Книжка-5

1987, Книжка 5 - Съдържание

Диалектическото единство между съдържание и форма обуславя неповторимостта на художественото произведение в света на изку ството и изразява естетическото му съвършенство. Още Хегел изразява единството между съдържание и форма със знаменателните ду ми: „Съдържанието не е нищо друго, освен преход на формата в съдържание и формата - освен преход на съдържанието във форма", но макар неразединимо свързани, те представляват две страни на произведението, всяка от които притежава своя специфика. Докато съдържанието на литературно-художественото произве дение намира израз в идейно-тематичното и сюжетно-композиционното му своеобразие, адекватната му форма се осъществява посред ством изразните му средства и стиловия му облик. Но както съдър жанието, така и формата се определят от характера на общественото развитие, когато пълноценно отразяват действителността. По тази причина не съществуват неизменни литературни форми, висши „нисши" литературни жанрове, значителни и маловажни от идейнотематично и сюжетно-композиционно гледище произведения според погрешните представи на привържениците на нормативната естетика. Значителността както на едните, така и на другите се определя от художественото им своеобразие. Това дава основание на Волтер още преди два века и половина да заяви: Tous les genres sont bons hors le genre ennujeux." Свързано дълбоко с живота, съдържанието на литературно-художественото произведение има първенствуващо значение и решително въздействува при определяне на неговата форма, на морфологич ния тип, в който то се осъществява като произведение на изкуството. В замяна на това формата има по-голяма устойчивост. На това нейно качество се дължи предаването и по традиция и дори интерна ционализирането й.

В репортоара на българския съвременен театър името на Кольо Георгиев заема достойно място. Той се нарежда сред новата фаланга драматурзи, воюващи за революционните идеали на нашето време, за човешките ценности в социалистическото общество. Характерно да се говори за два типа пиеси в неговото творчество, а именноантифашистка и съвременна тематика. Но и при двата драматургът се вълнува от въпросите за моралната отговорност на индивида, от мястото на героя в една усложнена конфликтна ситуация, от възмож C ността за избора, подчинен на категорична гражданска алтернатива. в антифашистките драматургични произведения: „Внимание! Адска И бомба“, „Време за любов“, „Изключителен шанс или момчето и па лачите“, „Завръщане към бъдещето“ („Ще живеем утре, ще умрем днес"), „Синьо-белият стреж", и в т. нар. „съвременни пиеси": „Съдии на самите себе си“, „Избор по вариантната система“, „Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер“, „Пресечката“, „Четвъртият закон", авторът страстно защищава новия, комунистическия идеал, своята откро вена и открита партийна позиция. В антифашистките пиеси конфликтите се раждат от желязната логика на борбата, в която главните герои проверяват своето верую и висока нравственост, определят на соката на поведението си или стигат до нови морални прозрения. Етич ните проблеми не са новост в пиесите със съвременна проблематика. Не бива да забравяме, че въпросът за нравственото изпитание е лайт мотив в т. нар. драматургия на всекидневието" според сполучливото определение на Л. Тенев. Но докато там изграждането на драматургичните сблъсъци се приближава към една почти мозаична" тех ника, то тук характерът на конфликтите е вече по-остро изявен. На ситен е с ярък публицистичен патос! Тази особеност налага известна директност в разкриването на драматургичните образи. Писателят ви наги търси цялата истина за героя. Той вярва, че трябва да се разбе човекът, да се разкрият подбудите на неговите намерення, преди да осъдят. К. Георгиев воюва за богатата личност на героите, но разкрива и логиката на железните" хора, рушителите на човешки съд би - догматиците, чиито методи на действие бяха порицани от истоLe ce рическите решения на Априлския пленум.

