Пейо Димитров

„Надгробно слово за Киприан" от Григорий Цамблак неведнъж е будило интереса на славистите като художествено произведение и исторически извор. Едно от най-интересните произведения на българската литература от началото на XV в., важно свидетелство за духовните настроения непосредствено след падането на България под турско робство, за съжаление то не е оглеждано от такъв ъгъл. Въпреки че винаги е изтъквано сходството му с „Похвално слово за Евтимий“, приликата е търсена в аспект на художествена близост или като втора похвала за именит българин - съвременник на патриарха. В това отношение наистина надгробното слово еуникално произведение за деец от Търновската книжовна школа, съратник на Евтимий, пренесъл принципите и творческите търсения на школата в Русия. Историческата значимост на словото е виждана и в друга светлина - като извор за произхода и рода на Киприан. Народ ностната му принадлежност след категоричното заявление на Цамблак его же 860 НАШЕ Чтво изнесе не търпи съмнение, спорен е само родът му, който най-често се свързва с рода на Цамблаковци и Киприан се обявява за роден чичо на Григорий Цамблак. Податки за такива ce на изводи служат изразите: „рождешим нас отцемъ"3, употребен в смисъл, че младият Григорий епосрещал в Търново Киприана с „отеца", който го е родил и оць вашь, нжеплачи, нам предлежнтенна, брать бъаше нашем оцк, конкретно отнасен до родствените отношения на руския митрополит. Във втория израз думите нам предлежит вина" обикновено отминават без внимание, без да се обясни каква е „вината“ на Цамблак, че Киприан е брат баща му. Полемичната стойност на тези два израза се тълкува по два начина. По отношение на първия израз учени като архимандрит Леонид, 5 П. Соколов допускат употреба в смисъл на духовно родство, а в последно време Й. Холтхузен възприема и двата израза като указание за духовно родство между Евтимий и Киприан, родство между епископи (приеми за подобно не кръвно родство не липсват в средновековните извори). Холхузен посочва и конкретен образец - Надгробно слово за епископ Милетий Антиохийски“ от Григорий Ниски, където се изтъква духовното родство между епископите. В средновековните литератури подражанието на позната творба и ползуването на заемки от нея е обикната практика, нещо повече - първата се смятала за свещен историко-идеологически образец, а заемките и подражанието са означа вали опиране на твърда основа. По тази причина подобно тълкуване не е недопустимо и би когло да се възприеме, ако се опираше на вникване в контекста на изразите и на вярно разМриване смисъла на текста и творбата.

След класическия труд на Йордан Иванов „Богомилски книги и легенди" апокрифната проблематика у нас се асоциира с върхови моменти от родната ни култура. По тази причи на у нас погледът на изследователя неизменно се отклонява от следенето на генеалогията на апокрифите в първоодейските им и гръ ко-християнските варианти, за да се вдълбо чи в стихията на родната ни култура. И. Иванов се занимава изключително с богомилските моменти в познатите у нас апокрифи, Ем. Георгиев озаглави своя обзор „Литература на изострени борби в средновековна България" иотново постави акцент върху социално протестната им същност. Донка Петканова в новата си книга „Апокрифна литература и фолклор" също така тръгна от първоюдейската художествена природа на апокрифа, за да стигне до творчеството на презвитер Еремия и тематичните цикли в народната приказка и песен с народно-социалната им осмисленост. В трудовете на бъл гарските изследователи генеалогичното изу чаване отстъпва на втори план, за да се застъпи развитието им на родна почва и да се обхва не широката вълна на вливането им в народната култура. В такъв смисъл в своето моно- графично изследване Д. Петканова не отстъпва от традицията и извървява пътя от първоюдейските апокрифи до българската народноприказна легенда. Още в началото трябва да се отбележи, че книгата представлява докторска дисертация, която за изданието е доближена до подготовката на широката публика - на места осезателно есъкратена, а научният апарат опростен. Съобразяването с читателя не езасегнало съдържателната цялост, монографичния вид, научното отношение и общата концепция са запазени. 134 После дователността на анализа и отношението към материала са определени до го ляма степен от изискванията на типологичес кия подход. Търсенето на фолклорните ко рени и художествената специфика на апокриФа еизисквало пространствено-временно разпростиране от библейските царе до ХІХ в. и от древна Юдея и Етиопия до северните европейски брегове. Но тази почти неогра ничена двумерна перспектива е вкарана в границите на българската проблематика и изследването, след кратък увод, започва с разглеждане на Индекса на забранените книги като свидетелство за проникване на апокрифната книжнина в средновековна България. Извороведската стойност на т. нар. Погодинов и Киприанов индекс (преписи от български индекси, изброяващи познатите апокриф ни произведения, съответно от XI и XIV в.) се приема като основа за очертаване състоя нието на апокрифното многообразие у нас. В забележка на с. 27-28 са посочени и невклю чените в индексите апокрифни творби, като Тивериадското море, Български апокрифен летопис, Видение на пророк Исайя за послед ните години и др., които в голямата си част представляват оригинални български произ ведения. Нерегистрираните в индексите произведения се посочват за пръв път, но фактът е оставен без коментар. Подходът при изуча ване на апокрифите да се тръгва от индекси те е методологически плодотворен - анализът им ще позволи да се очертае хронологическата последователност на проникването и актуализацията на апокрифния фонд.

