Стаматов

Георги П. Стаматов, роден в Русия и прекарал там първите тринадесет години на детинството си, е живял след това в България 55 години, към които се прибавят още пет години студент в Швейцария. След ученето във Военното училище, кратковременната му служба като офицер и следването му по право, от 1902 г. нататък Стаматов станал съдия и тогава по-плодовито е проявил писателския си талант. Служил е в София, Пловдив, Трън и най-продължително в Кюстендил. Служебната му кариера като член-съдия в Кюстендилския окръжен съд, извлечена от архивата на съда, е следната: от 1 август 1905 г. до 31 септември 1907 г., от 1 февруари 1908 г. до 31 януари 1911 г., от 1 март 1914 г. до 31 юли 1919 г. и от 1 октомври 1919 г. до 31 май 1921 г.

Мнозина още си спомнят изправената му във войнишка стойка фигура: зиме с черен балтон и черна мека шапка, лете - непременно с бяло сако, отворено а ала Байрон риза, тъмносин панталон и бяла сламена шапка. При лошо време на лакътя е увиснал чадър. Най-често в едната ръка виси мрежа, в която отнася в къщи козунак или бисквити. Обикновено бе замислен, вглъбен в себе си. Очите му се губеха под гъстите вежди. Но когато се съсредоточаваха в някого - правеха дълбоки дисекции", съмнявяха се във всичко, търсеха тайни и истини. Съсредоточеността не му пречеше да бъде любезен с всеки срещнат познат. Ако не със закачка, с докосване на двата пръста до периферията на шапката си - любезно поздравяваше. Даже и децата! Изява на внимателно отношение към човека, признак на живо отношение към окръжаващия го свят! А външно изглеждаше мрачен, индиферентен, даже горд и надменен спрямо всичко наоколо. Рядко се разхождаше по улиците. Обикновено минаваше по тях, за да отиде при някой познат на разговор или до някои от столичните кафенета. През последните му години особено често той се задържаше в редакцията на „Вестник на жената“ или при Николай Лилиев в Народния театър.

Колкото и време да е изминало, откакто той напусна живота, спомените ми, останали от моята дружба с него, са все още ненакърнени, а образът му - врязан дълбоко в паметта ми. От проникващия му поглед на психолог нищо не можеше да се скрие. Без особени трудности и с точност определяше състоянието и характерите на свои близки или на слу чайно срещнати в живота. С откровения си език при всички случаи Г. П. Стаматов беше „опасен човек“ за двуличните, за властолюбците и подлеците, за кариеристите и високомерните глупци. Ония от тях, които са изпитали някога разобличителния му език, отбягваха да го срещат по улиците, а най-малко пък се решаваха да го поздравят или да седнат на масата му в кафенстата, които писателят посещаваше. Той не търпеше хитреците! Един млад писател през тридесетте години беше се въз ползувал от неговото разположение на авторитет в литературата ... И поиска мнението му за своя повест, предложена в едно от тогавашните издателства. Младият човек се съгласил с всички бележки на Г. П. Стаматов, но само на думи... Повестта излиза от пе чат, без авторът да вземе под внимание препоръките. Една нощ, като го изпращах до далечната му квартира, в посока на люлинските възвишения, той не премълча прибързаността на младия човек: - Обеща, че ще преработи нескопосното в съответните страници... Но самолюбието му го възпира да изпълни съвета на един такъв... като мен! Сега бяга отдалеч да не ме срещне... Тъй е,когато човек бърза да се „прослави"... Този случай е мингуш на ухото ми. С възгордяване, милинкий, не се отива при народа! - беше назидателното за ключение на Г. П. Стаматов. Дългата улица сякаш нямаше край. Нощта беше влажна. През деня беше валяло непрекъснато. Локвите по улицата блестяха под слабото ссветление на редките електрически лампи в тоя квартал на работническа беднотия. За пръв път попадах тук. От време на време бай Георги поспираше. А когато отново трябваше да тръгнем, той подаваше лявата си ръка да го хвана под мишница. - Да вървим, милинкий, към моите „апартаменти" - обръщаше се той иронично към тежкото си положение. Най-после се намерихме пред овехтяла едноетажна сграда някъде към края на ули цата. Тук беше квартирата му. - А сега: благодаря ти, че ме съпроводи дотук по тая непроходима кална улица... Почти при Люлин планина... Побързай, та да можеш до съмване да поспиш. Умори ли се с мене?...Лека нощ ... 94 На изток вече дрезгавееше. Задаваше се зората. Улицата беше глуха.

