Любен Георгиев

Майсторите в една литература не са много. Колкото и богата да е тя, броят на тия, които чертаят пътя на нейното развитие, не е голям. Всеки значителен писател прибавя с творчеството си по нещо към националната литература, но решителен прелом в нея, чувствително обогатяване могат да извършат само истинските майстори на литературното изкуство. Трябва веднага да се разграничи: майсторство не значи само талант, макар че е немислимо без него! В последно време, откак нашироко се заговори за художествено майсторство, се наложи едно опростено, огра ничено схващане по този въпрос, според което майсторството беше отнесено изцяло или предимно към формалните категории, понякога го свързват изключително с лингвистиката. Дори може да се чуе да казват за някой наш или чужд писател от миналото: „Лириката му няма значими идеи, но той е голям майстор на стиха". В такива случаи се прави една твърде елементарна грешка: бърка се художественото майсторство с литературната техника, Техниката е елемент от майсторството, но тя не го изчерпва; то е много по-широко и по-богато от нея.

Има два вида литературни историци. Едните идват в литературната история с много знания, често пъти с голяма ерудиция, владеят безчислено количество факти и могат всеки момент да ти кажат и най-незначителната дата из живота на най-незначителния писател. Тези упорити труженици знаят наизуст цялата библиография по въпроса и могат безпогрешно да те осведомят за всички спорове около него. Те биха с часове ти обяснявали този автор какво смятал, онзи какво отхвърлял, но попиташ ли ги за тяхното собствено мнение, поискаш ли им да ти направят самостоятелен анализ на някоя художествена творба, да ти разкрият нейното идейно-художествено съдържание, те изпадат в неудобно положение и виждаш, че цялата им солидна фактология се оказва безпомощна пред най-важното.

С това заглавие аз не искам да скарам тримата най-първи наши поети измежду младите, нито да ги противопоставям един на друг. Употребявам думата съ перници", защото тя ми харесва и защото намирам, че изразява най-точно съотношението на силите, за което ще говоря. Давам право на всеки, който сметне тая дума за неподходяща, да я замени с какъвто иска синоним. Само на един човек, който би си позволил такава замяна, ще се противопоставя решително: на редактора на тая статия. . Искам още тук да отбележа, че съперничеството в поезията трябва винаги да се разбира в неговите най-чисти и безкористни форми. То не е борба за надмощие, а благородно творческо съревнование.

От цялото литературно наследство на П. Ю. Тодоров идилиите и драмите му представляват най-ценната, най-значителната част. И в същото време - най-противоречивата, най-сложната за обяснение, за щото в нея са се вплели всичките силни и слаби страни в светогледа и метода на писателя. Четеш „Несретник“ или „Змейно“ и се мъчиш да определиш къде свършва реализмът и от де почва романтизмът, мъчиш се да разграничиш демократичното от индивидуалистическите веяния, да отделиш нашенското от чуждото, купешкото, привнесеното. Напразни усилия - няма граница между едното и другото; качествата и недоста тъците се преливат постоянно. Защото това са качества и недостатъци за нас, от наше, от съвременно гледище. За писателя и демократизмът, и модернизъмът са верую, неговите естетически разбирания представляват странна смесица от противоречиви елементи, някои от които ние ще прие мем, а други ще отхвърлим изцяло. Ние не бихме се оправили в тая сложна и деликатна материя, ако остаем само в пгеделите на авторския замисъл, ако се задо волим само с очертаване на неговите намерения. Творчеството на про тиворечивия художник винаги е по-богато от собствените му естети чески възгледи и докларации. Така е и с П. Ю. Тодоров. Поради това, че отразява действителността, жизненото съдържание разчупва рамките на литературната школа и често пъти ни поднася нюанси и внушения, каквито дори авторът не е имал за цел да даде. В такива случаи ние трябва да погледнем на произведенията по-широко, да ги оценим според вложе ните в тях идеи и образи, според тяхното въздействие върху съвременния читател, според обективните резултати, които се получават често пъти независимо от субективните намерения на автора. За идилиите на П. Ю. Тодоров това е особено нужно. Защото в много случаи ние ще оцения по-високо обективния резултат, отколкото замисъла на писателя, ще предпочетем относителната самостойност на художествения образ пред действителното намерение на твореца. За нас е по-важно какво е създал а не какво е искал да създаде.

Надали има в българската литература друг писател, около живота и творчеството на когото да са избухвали толкова непримирими спорове, като Яворов. Още щом се спомене името му, пламват полемики, кръстосват се схващания, трудно се намира общ език и много по-трудно - обща оценка. Не че някой днес оспорва гражданското и творческото му дело по съвкупност - поетът и революционерът са останали завинаги в сърцето и паметта на народа. Но няма друг голям наш творец така противоречив и така сложен за обяснение. Пък и жизненият му път е тъй изпъстрен със завои и лутаници, пре сича се с толкова много съдби; творчеството му обърква и разстройва и най-съвър шените схеми и изкуствени построения... То се изплъзва всеки път, щом някой се опита да му надене някаква прилична литературна униформа. То не се побира в нея, разкъсва я по всички шевове и продължава да съществува извън нея и да създава безкрайни затруднения на литературните историци и теоретици. Това е така, струва ми се, защото всеки път се мъчим да видим поета и човека не такъв, какъвто си е той, а какъвто ни се иска да бъде. Всеки от нас познава тъй лично Яворов, че си е създал своя представа за него. И естествено е, че тя много рядко ще съвпадне напълно с онова, което постоянно четем и слушаме за поета. Ние сме нетърпеливи и изискваме строго всички да виждат у Яворов точно онова, което виждаме ние самите. Не се ли получи подобно покритие, ние се сърдим и сме готови да воюваме за с воя Яворов... Напълно естествено е при това положение, че една книга за П. К. Яворов ще възбуди големи спорове. Още повече пък книга, като тая на М. Кремен, която навлиза в една деликатна област, дето се преплитат толкова много виждания и интереси. Колко трудно е да се заеме обективна и правилна позиция, колко мъчно е да проявиш елементарна търпимост (не безкритичност, обаче) към чуждата интерпретация, колко е примамливо изкушението да изпаднеш в положението на човек, който непременно иска от изслед вачите само онова, което сам смята за най-правилно... Сега споровете около тая книга отшумяха и като заглъхна шумотевицата, мисля, може вече спокойно, без предубеждения и критично да се отнесем към книгата на М. Кремен, да видим и преценим трезво както положителните, така и отрицателните и страни.