Периодът 1937-1940 г. еособено интензивен за Хаджийски. Той не само бързо усъвършенствува авторското си умение, техниката на боравенето със словото, но разгръща и жанровия си диапазон, стре мително се приближава до своята основна творба - Бит и душев ност на нашия народ". През 1937 г. във „Философски преглед се появяват три негови публикации и всяка от тях бележи отделна жанрова и стилистична ли ния. „Историческите корени на нашите демократически традицин" представлява своеобразна съвременна политическа проповед и може да се приеме за един вид продължение на публицистичната дейност от предишния период в развитието на автора. „Върху бита и психологията на нашето еснафство“ е пряк предшественик на голямата творба, първо навлизане в съкровената тема на Хаджийски, фраг мент, който след това ще се разгръща в многопластово произведение. През есента на същата 1937 г. е отпечатана третата рожба на тази плодоносна година: „Из философията на съвременния затвор". Авторът е поставил подзаглавие: „Наблюдения и размишления върху неговото възпитателно въздействие". В самия текст още в началото срещаме предупреждение и самоопределение: „В настоящата статия даден превес на живия непосредствен опит", а на последната страница се дава наново косвена самохарактеристика: „аз смятам, че из несените факти с достатъчна сила внушават убеждението..." Подобни обяснения показват, че авторът се замисля върху жанра на произве e дението и върху въздействието, че не е равнодушен към ефекта. Творбата е разделена на девет части. В сравнение с „Историчес ките корени" този текст не разчита на интонационно разнообразие, на акценти, а е построен в равна, неутрална, като че ли осведомя ваща интонация. Напълно отсъствуват въпросите, анафорите, а с това липсва и предпоставката за възходящи или низходящи градации. Ав И торът действително е заел позицията на наблюдател и тълкувател. Първата част още със самото си начало сочи конкретност - на помня скорошно събитие, очевидно коментирано доста оживено в обществото: помилванията по повод раждането на престолонаследника последвалото засилване на престъпната дейност. Всъщност функ цията на това напомняне е да замести въпроса: защо това е така? В края на тази встъпителна част се прибягва до рязък стилистичен преход.

През първите няколко десетилетия на нашия век в живота на бъл гарския народ се извършват дълбоки промени, резултат на съдбовни социалнополитически събития. Тези промени разместват пластовете в социалната структура, променят мисловността на хората, изострят съзнанието им към политическите и нравствените проблеми на време то. Все по-интензивните дислокации в цялостния живот на обществото се открояват особено релефно в периода между двете световни войни. Великата октомврийска революция, националните погроми от Между съюзническата и Първата световна война, последвалите революционни сблъсъци - особено първото антифашистко въстание от 1923 г., же стоките изстъпления на буржоазните властници през 1925 г., разтър сват из основи българската общественост, довеждат до дълбока социално-класова дифиренциация, до преоценка на ценностите, до бърза ори ентация към нови философски и художествени хоризонти. Всичко това утвърждава нови критерии, внася нови измерения в културно-есте тическия живот на нацията ни. В тая насока не без значение са и ня кои веяния, тенденции, характерни за общоевропейския духовно-инте лектуален живот. И наистина, макар генезисът на тези трансформационни процеси да отвежда и към предходни десетилетия, сега панорамата на националвия ни литературен живот се обогатява и разнообразява, наблюдаваме явления и тенденции, свидетелствуващи за нова естетическа и об щоидеологическа ориентация. От една страна, писателите реалисти, някои от които бяха създали вече значителни идейно-художествени творби, разкриващи социалните и нравствените размествания в живота на българина, сега започват да гледат от по-друг ъгъл на човека, по- углъбено вникват в неговата многостранна душевност, разнищват пси хологическите му превъплъщения, нравствено-емоционалните му теж нения. Реалистичната естетика и постика се обогатява с нови вижда ния за социално значимо и нравствено извисено, за индивидуално не- повторимо и общочовешки характерно.