Асен Разцветников от Любомир Стаматов

Всеки пази в душата си някакъв спомен за първите изживявання в света на приказките и веселите стихове за деца, чиито автори в ранното си детство не сме успели да запомним. Затова пък отлично се помнят техните герои - добри или мързеливи деца, умни момичета и момчета или знаменити пакостници. Най-напред те остават в детското съзнание с гласовете на мама или татко, докато книгите станат достъпни за малкия читател и без тяхното посредничество. Тогава буквите се подреждат в думи, думите в заглавия и на корицата пише: Ян Бибиян на Луната" от Елин Пелин или „Юнак Гого" и „Хороводец Патаран" на Асен Разцветников. Името на Разцветников далеч не е свър зано само с детската ни литература, но заслугите му за нея са особено значителни. Вероятно по тази причина, а не само заради традицията да се започне разказът за един писател с неговото детство Любомир Стаматов ни въвежда в живота на Асен Разцветников със спомен за детството му: „Видял съм и съм преживял много хубави и лоши неща. Но споменът за никое от тях не вълнува тъй дълбоко и не ми е тъй скъп, както споменът за дните, когато тичах подир воловете, а капините режеха краката ми, или свирех със свирката си и гледах към далечните снежносини върхове" (с. 6). Сигурно нещичко от онова волно и живо момче е останало в живота на Разцветников през целия му нелек творчески и житейски път, за да го подкрепя в трудни и кръсто пътни моменти и винаги да го връща към широкия друм на детската литература. Там са си дали среща, разказва ни с обич и проникновение Л. Стаматов, неговите незабравими герои, познати ни и от фолклора - Щуреца, Рако, Комара, Щъркела и Лисицата, - от които талантливото перо на Асен Разцветников създаде класика за деца. Отдавна вече тези герои заедно със знаме нития Петел-фукльо, Вълчо и Лисана са се превърнали в жив паметник, който благодарните малки читатели издигат на Асен Разцветников на всяко детско утро, вечер пре ди да заспят или сутрин, щом си отворят очите.

В изследователския тезис, който се съдържа в заглавието на настоящата статия, има едно определящо понятие - авторов образ". В литературната наука това понятие има различни концептуални покрития. Съобразявайки се с това, ние осъзнаваме, че тази статия есамо подстъп към по-цялостното изследване на специфичните тенденции в процеса на творческо самоосъзнаване, които намират художествена реализация в белетристичната форма на персо нажа - автор. В литературното иззиждане на творческата идентичност се съ държа винаги, макар и имплицитно, социалната детерминираност на характе ра на героя, дори и тогава, когато вътрешната му логика се разминава с нея. В българската белетристика след Освобождението с присъщата и критикореалистическа насоченост се появява един нов персонаж персонажът автор. Той не само приема или не приема социалната действителност, а и насочва своята мисъл към творческото самосъзнание и към драмата на твореца, породена от нея. След Иван Вазов Стаматов е първият български писател, който съумява да „превключи в художествената система на националната ни литература типологичните и универсалните концепции за мисията на твореца, намерили вече отражение в европейската литература.

Препрочитайки Стаматов, винаги се изненадвам от несъответствието на актуалното звучене на разказите му, особено във времето им, с тяхната непопулярност. Може би констатацията ще се възприеме като претенциозно обещание за първооткривателство на писателя. Нямам такава нескромна амбиция, още повече, че около 80 рецензии и статии са посветени на Стаматови творби, че най-известни наши критици и литературни историци са коментирали техни специфични характеристики. Не пренебрегвам, нито подценявам заслугите на учени като Г. Цанев, П. Зарев, Г. Константинов, С. Султанов, С. Янев, Ст. Елевтеров, М. Василев и т. н., и т. н. за сериозна, задълбочена преценка на Стаматовите разкази. И все пак у мен се налага впечатлението, че в миналото и днес авторът остава някъде в периферията на литературното внимание, че мястото му в българската литература не е оценено по достойнство. На какво се дължи това? Причините са комплексни. Много автори са ги коментирали. Късно започнал да учи български език. Безспорно това е истина. Съвременниците му долавят чуждия акцент до края на живота му. В произведенията му има неправилна употреба на руски думи, но русизми срещаме и в творчеството на Каравелов, Вазов, Алеко Константинов, в цялата белетристика от Възраждането и първите десетилетия след Освобождението. Аргументът, че нечленуваните форми са доказателство за влиянието на руския език, не е особено състоятелен, защото, ако сравним две редакции на един и същ разказ, ще видим, че Стаматов безпогрешно употребява в първата членува нето и съвсем умишлено го премахва във втората. По този начин се проявява склонността на писателя към експресивност на стила.