Фейлетоните заемат най-значително място сред прозата на поета. И по обем, и по значение. Ако в лириката на Смирненски срещу едно нехумористично стихотворение се падат четири хуморески и сатири, в прозата му броят на фейлетоните и злободневките спрямо тоя на разказите и импресиите е още по-голям. Това показва, че освен като поет, Смирненски системно, съзнателно и непрекъснато се е развивал и като фейлетонист. Тук той също следва една традиция, онаследена от Ботев. Като жанр фейлетонът е застъпен широко в българската литература. Активното гражданско съзнание на нашите писатели от миналото ги насочва към използуването на най-ефикасното сатирично оръжие за бързо и сигурно поразяване на противника, за мигновено изобличаване на порока. От журналистически жанр с остра публицистична насоченост фейлетонът постепенно се превръща в художествено произведение, в което сбито и ярко се щрихират запомнящи се образи и характери. Впрочем, елементите на художественост и публицистичност са свързани тъй тясно помежду си, - че може би ще бъде най-правилно да се говори за художествена публи цистика в българската литература. Строги бариери и прегради няма жанровете се преливат един в друг. Само в условен смисъл може да се говори за художествен и за публицистичен фейлетон - дотолкова, доколкото в отделното произведение преобладават едни или други елементи. Христо Ботев използува фейлетонната форма както за пряка публици стично-сатирична изява на своите мисли и идеи, така и за създаване на отрицателни човешки типове. По дирите му върви и Алеко Константинов, който има големи заслуги за развитието и усъвършенствуването на тоя жанр в нашата литература. В изострените политически сблъсъци след освобождението фейлетонът не слиза от страниците на вестниците. Няма да бъде пресилено да се каже, че едва ли има български писател от онова време, който да не е оставил името или псевдонима си под редовната рубрика с фейлетоните. След смъртта на Алеко между авторите-фейле тинов тонисти изпъква ярко едно име - Георги Кирков. Ботев, Алеко Констан и Георги Кирков са учители на Смирненски, техните традиции про дължава и от съвременните той в новата историческа обстановка. Разбира се, той се влияе Кюлявков, му пролетарски фейлетонисти (Д. И. Полянов, Крум тийните издания.

Народът е неотделим от своята история, както човек от миналото си. Може да се срещат някъде хора без минало, но Няма народ без история. Те живеят с нас и в нас - мъртвите. Ония, които не са били мъртви приживе които са свързали живота си със съдбата народна. За тях неят песни певците. жалят ги земя и небе, звяр и природа. „Светът на нашите мъртви епо-богат от света на нашите живи" -- беше писал преди време един наш писател, откри вайки една истина. Судьба человека - судьба народа. Ние се трудим и ходим на кино, слу шаме радио и разговаряме по телефона със свои близки от другия край на света: виждаме познати образи върху теле-екрана, слушаме техните гласове. В нашето Модерно повседневие всичко това е напълно естествено и дори малко банално. Но само с тия, които са около нас, ли живеем? Нима историята е само в музеите? Не, тя отдавна е излязла от там, тя е навлязла в бита и кръвта на нашите съвременници, тя е в мислите и сърцата им. Всеки ден - понякога незабележимо - ние слушаме гласове от миналото. Све тът на нашите живи и светът на нашите Мъртви - това е всъщност един свят, светът, в който живеем. С едните се ръкуваме и разговаряме, работим или спорим. Другите ни гледат от портретите, изпречват ни се в центъра на големите площади и те карат да ги заобиколиш, изплуват като кораби, простират се като улици, представят ти се дори като названия на магазини, кооперативи и футболни отбори. И не е куха фраза шаблонното определение на публицистите, че те живеят с нас. Има дълбок смисъл в тяхното безсмъртие. Иначе би било страшно нелено, че костенурката на дъното на океана живее 400 години, а човекът осем пъти по-малко!

Огромна работа предстои пред нашите работници от идеологическия фронт по разясняване на историче ските решения на XXII конгрес на КПСС и Ноемврийския пленум на БКП, по решителното разчистване на вредните остатъци от Зa съжа Култовщината. ление, изпълнението на тази важна задача се затруднява от някои прояви, плод на не вникване в партийните докумен ги или пък на неосве Доменост.

Бюлетинът излиза на два езика (руски и Френски) и има за цел да представи с кратки анотации излезлите през изтеклата година научни трудове. Върху корицата му вместо издателство стоят имената на Бъл гарската академия на науките, Комитета по техническия прогрес и Центъра за научна и техническа инФормация и документация. В редакционната колегия освен отговорният секретар Ж. Досева, влизат: Б. Божиков (стнография), К. Генов (литературознание) и И. Гъ льбов (езикознание). Както еотбелязано в бележка към читателя, в отделните брое не влизат реферати за избрани научни трудове, публикувани в НР България. Последният брой съдържа сведения за научните тру дове (статии, изследвания и Монографии), излезли през 1961 година.

Напоследък нашата млада поезия привлича вниманието не само на рецензентите и критиците, а и на изследователите и учените. Появиха се работи върху римата на младите, изследват се общите закономерности в тяхното творчество. Пише се повече и за младите белетристи. Всичко това би било много хубаво, ако не се проявя138 НЕ Е ЛИ РАНО? ваха известни увлечения. Върху частичен материал от младата поезия, който би бил достатъчен за една вестникарска статия, някои наши автори се опитват да изграждат километрични научни трудове. Пример на подобно явно увлечение е статията „Николай Островски в идейно-творческото развитие на Дамян Дамянов (Към въпроса за традициите Бълга на Н. Островски в рия)", написана от Йордан Цонев и публикувана в кн. 2 от 1962 г. на сп. Език и литература". На десет големи страници от списанието а торът „изследва" посочената тема. Може би някои ще за питат: как е възможно то ва? С какво са запълнени тези цели 10 страници?

Да не му излезе веднъж лошо име на човека! Доброто име лесно може да се изгуби, лошото не се изтрива. Да не викнат по едно куче, че ебясно - свършено ес него. Лошата рана зараства, казва народът, лошата дума остава. Дали си даваме сметка, че и в литературата е така? Колко труд, какви невероятни усилия са необходими на един писател да докаже, че е добър, ако критиката вече му е извадила лошо име! Той трябва от кожата си вън да излезе, трябва отново да се роди. . . Но има и друго. Литературното име много зависи и от външните обстоятелства, от обстановката, от конюнктурата, от обкръжението. Колко шарлатани са се възползували от момента, за да направят кариера в литературата! Разбира се, кога да е настъпва разплащането.