През 1953 година, когато са написани тези думи, те изглеждат като безобидна шега на един странен литератор, какъвто е за съвре менниците си Реймон Кьоно. Заглавията „Пяната на дните“, „Мрав ките“, „Есента в Пекин" не говорят нищо нито на читателите, нито на критиката. Моментално потъва в забрава и романът, в предговора към който Кьоно пише тези свои пророчески думи - „Сърца за изтръгване". А Борис Виан, о, за него се знае твърде много; тромпетист в нощното заведение „Табу", прославяно от жълтата преса като гнездо на непокорната, разюздана и анархистична младеж, всяваща ужас у дребния буржоа: та тези млади хора не желаят да воюват във Виетнам и Ал жир, те си тананикат забранената песен „Дезертьорът", съчинена пак от същия Виан. Този млад инженер, зарязал службата си, пише ста тии за джаза в „Тан модерн" (но дръзва да афшира, че няма нищо общо с екзистенциализма). Той пише скандални пародии на амери канския черен роман под псевдонима Въриън Съливан, пише песни, които сам изпълнява, снима се във филми (например в „Опасни връзки" на Роже Вадим), превежда (Чандлър, Ван Вог, Стриндберг). Разхожда се с автомобил модел 1911 година из улиците на париж кия квартал Сен-Жермен де Пре, усърдно посещава плажовете на Сен Тропе - любимо свърталище на парижките сноби. И какво още А, да - писал е между другото и някакви романи, дори през 1946 година бил кандидат за авторитетната тогава литературна награда „Плейад", но естествено не я получил (с нея отличили Жан Грожан, сериозен поет, католик, бивш свещеник); писал е май и стихове и пиеси, но кой ги е чел, къде са поставяни? - а и кой критик им обръщал внимание. Не, литературата е сериозна работа, тя явно не e е лъжица за устата на този полуинженер - полутромпетист, който 108 1.Подготвен за печат в издателство „Народна култура" (Б.а.). търси само как да шокира околните с поведението си. И когато на 23 юни 1959 година неизлечимо болното сърце на Борис Виан пре става да бие, изглежда, че забравата завинаги ще покрие литератур ните опити на този странен човек.

Естетическото новаторство на социалистическия реализъм несъм нено изменя и жанровата система на лириката, обогатява я с раз лични съдържателни и формални средства на изображение. Ето защо като важна задача пред литературознанието стои изследването на онези изменения в структурата на лирическите жанрове, които пот върждават открояващото се новаторство на социалистическия реа лизъм. Като изследва жанровото своеобразие на лирическите произ ведения, литературознанието по-ясно ще открои характера на онези изменения, изтъкващи качествено новата същност на социалистичес кия реализъм като художествен метод. След като се твърди, че со циалистикореалистическото изкуство е богато не само с идейното съдържание, но и с разнообразието на стила, жанра, формата, това предполага литературната теория да изследва появилите се факти, да систематизира H обобщи определени тенденции в литературата. Все още обаче не е разкрита богатата жанрова система на со циалистикореалистическата лирика. Обикновено литературоведи те се задоволяват да отбележат, че художественият метод създава предпоставките за жанрово многообразие и обнова на традиционни те жанрови структури. Но какви са новите форми и естеството на тях ната връзка с традиционните жанрове в лириката, своеобразието на поетиката им - тези въпроси, отнасящи се до социалистическата ли тература, очакват своя изследователски отговор. Задача на литературната теория е не само да установи препов гарянето на определени жанрови структури, а да проучи и диалекти ката на преосмислените, наследените и новосъздадени форми в худо жествената литература. Необходимо е литературознанието да изследва онези явления в развитието на социалистическия реализъм, които със своята художествена значимост са примери за нови жанрови структури. Анализирайки художествената специфика на жанро вете в лириката, представителите на литературната теория ще осмис лят и основните закономерности, които определят новаторската при рода на социалистическия реализъм.

