Виктор Бичков

Известно е, че духовната култура на Европейското средновековие се отличава със силно развита символика и семиотичност. Дълбоката същност на много творби на средновековната литература и изкуство често пъти остава непонятна за съвременния човек, понеже той не познава езика на основните символи и знаци на средновековната култура. Нещо повече, всеобхватният дух на знаковосимволистичното мислене, острото усещане и преживяване на целия материален и духовен космос като единна система от знаци и символи - тези характерни за средните векове черти до голяма степен са вече чужди на съвременните наследни ци на новоевропейския рационализъм. А Средновековието не само е живеело, но се е и стремяло да осмисли основите на това семиотично битие-мислене. Много средновековни мислители и писатели както от Изтока (в страните от византийския регион), така и в латинския Запад по един или друг повод са се занимавали с проблемите на образа, символа, знака. Най-последователно и задълбочено разработва знаковата проблематика в нейната средновековна редакция Аврелий Августин (354-430 г.) - един от най-големите мислители на късната античност и Ранното средновековие. Придобил голямо класическо образование, изпитал съблазните на увлече нията по почти всички духовни течения на своето време, вече в зряла възраст Августин приема християнството и насочва изцяло усилията си към използуване на основните постижения на гръцко-римската култура за формирането на новата идеология. Неговата знакова теория по-конкретно също произлиза от стремежа да се синтезират съответните гръцко-римски и библейски идеи. При това в ранните трактати на Августин на преден план стоят гръцко-римските традиции, а в по-късните зазвучават по-силно истински християнските мотиви, които стоят В основата на средновековните представи за знака и значението. Първите разсъждения на Августин за знака са най-цялостно представени в трактата „За учителя" (389 г.). Те са уточнени и развити в първите книги на съчинението „За християнската наука" (започнат приблизително към 397 г., този труд бива завършен едва през 427 г.), а отделни тези са преосмислени в последните книги на „Изповед“ и в редица други по-късни, особено екзегетични творби. В своите семантични изследвания Августин един вид прави равносметка на античните и раннохристиянските търсения на мисълта в тази област. В Авгу стиновата теория на знака личат знанието и ученията на Платон и Аристотел за имената и разсъжденията на Филодем и Секст Емпирик за знаците, и полемиката на стоиците и епикурейците на тази тема.

С утвърждаването на християнството като държавна религия в Римската империя през IV в. и с разпространението на християнския мироглед по цялата средиземноморска ойкумена се набелязва процесът на преориентиране на всички сфери на късноантичната духовна култура по пътя на новата идеология. Естестве но той обхваща и областите на естетическото съзнание, на художествената практика и на теорията на изкуството. В настоящата статия бих искал да се спра върху някои тенденции, зародили се у главните теоретици на новата култура - църковните от и от IV-V в. в тяхното разбиране за изкуството и литературата. По-нататъшното развитие на тези тенденции довежда до възникването на своеобразната средновековна теория на изкуствата. В нейната основа до голяма степен влизат късноантичните представи за изкуствата, осмислени в светлината на християнския мироглед. Следва да се припомни, че античността, а след нея и средните векове придават на термина изкуство (tezvn, ars) съществено различно значение от това, което се възприема в наше време. В същност всички области от духовната и предметнопрактическата дейност на човека през късноантичния период се нарича artes. През античността се набелязва и разделянето на изкуствата на свободни (artes liberaies) и служебни (artes vulgares). Към последните се отнасят изкуствата, изискващи физически усилия, към първите - чисто духовните. През II в. от н. е. Гален счита за високи изкуства риториката, диалектиката, геометрията, аритметиката, астрономията, граматиката и музиката като теоретична дисциплина на математическия цикъл. Към служебните изкуства се отнасят всички занаяти. Живописта, скулптурата и архитектурата автоматично попадат в низшия разряд, макар още Гален да счита, че изобразителните изкуства могат да бъдат отнесени и към свободните изкуства. "1 Служебните изкуства се разглеждат като имащи ути литарно предназначение, а свободните - като служещи за удоволствие. През V в. в енциклопедичния трактат „За брака на Филология и Меркурий" на картагенеца Марциан Капела се привежда система на седемте свободни изкуства, коя то, усъвършенствувана от Боеций и Касиодор, става традиционна за средните векове. Свободните изкуства се подразделят на „тривий", включващи граматика, риторика, диалектика, и „квадривий", състоящ се от музика, аритметика, геометрия и астрономия. Към служебните или „механичните“ (artes mechanicae) през този период отнасят музиката като изпълнителско изкуство, живописта, скулптурата, архитектурата и различните занаяти.