Един доктор по икономически и държавни науки, следвал някога строително инженерство в Чехословакия и право в София, но не станал нито строителен инженер, нито юрист, взел първия докторат по политическа икономия в Софийския университет, един неизвестен научен работник показа един ден - преди десетина години - ръкописа на свой обемист роман. В едно време, когато се издаваха по три-четири романа годишно и то все от утвърдени и известни автори, този младеж се беше одързостил да изпита сили не другаде, а в един от най-трудните литературни жанрове - историческия роман, - до който именити писатели не само у нас, но и другаде, не само сега, но и в миналото не бяха намерили кураж да се докоснат! ... Но затова пък малко ли пишещи от всички възрасти И професии биват обхванати от амбицията да покажат такава именно дър зост?

Най-яркият белег на всяка лирика е съ временността. В стихотворенията поетът изобразява своите чувства, мисли и преживявания, а той живее в обществото и то се отразява върху неговата душевност и съзнание. Всяка лирика в 99 случаи от стоте е съвременна. Може в стиховете на поетите да не открием исторически лица, факти и обозначения, но в тях присъствуват - отразени от различни художествени позиции - характерни черти от действителността, присъствува нещо от духа и атмосфе рата на епохата. Фактът, че извън обществото няма и не може да има изкуство не означава, че съвременността възниква автоматично в творбите на поета. Не, тя се внася от него най-напред посредством идеите и образите, а после и чрез целия словесно-изразен реквизит, формални особености, стил, строй на стиха и т. н. Важна роля за изявяването на съвременността в творчеството на писателя играе неговият светоглед, идейно-естетическите му разбирания. Затова, когато говорим за принципа на съвременността, не можем да не се докоснем до въпросите за светоглед и метод, за идейност и майсторство, за език и стил и т. н. Съвременността е естетическа категория, която обхваща цялостно произведенията на изкуството - както съдържа нието, така и формата му. Тя е вътрешно присъща, същностна особеност, която се носи не само от сюжета или от заключителния стих, а от патоса на творбата, от нейната тоналност. Тук, в патоса, в общото звучене на произведението се съчетават неразделимо идейните и художествени елементи и образуват едно естетическо цяло.

Ha 5. IV. 1919 г. една фатална случайност отнема живота на видния български литературен критик и дългогодишен редактор на списание „Мисъл" - д-р К. Кръстев. Завърнал се неразположен у дома си, той глътва хапче отрова, вместо лекарство. Така завършва живота си послед ният от известната „четворка" - не много след тримата си другари: П. П. Славейков (1912), П. К. Яворов (1914) и П. Ю. Тодоров (1916). Оттогава и досега (пък и още приживе) неговото дело е бивало неведнъж предмет на високи хвалебствия и непоколебими отрицания. Тук не става дума за принципиалната борба на марксистите-критици (Д. Благоев, Г. Бакалов, Т. Павлов, Г. Цанев, П. Зарев, П. Данчев, Ст. Каролев) срещу възгледите на д-р Кръстев. Той е атакуван остро и от представители на самата буржоазна критика и тези атаки изразяват вътрешните различия в нея, стремежът и за утвърждаване и отричане на едни или други имена, непримиримата вражда между отделните групи и школи. Нещо повече - някои буржоазни критици са се стремили най-яростно да уни щожат и ликвидират безапелационно цялото дело на Кръстев. Прочетете книгата „Критици" на Й. Маринополски (1910) или хирургическата статия на С. Радев (сп. „Художник", 1905), или очеркът „Делото на д-р К. Кръ стев" от Ал. Балабанов (сп. „Философски преглед", 1939) и ще видите колко страст е вложена в опитите да се ликвидира без остатък критикът, за да няма нужда да се ровите из безбройните настървени нападки срещу него по жълтите страници на буржоазния печат. Но какво да се прави - такава е участта на критика: той е принуден да търпи нападките и на ония, които е отрекъл, и на техните приятели, и на ония наранени самолюбия. за които никога не е писал и те се смятат за пренебрегнати, и най-сетне на всичките врагове на ония, които пък еутвърдил със статиите си. д-р Кръстев е удостоен и с по-голямо внимание. Той е главен герой на Вазовия разказ „Доктор Джан-джан“, на „Японските силуети", а неговият близък приятел Кирил Христов по-късно му посвещава злъчни строфи в епиграмата „Доктор Ставри":

Няма да говоря за стихотворенията на Първан Стефанов, писани преди 1956 г. и невлезли в първата му книга - както е известно, от многобройните песни на ентусиазма той включи в „Соколови пера" само един войнишки цикъл. Затова ще кажа, че той започна от едно сравнително високо равнище. За начало вземам не първите му стихове от в. „Народна младеж" (1949 г.), първата му книга, явила се през 1956 г. a Беше време, когато той бе един от най-популярните млади поети. Неговото стихотворение „Каменният момък“ (в руски превод) получи през 1955 г. наградата на Петия световен фестивал на младежта и студентите, то се четеше и преписваше, рецитираше се при всеки повод, а 24-годишният автор замина за Варшава, откъдето донесе една тетрадка със стихове и една любов към родината на Шопен, към чиято съдба и поезия той щеше трайно да се приобщи. Казвам това, защото не е възможно да си обясним цялото последвало развитие на Първан Стефанов без благотворното въздействие на полските му срещи и преживявания, предопределени от щастливото решение на фести валното жури. С какво „Каменният момък“ беше допаднал на членовете на журито и особено на неговия председател - видния турски поет Назъм Хикмет? Ако сега прочетем сбирката „Соколови пера", ще намерим други, поиздържани стихотворения, като „Случка“, „Танцът на негърката" (ползувало се с успех по литературни четения), „Трева“, „Балада за трите елхи". Едва сега би дошъл ред и на „Каменният момък“ - то скромно заема място между добрите стихове на младия поет. В онова време то подкупваше със своята чиста романтика, свързваща в едно днешните наши мечти с идеалите на ония, които отдадоха младия си живот в борбата. Особена сила носи заключител ният стих, разкриващ истинските възможности на поета:

В нашата политическа история образът на Георги Кирков - Майстора един от най-обаятелните. Ония, които са го виждали или слушали, от които среди да са, не са могли да останат равнодушни пред покорителната сила на неговото слово. Кирков респектира и с книгите си, които ще се преиздават винаги. Защото в тях живее цял един период от историята на партията, цяла една енциклопедия от мисли и предсказания. Във време, когато много други напреднали страни са далече от социализма, току-що прогледнала България е огряна от първите зари на Марксовото учение. Българската работническа социалдемократическа партия, създадена от Благоев, е една от най-ранните пролетарски партии в света. Още във времето на абаджийството и чифликчий ството първите апостоли на социализма предсказаха пътя на икономическото обществено развитие и пръскаха семената на марксическата просвета. Не, това не бяха само семена, то бяха искри, които ако попаднеха на камък гасваха, но ако намереха будни и недоволни души, лумваха в неукротим мък. Наред с Димитър Благоев, Георги Кирков е „първият тръбач за пробуж дането и организирането на българския пролетариат“, както го нарича в речта пред гроба му младият тогава негов ученик и приемник Георги Димитров. Огромни са заслугите на Кирков за изграждането на марксическата партия. ненаписаната история на българското социалистическо движение неговата дейност изпълва цяла глава; с редица свои прояви (особено по време на вой ните и Октомврийската революция) той изпъква и като деец на международното работническо И си B движение.