Рафаел Алберти, водещата фигура в съвременната испанска поезия, е автор на разностранно литературно дело. Българският читател вече познава магията на него вата лирика, дълбоко самобитната му драма „Военна нощ в музея Прадо" и вели колепните му мемоари „Изгубената горичка". Но Алберти е автор и на интересна есеистика, която заема заслужено самостоятелно място в творчеството му. Есетата на поета, създадени през различно време, разглеждат редица въпроси на литерату рата, живописта, музиката, театъра и киното и на културния живот в Испания и Латинска Америка като цяло. Есеистичните му творби „Пейзажите на Васкес Диас", „Гълъбицата и Костенурката“, „Страхът и безсънието на Густаво Адолфо Бекер", „Заливът на сенките“, „Народната поезия в съвременната испанска лирика“, „Сре ща в Нова Испания с Бернал Диас дел Кастильо", "Злободневният театър" и други разкриват нови страни от личността и творческото дело на Алберти, показват го e като автор с многостранна култура, полемичен дух и темпераментно перо. Предлаганото тук есе „Народната поезия в съвременната испанска лирика" изнесено най-напред като лекция на семинара по романски езици в Берлинския уни верситет „Фридрих-Вилхелм" на 30. XI. 1932 г. и публикувано за пръв път в Пена през 1933 г. То разкрива тематична и естетическа близост със забележителните есета на Лорка „Канте хондо (Древната андалуска песен)" и „Люлчините песни" и еиз раз на засиления интерес на испанските поети от 20-те години към народното твор чество. Проследявайки еволюцията на испанската лирическа поезия от ХІІІ до ХХ в. и отношението „фолклор - литература" в нея, по свой път и с полемичен тон Ал берти доказва дълбоката връзка на тази поезия през вековете с фолклора и благо творното и влияние върху „поколението от 27 г.", към което сам принадлежи. Съ щевременно той дава израз на увереността си, че на тези автори тепърва предстои да превърнат в нова поезия това чудесно наследство", за да застанат редом със своя народ в настъпващите през 30-те години драматични социални конфликти. Ис торическото развитие на Испания през последните петдесет години напълно потвърди предчувствията и основанията на Алберти в тази насока.

В националния пантеон на българите, в иконостаса на българ ските герои Васил Левски заема едно от най-високите, ако не и найвисокото място. Свидетелство за това е стихийната непринудена обич, с която народът го обгради още приживе, превръщането на живота и смъртта му в една от най-святите легенди в народната памет. Дори прозвищата, с които спонтанно бе удостоен от народа, са твърде показателни за народния култ към неговата личност. Още приживе е наречен Левски, т. е. „като лъв". И то не само заради фи зическата му сила, заради легендарния му лъвски" скок. Лъвът, който вече се е появил като символ на българския народ, като негов хералдически знак, според старинните тълкувания е не просто олицетворение на сила, а символ на духа, на надеждата. Още приживе Левски става образ-символ на българската народна надежда. Не помалко характерно е и другото му прозвище - Апостолът, апостол на свободата. Още приживе личността му е обвита от легендата. А след смърт та му певци песни за него пеят". И то не кои да е певци. А първите певци на нацията. Пръв утвърди чрез поезията култа към Левски първият по висота и значение български поет - Христо Ботев. Още тяхната среща приживе е обвита от някаква особена магична светлина, тази среща в мелницата край Букурещ е един от звездните мигове" на нацията, символна духовна прегръдка на двамата най-славни национални герои. За никой друг от съратниците си Ботев не е говорил с такова пророческо преклонение. А когато другарят му, Апостолът на свобо дата, увисва на бесилото, Ботев изпява последната си, най-горестна песен. Тук самият образ на Левски отсъствува като пряко изображе ние; Левски присъствува чрез отсъствието си, чрез дълбоката праз нина - не просто в душата на поета - в душата на народа. Тази пе сен-плач извира от тъмни и архаични глъбини, тя напомня женските ритуални плачове над зейнал гроб.

Васил Левски си остава най-необяснимият и най-неуловимият потомък на българския родов корен. Нищо друго и никоя друга личност нашата история не е излъчвала такава национална гордост, нищо друго и никой друг не е събуждал в душата ни толкова национално самочувствие. С нищо друго и с никой друг в такава степен ние не сме се изправяли пред света, за да му предложим една от мерките за човешка необятност. Само аз зная стотина души, които са изрязали, подвързали и пазят като най-голямо богатство, натрупано през живота им, всичко, което е написано за него. Някога нямаше класна стая, в която да не висеше портретът му, нямаше читалище без него, за хиляди, за милиони хора той беше не човек, а икона. Не в преносния смисъл на думата, а в прекия. Стои над леглото - под него кандилото... Дойдоха години, в които взехме да подменяме портретите.... Там, където стоеше Левски, застанаха други. Някои от тях бяха слаби и случайни хора - стените малко задържат такива. Времето отново ни напомни за себе си, че то е над нас, по-горе и по-силно от нашите страсти. И че само то може да решава съдбата на портретите. Да се взрем в съдбата на България - едно пониква, друго гине, тук повет, там политически прах. Само там, където и най-малка следица някаква от Апостола има - ни повет, ни прах... За малкото години, в които изгоря, Апостолът извървя най-дълго то разстояние. И най-трудното. От Къкрина - до сърцето на всеки българин. И няма власт, и няма сила, и няма кандидати за безсмъртие, които могат оттам да го изместят... Така Левски се превърна в съ вестта на цял народ. e Българинът много търпи, и много преглъща. Това, което никога не изтърпя и не може да преглътне, е някой друг, на своя глава, без негово позволение да се приравни до образа на майка му. Там той лют, там е страшен - неговата велика съобразителност и прочут реа лизъм там ги няма. До паметта на майка си, до най-святото място душата си българинът допуска само Него... Когато една личност това направи в съдбата на своя народ - значи той е вече смисъл на тази съдба, част от нея, неразделна и завинаги. Затова всеки от нас си има своя Левски.

