Из спомените ми за Г.П. Стаматов

Г. П. Стаматов и Христо* седяха в кафене „България" и ме очакваха раз веселени, а писателят явно се подсмиваше и ме разглеждаше удивен. Стана ми весело и на мен и ги подканих: - Какво има? Кажете, да се посмеем заедно. - Не почивате ли следобед? - гръмна неговият глас насреща ми, - Никога. Писателят сякаш не ме чу и продължи язвително: - Една дама, която не почива следобед! Която стария писател пред грижата за своя тен! Каква жертва! Прихнах да се смея: - Така да бъде. Не сте ли поласкан? предпочита срещата със Сега се засмя и той. Тонът се промени, разговорът се поде непринудено. Донесоха кафе. Мъжете извадиха цигари, предложиха ми, запушиха. - Наистина ли не пушите? Или само вкъщи, тайничко? - ме закачаше той, но вече леко, игриво. Стана дума за снимки.