Доскоро Драгомир Асенов се редеше сред младите автори, но вече една солидна по обем поредица от книги респектира всекиго, който рече да се заеме с творчеството му. Безспорни са качествата на най-добрите от тях. Но е безспорно и друго. Драгомир Асенов е твърде продуктивен автор, ала понеже успешно влага усилията си в различни жанрове, високата производителност при него не е недъг. Той прекрасно би могъл да се заседи в един единствен жанр да речем късия разказ или романа - и след като еовладял майсторията на композирането, да започне да произвежда серийно книга след книга. Такава производителност обаче дори при наличието на талант, би била просто осъдителна. Защо да смятаме тогава за недъг, ако авторът пише много, но не се повтаря нито по сюжети и характери, нито по форми? Ако той има какво да ни каже, ако жизненото съдържание и авторовите идеи напират, те ще се изразят в разнооб разни форми, всеки път по новому. Само занаятчиите и пришълците в изкуството хващат веднъж „чальма" и произвеждат книги конфекционно, на едно и също равнище, без изненади, равно и посредствено.

Няма други два проблема тъй тясно свързани и почти равнозначни в есте тиката, като съвременност и новаторство. И единият, и другият започват още от умението да се наблюдава действителността, да се отбира и преценява, и свършват с техническите похвати на мерената реч. Несъмнено, съвременността епо-широка категория, която включва в себе си новаторството. То самото просто се подразбира и много често не е необходимо да се говори за него, не енеобхо димо специално да се подчертава. Изтъкването му чрез нарочни усилия нерядко води до изкуственост и позьорство в поезията. Елементарна истина е, че истинското новаторство няма нищо общо с претенциозността. Противно на повърхностните впечатления не външната подредба на стиха определя новаторската същност на поезията. Откривателството не зависи от размера и римите - то еднакво може и с тях, и без тях. Макар че на практика авангардните търсения са по-тясно свързани със свободния стих, изключенията не са никак редки.

Ако е вярно, че всеки поет има своя съдба, Блага Димитрова е осъдена да върви неразбрана по своя път. Критиците се дразнят от характера, който си позволява да демонстрира. При това - жена. В този свят предимно мъжки“, както се изразява самата тя. Върви дръзновено с мъжествено самочувствие, като запазва всичкия чар на женската нежност и финес. Аристократка някаква, слязла от сцената на Ибсенова пиеса. Гордо понасяща ударите - почтителни и непочтителни, без да им отвръща. След като някои изтърбушиха поезията й, за да докажат нещастните си тези, но без да добият съществен резултат, не се спряха пред скандалния опит да разнищят скарльозно подробности от личната й биография. Други пък пишат ласкаво за Блага Димитрова, но я разглеждат предимно като потомка на Багряна, припяваща нейните песни. Забелязват, че напе чата една своя книга с шрифта на „Вечната и святата“. Не могат да забравят един цикъл отпреди петнадесет години - Песни" из „Песни за Родопите" (1954), от който поетесата се еотдалечила на космически разстояния. А там, където тя се е отделила от Багряна, виждат всичко друго, само не и достойнства.

Няма в българската лирика друг поет, чието творчество така рязко да е разполовено на две трудно примиряващи се части. Два образа ни гледат от Яворовата поезия - единият е окъпан в светлина, погледът му издава енергията на идеалиста и мечтателя, другият е изпълнен в мрачни тонове, очите са погаснали, предишните надежди са помръкнали, разочарованията и безпокойствата са изрязали дълбоки бръчки по челото, посипали са слепоочията със ситен сребърен прах... Така различни са и стихотворенията на поета. Сякаш двама автори са писали творбите от «Стихотворения» (1901) и «Безсъници» (1907); социалните песни на протеста са отдалечени полярно от сумрачните «Прозрения»; «Калиопа» е несъпоставима с цикъла за цариците на любовта. Както е известно, в биографията на П. К. Яворов се преплитат всич ките противоречия на неговата епоха, а в творчеството му се кръстосват влияния на социализма и индивидуализма, на руската социална поезия и модерните западни веяния, оглежда се бурната действителност от края на миналия век и се гърчи една самовглъбяваща се страдаща душа, отекват призивите на националната революция и хайдушкия епос, сменени са горкото ридание над братските могили, Ботевото свобода или смърт» се смесва с неутешимите вопли на «безприютен несретник». . . Още по-трънлив е пътят на писателя - от телеграфопощенски чиновник в Стралджа и Анхиало до трагичната нощ на 29. Х. 1914 г. в София. Както знаем, този път минава през изнурителни нощни дежурства по провинциалните т. п. станции, през социалистическите кръжоци и постоянното, пожизнено безпаричие, лъкатуши из планините и селата на поробена Македония, пресича софийските кафенета и литературни салони, въздига се до сцената на Народния театър, за да завърши между четирите стени на одимената стая, сред настръхналия мрак на терзанията, кошмарната безизходност: 36 Самси - и в треска, между тия оголени стени; вторачен, гъстеещ полумрак наднича, подава се от всеки кът камина без топливо, отворена - уста готови проклятие да изрекат. Затварям пламнали очи, ала напразно - няма сън раздиращите въпроси, не мозък, а олово сякаш в разяден череп се разлива. Възглавието - камък същи, леглото - тръне и коприва. („Нощ") . 1903 година разполовява пътя на поета - годината на литературния му прелом. Както сам той е обяснил, погромът на Илинденското въстание открива нов период в творческото му развитие.