Г. П. Стаматов и Христо* седяха в кафене „България" и ме очакваха раз веселени, а писателят явно се подсмиваше и ме разглеждаше удивен. Стана ми весело и на мен и ги подканих: - Какво има? Кажете, да се посмеем заедно. - Не почивате ли следобед? - гръмна неговият глас насреща ми, - Никога. Писателят сякаш не ме чу и продължи язвително: - Една дама, която не почива следобед! Която стария писател пред грижата за своя тен! Каква жертва! Прихнах да се смея: - Така да бъде. Не сте ли поласкан? предпочита срещата със Сега се засмя и той. Тонът се промени, разговорът се поде непринудено. Донесоха кафе. Мъжете извадиха цигари, предложиха ми, запушиха. - Наистина ли не пушите? Или само вкъщи, тайничко? - ме закачаше той, но вече леко, игриво. Стана дума за снимки.

През лятото на 1962 г., по българ ска покана, големият италиански поет и Нобелов лауреат Салваторе Куазимодо гостува на Съюза на българските писатели. Имах честта и радостта да съпровождам поета през неговото близо десетдневно пребиваване в нашата страна. Идването на Куазимодо у нас бе предшествувано от размяна на приятелски писма, с които се установи връз ката на италианския поет с нашата страна. Салваторе Куазимодо бе придружа ван при своето пътуване в България от госпожа Анна-Мария Анджолети, коя то му посвети след неговата предивре менна кончина внушителен сборник, който съдържа значителен брой страници, описващи документално връзките на италианския поет с посетените от него страни и срещите му с различни лица. След завръщането си от пътуването в България италианският поет сподели драговолно впечатления и спомени в пи сма, адресирани до мене, които ще си позволя да преведа, защото са любо питен документ за сърдечността на поета, почувствувана при досега му с на ши хора, чиято топлота и непринуденост е съгрявала пребиваването му в Бълга рия и е оставила незаличима диря в ог зивчивото му южно сърце. В своя жи вописен очерк за поета Анна-Мария Анджолети е разказала за слънчевия маршрут на Салваторе Куазимодо до мо мента, в който поетът стъпва на бъл гарска земя, и нейният разказ се чете с видимо удоволствие.

К. Балмонт пристига в България на 5 май 1929 г. по покана на Министерство то на Народната просвета. Няма да бъде преувеличение, ако кажем, че това пъте шествие остава неизличима следва в творчеството на руския поет, а така също и на българските му колеги. Нашето научно съобщение е посветено именно на посещение то на Балмонт в България и на последвалите го контакти. Използвани са непубли кувани архивни материали от преписката на К. Балмонт с Е. Попдимитров, писмата на руския поет към Н. Ракитин и някои стихове и преводи на Балмонт, публикувани или останали необнародвани в България. Авторът не претендира за изчерпателност при описанието и оценката на бъл гарския цикъл от поезията на Балмонт и преводите му на български поети. Основно вниманне тук е отделено на личните контакти и творчески връзки на руския пост българските пости. Пристигайки в София, К. Балмонт се отзовава възторжено за града и за до макините: „Красивый, уютный". „Такой же красивый как лучшая часть Питербурга". „Хлебосольные, гостоприемны болгары." Два дена след пристигането, на 7 май, е организирана специална вечер в негова чест. На нея говори поетът Е. Попдимитров. В своята реч той подчертава огромното влияние на Балмонт върху цяло поколение български поети, преди всичко върху лириците. Изброявайки заслугите на руския поет пред българската литература, Е. Попдимитров се спира на първото запознан ство на българската общественост с Балмонт благодарение на бележката на Хр. Си лянов в сп. „Художник" през октомври 19052. В нея интуитивно е почувствувано новото, което внася Балмонт в руската литература и което ще бъде важно и за нас. Затова руският пост е наречен „поет на красотата, разлята по цялата вселена“, „въ глъщение на бодростта на живота“, „влюбен в светлината и слънцето"