Една от големите опасности, които крие литературната история, е не пренебрегването и забравата на някои факти от литературното минало, както често сме свикнали да мислим, а това, че съзнанието на съвременния читател не е застраховано от подмолите на литературнокритическите етикети и щампи. Така твърде често това литературно минало изпъква пред нас като галерия от застинали дадености, а не като живо, променящо се, вълнуващо ни цяло. В този факт можем да открием една от причините за предубеденото читателско отношение към класиче ските" автори - трупаните в продължение на години бариери от литературнокритически оценки лишават читателя от възможността да види нечие творчество в светлината на неочаквани, актуални за новото време ракурси. Посочената опасност застрашава не само непредубедения чи тател - нерядко в плен на установени и остарели концепции се оказва и самата литературна критика. Свидетели сме на не един и два случая в българската литературна история, когато изли зането от описателната парадигма на даден тво рец е почти невъзможно. Израз на необходимостта от актуална преоценка на минали литературни факти и включ ването им в една нова оценъчна система е излязлата в издателство „Народна просвета" книга на Румяна Йовева „Г. П. Стаматов. За някои страни от поетиката на разказа". Една от основ ните задачи за разлика от първото посве тено на Емилиян Станев нейно изследване сега е съобразена с устойчивостта" на Стаматовия Литературнокритически образ. Още в началото е необходимо да споменем, че независимо от това, дали се обръща към творчеството на един „не- завършен" в читателските възприятия творец, или към христоматиен" автор, Р. Йовева съу мява да изгради критически текстове, чието безспорно качество е не студената изследова- телска обективност, а ненатрапващият се личен интерпретационен патос. Мястото на Г. П. Стаматов в българската литературна история е особено. Както отбе лязва и авторката, той е неразбиран от съ временниците си. Това неразбиране в по-късно време се пренася в недооценяването на произ- веденията му и по-точно - в коментирането само на някои и премълчаването на други страни от творчеството му. В сравнително немного- бройни изследвания литературната критика е съз дала един устойчив образ" на писателя, благодарение" на който ние мислим за Стаматов найчесто с понятия като „песимист“ и „телеграфен стил". Както пише Р. Йовева, налага се впечатлението, че мястото на писателя в българската литература не е оценено по достойнство, че в миналото и днес авторът остава в пери- ферията на литературното внимание, изтласкан там от страстни отрицателни критики на съ временници, от непълни отношения, авторката подхожда към Стаматов от гледна точка на функционално най-натоварения компонент на не говия разказ - персонажа. Именно героят, издигнат до тип човешко поведение и обусловен от множество конкретни фактори, но несводим в своите по-общи значения до тези фактори, именно героят-тип по своеобразен начин контролира всички останали елементи от поетиката на Стаматовия разказ. Тази особеност на не говото творчество дава възможност на Р. Йовева да го ситуира в литературния контекст на 90-те години на миналия век и да потърси спецификата в раждането на два различни под хода на типологизуване в нашата литература - този на Ал. Константинов и този на Г. П. Стаматов. Ако Бай Ганьо е активният, динамич ният нашественик", който пренася във всяка ситуация своята среда, своите мащаби, то ге роят на Стаматов е подчертано статичен - в своя дом, в своя град. Ако Алековият герой, макар и да надхвърля конкретно-историческото, остава в рамките на националния модел (нещо повече - живее" благодарение на тези рамки), то героите от „Идилия", „Два таланта“, „Нарзанови“ и др. все по-активно губят своите национални черти, стават все по-универсални. „У Стаматов национално-социалният тип се пре връща в универсално-психологически."