Димитър Димов започва с разкази. Макар да излизат след романа „Поручик Бенц“, те са писани преди това и отразяват най-ранния етап от развитието на писателя. За тия свои два разказа („Севастопол, 1913 год.“ и „Карнавал"), явили се през 1940 и 1942 г. във в. „Литературен глас“, Димитър Димов не обичаше да си спомня другояче освен със снизхождение. От висо тата на „Тютюн“ и дори на „Осъдени души" те изглеждат наивни и сантиментално простодушни. В тях нищо не подсказва за бъдещото развитие на таланта освен може би само едно - и в двата разказа вниманието на белетриста е концентрирано около образа на една силна и обаятелна жена, жена-фатум. Тя покорява всичко наоколо си с неотразимия си чар, но е белязана да стане жертва - в първия случай на международния шпионаж, а във втория - на коварна и неизлечима болест. „Тия прокълнати жени - говори Виктор Ефимич, от чието име се води разказът „Севастопол, 1913 год." — съдържат елемент на опасност, зад който стои смъртта, а понякога ми се струва, че лю бовта и смъртта са две сили, които внезапно се екзалтират . . . Това са думи и убеждения и на самия автор. И в двата си разказа (а понататък и в трите си романа, и във всичките си драми) той ще се среща с подобни прокълнати и опасни жени, ще се интересува от постоянната взаимна екзалтация на любовта и смъртта. Теренът на проявление ще бъде различен - много често чужд (Крим в първия разказ, германски, австрийски френски офицери в първия му роман, Испания в „Осъдени души“ и в разказа „Задушна нощ в Севиля", Чили в разказа „Анатомът да Коста“ и отново Испания в „Почивка в Арко Ирис"), по-рядко български (в „Тютюн“ и в разказа „Карнавал“). Но обстановката е без значение за катастрофичното избухване на страстите, тъй като фаталното и предопределеното у тия жени стои над националната им принадлежност. И Прави впечатление как още от първите си плахи литературни опити и до последните си творби писателят методически, с лабораторно усърдие извършва опити над сроден естетически материал. „Една авантюристка, една шпионка" стои в центъра на разказа му „Севастопол, 1913 год." (В друга една публи кация от 1942 г. разказът се нарича „Шпионката“.) Това е една богата германка с финес, култура, интелигентност, говори няколко езика, много млада, много красива. Ето как я описва офицерът от бившата руска разузнавателна служба: „Представи си едно тънко, бледорусо създание с нежен профил и зе3 сe лени очи. Бялата вечерна рокля придаваше на красотата и една прозрачност, един особен, седефен чар" (Д. Димов, Събрани съчинения, т. І, стр. 214). Същевременно това е и една самка, един вампир", която не би могла да задоволи с плебейски труд в някоя кантора“. Не, тя играе по-голяма игра, това нежно и ефирно създание играе на гоненица със смъртта и затова в кабинетите на врага се постановява то да бъде унищожено. Остава неизвестно „кой мрачен жребий бе тикнал това разкошно създание в ноктите на шпионажа", където играта е между мъже, то значи - на живот и смърт. Епилогът на всяка шпионска кариера е застрелването - пише авторът - и още от началото не крие финала на творбата си, но добавя, че опасната игра осигурява възможности за бляскав и елегантен живот. Така и неговата неназована героиня (тя няма име, тя е просто шпионката) ще изживее своята сетна авантюра с поручика, който е натоварен с мисията да я обезвреди и ликви дира. С живописни детайли е възпроизведена взаимната симулация на чув ства, появата на интимна близост, прерязвана всеки път от съзнанието за дълга. Дори когато двамата стават любовници и зората ги заварва прегърнати, „дори когато телата им замират в спазмите на любовта“, германката и руснакът продължават да си остават врагове, не забравят за строгите правила на играта. „Какво върховно напрежение на ума и волята изискваха тия преструвки, тая безчовечна игра между две същества, които можеха да се обичат наистина, ако не обичаха по-силно родините си!" - отбелязва авторът. Тук за първи път се прокрадва един плах протест срещу войната. Плах, за щото друга една война, още по-изтребителна, бушува по времето, когато излиза разказът, и всичко трябва да се завоалира добре, да не подразни цензурата. Все пак, когато определяме основната идейна ориентация на автора по тази най-ранна негова проява, не можем да не се спрем над два парадоксални факта. Красивата и умна германка бива унищожена от агентите на френското разузнаване в Париж в сътрудничество с руски офицери от разузнаването. А разказът се печата през 1940 г. във в. „Литературен глас“, известен с франкофилската си насоченост. Две години по-късно, през 1942 г., в най-мрачното време на фашизма, разказът бива препечатан в русофилския в. „Мир“. Оче видно за редакторите на двата вестника не е бил без значение фактът, че един млад автор разкрива обезвредяването на агент от германското разузнаване. Ако се пренесем във времето, когато тевтонските пълчища бяха плъзнали по цяла Европа и прегазваха всичко пред себе си, ще схванем най-добре и тънката игра на автора и редакторите с тъпите царски цензори ..

Когато се заговори за критик, някои си представят същество навъсено и свирепо, войнствено и експлозивно. Достатъчен е и най-дребният повод, за да го разгневи. Тогава той мята неудържими светкавици, приковава зло и безпощадно, заклеймява и и развенчава, унижава и унищожава. Като критик Ефрем Каранфилов разбива тази представа. Той е нещо коренно противоположно на всичко това. Макар да дойде от армията, не е никак войнствен, а е дори благ. Макар да пише често за храбростта, не я е демонстрирал в статиите и книгите си. Една душевна мекота и доброта има в писанията му, една всепоглъщаща (но не всеопрощаваща) толерантност. Тя личи още при подбора на темите и авторите, за които ще пише. Ефрем Каранфилов ще подмине пет слаби книги и ще се залови за шестата-за добрата, за онази, в която усети живеца на изкуството. Предпочита риска на утвърждаването пред риска на развенчаването. Предпочита да сгреши, като наложи някого, отколкото като му пресече пътя. И не се разкайва после за раздадените незаслужени аванси, ако избраникът не оправдае, изцяло гласуваното му доверие. Дълго време си представяхме, че същинската задача на критика е да разчи ства литературата от случайното и посредственото, годното и талантливото ще се наложи само, гениите ще определи народът. Ефрем Каранфилов показа с кни гите си, че това е половин работа. Когато утвърдиш едно ново име в литературата и откритието ти се окаже наистина значително, създаваш мярка и образец за равнение, пред която сивотата и нищожеството издребняват съвсем. Литературните лилипути си живеят нормално и доволно, докато между тях се яви един истински великан. Те се принуждават да го гледат от долу на горе и пре стават да се ядат един друг кой е по-голям. И критическите лилипути си живееха добре до появата на автори като Ефрем Каранфилов. Не искам да кажа, че той е кой знае какъв великан и богатир, но ръстът му в критиката се извиши рязко и изведнъж, почувствува се присъ ствието на едно тънко и изискано критическо перо, появи се един тих борец за вкус и стил. А това значи много! Ефрем Каранфилов изведнъж надрасна тия, с които започна да пише. Не става дума само за продукцията, с която ги превъзхожда. Нито за качеството на неговите 20 книги. А за хронологията, която изглежда задължителна. Негови статии изпълниха страниците на печата около 1956 г. Но той се нарежда не сред поколението, явило се след обновителния полъх на историческите превъзмогвания, а сред предидущото. Дори го отнасят през едно поколение - още по-назад...