На уводно място в книжката е поместена статията на литовския литера туровед и критик В. Кубилюс „Ценност ният императив" - в нея той споделя свои мисли, наблюдения, чертае перспек тиви за ролята и значението на цен ностния императив в литературата. В началната част В. Кубилюс се спира на определението, което дават философите на понятието ценност". Според тях ценността е едновременно обективна и нереална. Ценността може да съществува и когато в действителността няма нищо подобно (например свобода в робовладелческото общество). Ценността е неотделима от мислещия и действуващия субект. Тя винаги на драства границите на съществуванието на отделния човек като всеобща кате гория, притежаваща силата на импера THB. След дискусията на философите ΠΟ проблемите на ценностите, състояла се в Тбилиси през 1965 г., литературоведите заговарят за значението на аксиоло гическия метод при тълкуване същност та на литературата и за ценностния аспект на битието като нейна специфична особеност. Литературата не разкрива количеството, а качеството на явленията... Тя построява събитията и прежи вяванията чрез противопоставяне на доброто и злото, свободата и потисни чеството, щастието и страданието, жи вота и смъртта; в системата на цел ностите всеки елемент придобива свой смисъл само в сравнение със своя антипод. Такова възприемане на света взима участие в създаването на художествената ценност на произведението - то подсказва каква дума да се избере, каква фраза, образ, подтиква ав тора към все нови и нови варианти, води го като компас до точката на съ вършенството. Литературното произве дение става сстетическа ценност, която също може да диктува на света норми на поведение, както и зародилите се в зората на човешката цивилизация и спасили я от гибел идеали за справедли 164 вост, братство, любов - пише В. Ку- билюс. Естетиката на класицизма провъзгла сява: литературата разкрива и показва Универсални ценности. За писателя на ма по-висша цел от тази да създава мо дели на идеално поведение, които биха допринесли да се съхрани в обществото нравственият порядък. Литературата на Новото време вече се съмнява в предназначението си да формира кодекса на поведението на човека и да прославя абсолютните цен ности, които започнали да и изглеж дат твърде относителни. Пред реализ ма действителността се разкрива като поливалентна, пълна с противополож ности, изискваща различни гледни точки и оценки. Изкуството на ХХ век вижда човека уморен от обществени регламен тации, съмняващ се във всичко. Младежката субкултура, появила се в средата на ХХ век - изтъква В. Ку билюс, - включвайки в своята сфера множество явления на изкуството, вече категорично отрича ценността - отри ча я като репресивна външна сила: тя обуздава енергията на либидото, на ко ято и е чужда каквато и да било представа за добро и зло. Еросът следва да бъде освободен от нравствени забрани, тогава отпада необходимостта от суб лимация в духовната сфера и изкуст вото ще отмре от само себе си, защото сексуалният екстаз е по-силен от есте тическия.