Г. П. Стаматов и Христо* седяха в кафене „България" и ме очакваха раз веселени, а писателят явно се подсмиваше и ме разглеждаше удивен. Стана ми весело и на мен и ги подканих: - Какво има? Кажете, да се посмеем заедно. - Не почивате ли следобед? - гръмна неговият глас насреща ми, - Никога. Писателят сякаш не ме чу и продължи язвително: - Една дама, която не почива следобед! Която стария писател пред грижата за своя тен! Каква жертва! Прихнах да се смея: - Така да бъде. Не сте ли поласкан? предпочита срещата със Сега се засмя и той. Тонът се промени, разговорът се поде непринудено. Донесоха кафе. Мъжете извадиха цигари, предложиха ми, запушиха. - Наистина ли не пушите? Или само вкъщи, тайничко? - ме закачаше той, но вече леко, игриво. Стана дума за снимки.

Съвременниците на този бележит повествовател сатирик са единодушни, че той е затворен в себе си, упорит в мълчанието, своенравен в действията. Към тази констатация се прибавя инеиз менното убеждение, че никога не е имал близък човек, който да заслужава пълното му довериена събеседник. Ето защо и Стилиян Чилингиров твърди, че „интимни приятели" Стаматов няма. И още десетилетия това схващане щеше да се повтаря, ако наскоро не беше проучена кореспонден цията му с Христо Казанджиев - млад и талантлив събрат по перо, застанал до писателя в съд бовен за живота му момент. Единствено на него скъпият на признания творец разкрива спотае ния си свят от помисли и чувства, в който има премного страдания, копнежи и любов. Неслучайнов "pro domo sua" Стаматов крадешком отбелязва, че Кюстендил приютява не само един нещастен экитник", но там преживява последния си жизнен роман и разбрал Милтона и Данте.

Появата на тази книга предизвиква радостно вълнение. Дългоочакваната истинска монография за д-р Кръстьо Кръстев, послед ния от „великата четворка", най-оспорваната и едновременно най-възловата" фигура в нея, вече е в ръцете ни. Защо трябваше да чакаме толкова много ли? Може да се изтъкне цял комплекс от причини, което и сам авторът е направил, като тактично ни е спестил някои по-деликатни моменти. Но дори ако се проследи - без каквито и да било коментарии - историята на отношението към д-р Кръстев през изминалите години, ще се получи труд, внуши телен и доста поучителен. Защото едва ли ще се намери пишещ - оставил било поголяма, било по-малка следа в литературата ни, - който да не е пробвал мисълта и перото си по тая тема. Оценките са всякакви: от найсмехотворните до изключително сериозните и задълбочените. Мотивите за изказването им също са разнообразни. В тях прозират и злобливата отмъстителност, и тщеславното желание да поостроумничиш безнаказно, и дълбоки идеологически несъгласия, и есте тически противоречия, и неразбиране или нежелание да се разбере и проникне в същност та. Наблюдават се, разбира се, и доста изсле дователски постижения, плод на научен под ход, съчетаващ познаването на литературна история и теория с естетическа веротърпимост и пси хологическа проникновеност. Марк систкото литературознание, опиращо се на диалектическия подход към процесите и яв ленията, държащо сметка за приноса на вся ка една крупна личност в строителството на огромния масив на българската национална култура, направи в последните двадесет го дини решителна крачка към осветляването на феномена" д-р Кръстев. Литературни изследователи от всички поколения проглед наха не само за отрицателните, но и за поло жителните страни в огромното по мащаби на следство на критика. Продължават да се поя вяват студии и статии, третиращи с научна вещина отделни проявления на д-р Кръстев, а така също и обглеждащи и преосмислящи по-цялостно ролята и мястото му на „катализатор" в ускорителното движение на кул турата ни в преломното време между девет 166 надесетото и двадесетото столетие и в първото десетилетие на века. Монографията на Любомир Стаматов тряб ва да се разглежда тъкмо като резултат от общите за цялата ни култура процеси на ду ховно разкрепостяване, като поредна стъпка за отдаване на дължимото към заслужилите в миналото, безкористни, обичащи народа и отечеството си творци и граждани. Но нужно е безспорно не само времето да узрее, не би бил достатъчен и куражът да се захванеш с трудната тема „Д-р Кръстев", тъй като не веднъж сме се убеждавали как дадена сложна проблематика с особен талант и сръчност е била профанизирана от повърхностни, посредствени бързописци и всичкописци. На право е немислимо да създаваш монография за д-р Кръстев, без да познаваш в детайли епохата му, включваща както литературните прояви и нрави, така и кипящи политически страсти, а също всякакви „веяния" от Изток и Запад.