Признавам: този автор често ме е дразнил с поетическите си предизвикателства, но въпреки това не съм престанал да го чета. Трудно ми е да си обясня защо е така, навярно защото всеки път ме води едно любопитство: в острите му често пресипнали строфи винаги очаквам да намеря нещо извънстандартно първично, нещо откровено и дори дързостно, поднесено без съображения уговорки, директно и направо, с резки черно-бели тонове. Сред заливащата тривиалност в съвременната лирика стиховете на Димитър Методиев се отличават с буйство и жизненост, с ненадейни обрати на мисълта, с главоломни скокове на чувството. Постепенно се очертава една авторова индивидуалност диалектическа динамичност на възприятия и реакции, болезнено чувствителна към съвременните веяния, нервно откликваща на всяко събитие още докато буизчаквателност шуват страстите около него, чужда на всяка C и предпазливост. Този поет е направо на „ти“ с народа си, той така се и обръща към него: „мой народе“, без да страда от излишни скрупули, че може да бъде обвинен във фамилиарничене, без да си дава сметка, че друг един поет едва в предсмъртния си час намери кураж да каже: „....ще бъдем пак със теб, народе мой, защото те обичахме“. Димитър Методиев не общува с читателя, а с множеството, не пише стихове за нощно четене и наслада, а призиви към колектива. Много пъти лириката му се среща обръщението „Хора“, подобно на Пеньо Пенев той разговаря с България, с планетата, със света. Сигурно има нещо много съ ществено да им каже, навярно е и така. По-право на него всеки път му се струва, че щом като е взел перото, ще говори за важни и големи неща, ще излее силни и огнени чувства - на любов или на омраза. Ето неговото верую:

Димитър Димов има едно произведение, което стои като преход между „Поручик Бенц“ и „Тютюн". За съжаление то е недовършено. Както ще видим, след повествованието за Борис и Ирина то не можеше и да бъде довършено. Започналият и останал в ръкопис роман за Адамов и Адриана (поместен без заглавие в т. VI от събраните съчинения на писателя от 1967 г.) представлява в същност един ескиз към по-нататъшно усвояване на портретната характеристика, многоплановото композиране и словесната живопис. В него се очертават, макар и в заченат вид, ония естетически принципи на литературно-психологически анализ, които Димитър Димов въплъти с голям и неочакван размах в Тютюн". Ръкописът ни въвежда в механиката на творческия процес и може да даде отговор на много въпроси около поетиката на белетриста. Поразяват съвпаденията в портретите на двамата герои от двата романа („Адамов“ и „Тютюн"), поразяват сюжетните сходства, еднаквият подстъп към характерите и конфликтите. Естествено това са различни произведения и не може да се говори за някакво тъждество. Адамов и Морев имат различни професии, Адриана и Ирина произлизат от противоположни среди и т. н. Но тези различия са несъществени, когато четем недовършения ръкопис на Димитър Димов, изпитваме непреодолимото усещане, че се намираме в позната емоционална атмосфера. Отново един млад, енергичен и много способен мъж и отново в живота му се врязва с непредотвратима съдбовност една фатална жена. Отново чувството между тях се поражда с опожаряваща предопределеност и всичко се усложнява от присъствието на Мария, момичето на Адамов. Нищо, че историята ще се заплете на варненския плаж, където героят изпълнява семплата, но толкова привлекателна за женския пол длъжност спасител. Привлекателна само докато трае летният сезон и докато всяка попаднала на плажа жена се чувствува курортистка. Ако след време срещне в столицата или в родното си градче някакъв мъж и научи, че е спасител, едва ли би му обърнала внимание, във всеки слу чай той не би имал онова си магнетично въздействие.

И той - най-нежният, най-трепетният поет в българската литература е от тъжната поредица на прокълнатите“, която в нашата поезия се оказа извънредно дълга. Един въпрос не може да не ни озадачава винаги когато изследваме времето, през което се роди, живя и загина Димчо Дебелянов: как стана възможно една такава хищна и кръвожадна епоха (1887-1916) да създаде и отгледа такъв нежен и фин поет, такава мечтателна и отзивчива душа, такъв изящен артист и благороден човек. (Същия контраст открива д-р К. Кръстев, когато говори за Алеко Константинов и неговата епоха.) И това би било необяснимо, ако не знаехме в какво враждебно обкръжение е бил принуден да живее поетът, как мнозина негови съвременници са се срамували просто от познанството си с него, за да признаят творчеството му едва след известието за неочакваната му гибел. Приживе той не успява да издаде никаква книга, за него няма написан нито един ред в тогавашната критика. Не, той сякаш не е рожба на времето си, той е негово отрицание! Поточно е да се каже, че неговата лирика и изобщо личността му е рожба на безвремието, в което живее поетът. А той е изразител на цяло едно обречено поколение, заставено да живее с прекършени мечти. Предходниците им, израсли в обстановката на изграждаща се България, имаха поне надеждата, че сами са ковачите на своето бъдеще - така се обяснява бурният обществен живот в последните две десетилетия на миналия век, когато е изглеждало осъществимо едно връщане към идеалите на Ботев и Левски. Оформил се като поет в първите години на нашето столетие, Димчо Дебе лянов е свидетел на повсеместното обедняване на българския народ, когато класовото разслоение е съвсем очевидно. Но имуществените слоеве не създават изкуство, още по-малко поезия; към нея се устремяват представителите на низините. Доволството не може да роди поезия, тя е продукт на страдание и болка. Охолният живот, материалното благополучие и сигурност не се изказват в стих. А Дебелянов сам е изпитал на гърба си безпощадното разоряване и пролетаризиране на голяма част от дребните собственици: Как бяха скръбни мойте детски дни! О. колко много сълзи спотаени! кни Зад тези викове и стонове се крие цяла една житейска повест - тъжното детство на сирака, белязано със знака на грижата и бедността. В него няма почти нищо, достойно за опоетизиране. Затова то само смътно присъствува в поезията на Димчо Дебелянов. Израснал в мизерия, той еследван неотлъчно 3 от безпаричието - сянката на българските поети, не само на начеващите. Грижата е смъртно-бледата спътница в неговия „нерад и стръмен път“. Романтичното юношество си отива, отнесло със себе си само скърби и несбъднати мечти. Животът е жесток и грозен. Надеждите за някаква по-примамлива перспектива са покосени много рано. Но понеже младостта е преминала сред огъня на най-светлите пориви, от нея е останала „златна пепел" - отломки в строфи и метафори, по които дешифрираме психологическите състояния и фактите от вътрешната биография на поета: Пред мен животът млад разкри нетленната си красота, поръсен с бисерни зари от слънцето на пролетта.