Възпитаникът на Магнаурската школа, цар Симеон, се е ползувал с особено обая ние и популярност в своето съвремие. Византийският патриарх Николай Мистик и за падният хронист Луидпранд отбелязват пристрастието му към византийската образованост и античната култура и го нареждат сред забележителните личности в средновековна Европа. Политическите му успехи са редовно отбелязвани и коментирани писателите историци, но сведенията за културните му интереси и книжовни занимания чуждите извори са единични и звучат приглушено. Така например Николай Мистик пише: „Зная, че ти ежедневно напояваш своята прекрасна душа с живоносна вода учението на блажения апостол... Зная, че като дърво, израснало при водни извори, така и твоята душа е възпитана с това учение. " По-късен свидетел от него, Луидпранд ни дава удивителни известия за широтата на неговата култура: „За този Симеон казвали, че бил „емиаргос", т. е. полугрък, понеже още като малък бил изучил във Византия B 42 ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел. " от Като компенсация за информационната им недостатъчност, домашните извори в славянските книжовни паметници, водещи потеклото си от български ръкописи, са несравнено по-богати и конкретни. Те се отнасят без изключения до участието или отношението на царя към определени писмени паметници, запазени в ръкописната традиция. За славистичната наука това е въпрос, който по степен на важност е равен на изучаването на Кирило-Методиевото наследство, а поради хронологичното им съсед ство от проучването му зависи бъдещото развитие на палеославистиката. В епохата на Симеон е преведена на славянски език огромна част от общохристиянското класическо писмено наследство. В една или друга степен той е подпомагал инициативите на кни жовните школи и протекционирал развитието на книжнината в цялост. Така например през неговото царуване е завършен изцяло корпусът от необходими съчинения от годишния богослужебен цикъл, а паралелно с него и българската чети-редакция на каноничните библейскоевангелски книги. Основателно се предполага, че и тълковната им редакция в цялост или частично е дело на преводачи от неговия книжовен кръг. Преводите на съчине нията на църковните отци като 13-те слова на Гр. Богослов, Паренесиса на Ефрем Сирин, Слова против арианите на Ат. Александрийски, слова и жития, някои интересни сборници също се отнасят към този исторически период. Но сред тях се отделя обособена гру па от сборници и мащабни наративни съчинения, които чрез своите предисловия и стихотворни похвали, пряко посветени на владетеля, и датиращите хронографикони към тях, ги хронологизират в неговото време.

В последния период от творчеството си Емилиян Станев намери нова проблематика, която му позволи да излезе извън бреговете на живота в регионалните граници на българския град и село и да потърси по-различни общочовешки измерения за духовността на съвременника. Във времето, когато писателят в стила на добрата българска традиция размерваше контрастните багри на домашната черга, европейската литература с натраплива болезненост съизмерваше модерните си идеи с античните и библейските митологични схеми, създаваше „касталиите“ на своя стремеж към духовност и утвърждаваше класическата непригодност на интелектуалните натури за етабилитет в бюргерския свят. Роден в началото на века, но възпитан с реалистичната художествена мисловност, той съпоставяше виталната природна жизненост на провинциално депресираните естествени жизнени начала в малкото градче, за да утвърди себе си като майстор на провинциалните драми в затворения кръг на неспособните за по-широка хуманна общителност, депатриархализиращи се типове, които напомнят за „Българи от старо време“, „Чичовци“, „Бай Ганьо“, „Гераците“ и Нане Вуте. Перспективата за изобразяване на тъмни страсти и очертаване на характерологична галерия от типове в социално-националното битие на българина несъмнено обещаваше да запише името му като следващия голям художник след Йовков, ако социалистическата революция не бе прекъснала плодотворните му начинания чрез унищожаването на естествената среда за развитието на неговите себични герои. Органически свързан с определена поетика и художествен светоглед, той заедно с редица други писатели се оказа в безпътицата да търси нов художествен свят и нови изобразителни похвати. В стремежа си да преодолее миналото и да навлезе в новото време, той създаде няколко талантливо написани повести, но стилово и съдържателно те напомняха предишното му творчество и не му обещаваха широк път. Разочарован и творчески неспособен да се вживее в съвремието, Емилиян Станев реши да навлезе в него, като го обходи чрез предходните десетилетия — отправи поглед към недалечното историческо минало и написа обемен роман, където срещна в конфликт политическите сили на епохата. „Иван Кондарев“ бе несъмнен успех.