Двадесетият век освен с огромните постижения на т. нар. практическо ли тературознание се характеризира с още един много съществен спор - пробле мът за методологията на литературовед ските изследвания. И ако за миналия век можем в най-добрия случай да спо менем не повече от три основни на правления в литературознанието и ня колко немногобройни техни модификации, то сега десетгодишното съществуване на една литературоведска школа се счита дори и от самите и представители за прекалено дълъг период, самите те бър зат да ревизират позициите си, за да предложат по-адекватна гледна точка, съобразена с постиженията, родени в т. нар. методологическа дискусия. Последните книги на парижкия структурализъм излизаха в края на седемдесетте години, а днес дори техните автори ед ва ли си мислят за тях с пълно убеж дение. Да не говорим, че проблемите на структурализма отдавна вече не са в центъра на литературоведската дискусия. Двадесет години съществуват школите в Тарту и Констанц, но ако проследим по-внимателно пътищата на тяхното раз витие, ще установим, че това не са съ щите тези школи от времето на тяхната поява. Многобройни ревизии и междинни баланси" преживяха те от самите им създатели, за да говорим за тях като за нещо установено и непротиворечиво в същността си. И тези различия с началото не са следствие само на логич ното развитие на основополагащата идея, вървяща към своето по-пълно и по-съ вършено реализиране, а са плод на все по-ясно осъзнаващо се преливане и вза имно влияние на отделните позиции. И ако за методологическата ситуация от шестдесетте години до средата на се демдесетте беше характерино именно ряз кото противопоставяне на отделните направления, то от средата на седемде сетте години насам е характерна точно противоположната тенденция. За това естествено причината е не само изчерпването на отделните школи като вът решен потенциален заряд, но, струва ми ce - достигането на тяхната зрелост. Зрялото и качествено разработване на литературоведската проблематика не мо жеше да не доведе до възникване на Идеята за една същностна интеграция на отделните направления на базата на достигнатите резултати, защото само не добросъвестен поглед може да не види както постиженията на другите", така и собствените ограничения. В скоби ка зано, това е може би вътрешната логи ка на формулировката „граници и въз можности на литературознанието", пред ложена от проф. Атанас Натев.

Голям и богат е художественият свят на Йордан Йовков, който все още не е проучен напълно, въпреки че разполагаме вече с много статии, очерци, литературни портрети, есета, студии и отделни книги. Защото много са и проблемите, кодирани в творчеството на писателя, които чакат своето разрешение, не са малко пластовете и дълбините, останали недокоснати и до днес; въпреки че на шите литературни историци и критици са снабдени с модерен литературоведски инструментариум, срещат се и бели иви ци в жизнеописанието му, особено в ис торията на рода му. Ние все още не разполагаме с една негова строго научна биография или обстоен летописен труд, на които да се опрем, уверени в точ ността на фактологичния материал. А навярно ще се намерят, закътани в част ни и обществени архиви, и документи от най-различно естество, непуснати още в научно обръщение. Потвърждение на казаното са новопоявяващите се студии, книги и сборници, в които намираме опи ти за нов прочит на Йовковите творби, но и нови архивно-документални допъл нения и доизяснявания на редица факти от живота и творческото наследство на този класик на българската художестве на проза. Ново доказателство, при това най-значимо и богато в това отношение, е излязлата неотдавна от печат монография на Иван Сарандев „Йордан Йов ков. Жизнен и творчески път. 1880- 1937", в която между другото намираме неизвестни житиеписни щрихи, както и много нови догадки и обяснения на един или друг факт от биографията му. Дъл гогодишните изследвания на Иван Сарандев, който е автор и на една отделна монография само върху „Старопланински легенди", са дали своя резултат - книгата му съдържа някои архивни открития, които ще улеснят в значителна степен всеки бъдещ биограф на Иордан Йовков. 170 Когато говорим за биографията на писателя, трябва да признаем, че срав нително най-оскъдни са данните за не говия род, и то не само за деди и пра деди, но и за собственото му семейство, за родителите и братята му. Малко е, недостатъчно е онова, което се знае за тях. И особено за братята му, от които трима са надживели Йордан Йовков - Йосиф, най-големият, който е с деветнадесет години по-възрастен от писателя, е починал през 1943 г., Бойчо, също повъзрастен - през 1950, - и Коста, най-малкият - през 1960. Нарочно отбелязва годините на тяхната смърт, за щото по това време Йордан Йовков за ема своето място между първомайсто рите на българската литература, худо жественото му наследство е получило високи и далече по-стабилни оценки и вече се предприемат по-обхватни и ща телни изследвания и на характера, лич ността и живота му. Но нашите лите ратурни историци и журналисти не са се сетили да ги разпитат по-нашироко и планомерно и по този начин да запа зят ценни данни и свидетелства за ли ратурната история. Като изключим Ко ста Йовков, който е оставил повече све дения и спомени, от Йосиф е могло да се измъкне много, ако не толкова за писателя, то поне за семейството и Йовковия род, за живота в Жеравна, за „чифликчийството" на бащата в Добру джа и т. н.