Винаги когато идвам в Москва, след като се ориентирам какви книги са излезли, какво ново има по театрите, бързам, така да се каже, да сверя часовника си с някои от авторитетните представители на съветската критика. А когато посещавам редакцията на сп. „Вопросы литературы", изпитвам усещането, че се намирам в центъра на съветската литературна мисъл, в средището, откъдето се следи и изследва световният литературен процес, в това число и нашият. Това е списание, на което в последно време сътрудничат всички изтъкнати световни теоретици, критици и историци на литературата. Идвал съм тук още когато редакцията се помещаваше на два етажа в малка сграда на улица „Пушечная", зад „Детмаг". Сега тя притежава почти цял етаж от грамадно здание недалеч от „Пушкинския площад“. В просторната зала и в коридорите се уреждат изложби на дружески шаржове или екслибриси. Присъствувал съм и на редакционни заседания в старата и в новата сграда, имал съм възможност да вляза в курса на някои дискусии, а най-често се е случвало да обменяме информация от взаимен интерес. Този път ми се удава да побеседвам с главния редактор на сп. „Вопросы литературы" Виталий Озеров, секретар на Съюза на съветските писатели. Предлагам му да съсредоточим разговора върху неговите две книги „Тревоги мира и сердце писателя" (1973) и „Коммунист наших дней в жизни и в литературе" (1976). И двете са издържани в духа на документалния жанр, който напоследък придоби особена популярност и си спечели читателското признание. Това не е чиста литературна критика в професионалния смисъл на думата. Разказват се спомени за лични срещи и преживелици, вплитат се публицистични отстъпле ния, документират се любопитни подробности от участието на съветските писа тели в международния културен живот. Но като се обглеждат в художественопублицистична форма процесите и явленията, никога не се забравя за строгия висок идейно-естетически критерий спрямо художествените ценности и гражданското поведение на писателите. Не напразно едната книга носи подзаглавие „Очерки за международния литературен живот“, а другата: „Литературно-критически и публицистични очерки“. В тях покрай описваните или маркирани факти и събития изпъква особено зримо и образът на автора - солидно ерудиран критик, неотстъпчив, но добронамерен, всестранно подготвен и извънредно контактен. И едновременно с това - необикновено скромен. Без да натрапва присъствието си, той ни приближава съвсем близо до редица видни и не съвсем 3 видни представители на различни национални литератури, като понякога в една с единствена среща проличава характерът на един или друг творец

Не ме учудва, че в дома на акад. Дмитрий Лихачов в Ленинград виждам много и много български книги. Учудва ме, че в която от тях и да надникна, виждам колко внимателно е била прощудирана. Дори заглавия, които нямат пряко отношение към заниманията на съветския учен, са прочетени с педантична добросъвестност. Дълго трябваше да се добирам до този дом, отдалечен от центъра, но пъ туването през Ленинград винаги доставя удоволствие, особено сега, когато всич ко - и Зимният дворец, и Адмиралтейската игла - е в предпразнични скели. Акад. Лихачов живее в новите квартали, отвъд Нева, минава се Витебск, на просторния булевард „Жданов", непосредствено до къщата, в която се е крил Ленин (сега превърната в музей). Любезният домакин ми разказва, че това някога е било извън града, затънтено и глухо място, скрито от царските агенти и полицията. Пред входа на единствената запазена дървена къща е поставен паметник на Ленин. Връщаме се в хола, за да видя още една историческа реликва. В духа на изоставената стара традиция на стената виси голям портрет на родителите на Лихачов. Снимката е правена преди 100 години, както личи от вестника, с който е облепена отзад - точно по време на освободителната Руско-турска война. Дмитрий Сергеевич е в течение на всичко, което се прави у тях и у нас за увековечаване на тази славна годишнина. Когато сядаме в кабинета му, го помолвам да ми разкаже с няколко думи как и кога е възникнал у него интерес към древната руска литература? Как е започнал неговият път на учен и изследовател? - Интерес към древноруската литература възникна в мен още в университета, когато постъпих студент, но по английска филология. Отначало се занимавах с Шекспир, а после някак изведнъж ме привлякоха родните брегове, руските теми и особено древноруската литература. И завърших университета по древноруска специалност. Занимавах се с повестите на Патриарх Никон и със XVII в. След това работих като редактор в издателство и там подготвих за печат книгата „Обозрение на руските летописни сводове" от акад. Шахматов. Тогава реших да се заема и сам с древноруското летописание. Най-напред в него ме увлече неговата сложност. Сложната тема е интересна за учения, простата тема не може да увлече. А пред мен бе една текстологическа тема с огромно количество ръкописи. И така от редактиране книгата на Шахматов аз преминах към собствени разработки. Обърнах се към Адрианова-Перец и с нейна помощ започнах да се занимавам с летописанието. Още преди войната, през 1937—1938 г., постъпих в 25 Института за руска литература при акад. Орлов, в сектора за древноруска литература, където работя и досега.

