: - Вие може да носите цветя, колкото искате. Това е друго. Заприказвахме се с нея. Страшимиров ни остави да се сближим. После неусетно той овладя разговора. Извърнахме се към него. Знаем: сега писателят ще каже своята дума. - Какво четете? Назовах няколко книги. - Защо все чужди автори? - Те пишат по-добре от нашите. - А Вазов? - Върнах се от странство с глава, натъпкана от произведенията на западните класици. Четох „Под игото", а след това „Казаларската царица“ и не можех повече. - Какви други български автори сте чели? Споменах две-три български имена без възторг. - А от мене? Какво сте чели от мене? - Рамадан бегови сараи, Сура Бир, те са хубави, после... разкази... - И мене ли не може да четете?

Г. П. Стаматов и Христо* седяха в кафене „България" и ме очакваха раз веселени, а писателят явно се подсмиваше и ме разглеждаше удивен. Стана ми весело и на мен и ги подканих: - Какво има? Кажете, да се посмеем заедно. - Не почивате ли следобед? - гръмна неговият глас насреща ми, - Никога. Писателят сякаш не ме чу и продължи язвително: - Една дама, която не почива следобед! Която стария писател пред грижата за своя тен! Каква жертва! Прихнах да се смея: - Така да бъде. Не сте ли поласкан? предпочита срещата със Сега се засмя и той. Тонът се промени, разговорът се поде непринудено. Донесоха кафе. Мъжете извадиха цигари, предложиха ми, запушиха. - Наистина ли не пушите? Или само вкъщи, тайничко? - ме закачаше той, но вече леко, игриво. Стана дума за снимки.