Посещавам Дмитрий Благой във вилата му в Переделкино малко след като е отшумял 85-годишният му юбилей. Виждам тук-таме подаръци и поздравителни адреси, а и сам му нося привети от негови близки познати у нас - литературоведи и поети. Заварвам го в привичната му работна обстановка - бюрото му е отрупано с книги, много от тях на български език. Най-напред любопитст вувам да науча над какво работи в момента? - Работя над Пушкин, а то ще рече: над всичко изобщо! Още Белински беше казал, че да се изучи Пушкин, би означавало да се изучи цялата руска литература. Убедих се, че за да бъде разбран Пушкин в цялата му гльбина и ширина, е необходимо да се изучи не само руската, но и цялата световна литература до него. - Вие сте от учените, които се посвещават на изучаването на един автор. Като се започне от книгата „Социология на Пушкиновото творчество" (1927). Вие сте верен на своята голяма любов... - Трябва да кажа, че до Пушкин достигнах сравнително късно. Отначало, когато бях още на студентската скамейка, ме увличаше силно Тютчев. За работа над неговото творчество ми бе връчен златен медал. Увличах се по Фет и по символистите. Сам пишех стихове в духа на Артюр Рембо и Шарл Бодлер за прокълнатите. Но в годините на велики и страшни събития, свързани с Първата световна война, а след това и с настъпването на новата Октомврийска ера, постепенно се приближих до онзи, който в същност винаги ебил и досега си остава наш съвременник. Защото няма проблем, който би ни вълнувал днес и който да не е бил поставен и решен предварително в пределно лаконичната форма, свойствена на Пушкиновия стил. Пушкин е не само най-великият руски поет. Той сам най-точно е определил поезията с думите:

„Тютюн" регистрира върха в творческото развитие на Димитър Димов - по това днес всички са единодушни. Не буди съмнение възходящата еволюция на писателя, довела го до най-значителния художествен резултат. Вече отдавна не се оспорват мястото и значението на романа в развоя на нашата нова социа листическа литература. Преодоляно минало са половинчатостите, които отричаха правото на Димитър Димов да бъде писател социалистически реалист и го зачисляваха в многобройната фаланга на „еклектизма". Нещо повече, ние не бихме могли да си представим възхода на българската съвременна литература без личните усилия на Димитър Димов, без неоценимия му влог в златния ни книжовен фонд. Романът „Тютюн“ очерта един водораздел в съвременната ни литература. Достатъчно е да се види какво и как се пишеше преди него и какви качествени изменения настъпиха в самото виждане и отразяване на живота, за да се изтъкне грамадното му значение като крупен културно-исторически факт. С романа си „Тютюн" Димитър Димов беше изпреварил развоя на нашето литературнокритическо мислене. В едно време на преобладаващи схеми и догми, когато само тук-таме беше започнала да се пука кората на теоретическото вле деняване, писателят си беше позволил риска да излезе с книга, пряко противоположна на всичко, пропагандирано като надеждна рецептура на новия вид роман. Той дръзко рушеше социологически построения, чиято непоклатимост изглеждаше априорно очевидна. Вземаше герои от всевъзможни социални среди и разбъркваше произволно техните съдби, само този факт бе достатъчен, за да възбуди едно предварително подозрение у някои относно неговите собствени симпатии и антипатии. Малко ли е - от тримата сина на Редингота двама стават комунисти, а третият се издига до крупен магнат и капиталист? Веднага последваха обвинения в буржоазни влияния с произтичащите сериозни упреци и изводи. .. Впрочем първият критик на романа - Пантелей Зарев - още в най-първата си публикация се опита да види всестранно и задълбочено положителните и отрицателните страни в метода на писателя. Ако прочетем сега без предубеж дения статията му „За пълна победа над антиреалистичните влияния", ще се учудим колко много качества намира и признава критикът в романа „Тютюн" въпреки заключението, че това е едно дълбоко противоречиво произведение“ Много по-крайни и непримирими бяха редица изказвания на писатели и критици на състоялото се обсъждане на романа „Тютюн“ на 8, 11 и 13 февруари 1952 г. на съвместно заседание на секция „Критика“ и „Белетристика“ при Съюза на българските писатели.

Роден през 1893 г. в Петербург, Виктор Шкловски изминава дълъг и сложен път в литературознанието. Известна е неговата привързаност към футуризма и формалната школа, името му стои под множество програми и манифести, провъзгласяващи началата на конструктивизма - праобраза на съвременния структурализъм. Но сред жалоните в развоя на литературоведа е неговата студия „Паметник на научната грешка" (1930), в която се преодоляват половинчатостите на лингвистичния анализ и се открива път към социалните измерения на естетичното. Преодолявайки ограниченията на формалния метод, Виктор Шкловски стига до такива фундаментални работи като книгите за Маяковски, Достоевски, Толстой, двутомника „Повести за прозата" и др. В тях критическото изкуство е възведено до най-висока степен на съвършенство - в не повторима интерпретация изпъкват образи на творци и картини от литературното движение. Неподражаем е и личният стил на Виктор Шкловски, изпълнен щедро с афоризми, резки синкопи, подтекстова претовареност. Фразите са къси и напрегнати, те не само носят нова и неочаквана информация, но преди всичко целят да възбудят асоциативния поток на читателя. Ходът на мисълта е неочакван, с ненадейни обрати, с постоянно сблъскване на логика и антилогика, изграден сякаш по принципа на киномонтажа. И не случайно. Виктор Шкловски е отдал много време и внимание на най-младого изкуство, писал е сценарии,следил е от непосредствена близост зараж дането и възмъжаването на съветската кинематография. „Нас времето ни измисли и ни научи да гледаме по новому света" - казва Шкловски. Съвременник и близък съратник на Маяковски и Пастернак, на Айзенщайн и Довженко, той притежава изключително богат жизнен и творчески опит, който постоянно и безвъзмездно раздава. Въпреки напредналата си възраст той обиколи неотдавна местата, свързани с творчеството на Лев Толстой, за да заснеме в различна обстановка телевизионните си лекции за него. Ходи и до Испания след падането на диктатурата като сценарист на филм за Дон Кихот. Когато му се обадих последния път по телефона, той току-що се беше върнал от Италия.. Квартирата му е препълнена с редки и много ценни книги. Те са разхвърляни и по бюрото му, и по леглото - навсякъде. В целия този безпорядък единствено домакинът знае кое къде е и го намира почти веднага. По праха, който изтупва, имам усещането, че някои книги лежат на камари по пода десетилетия наред. .. Не за да го предразположа, а просто за начало на нашия разговор му казвам, че у нас са преведени книгите му „Толстой“ и „Тетива", а Българската телевизия излъчи четирите му големи предавания (всяко по един час) за творчеството на Л. Н. Толстой. Сред специалистите нашумя и биографичната му книга „Айзенщайн", за която той бе отличен с Държавна награда в края на 1979 г.

Дойде време и Симеон Радев да заеме законното си място в нашата духовна култура. Сега неговото духовно съчинение „Строители на съвременна България" едостояние на новите читатели, излязоха и две други книги с негови статии и спомени. Но аз си спомням времето, когато за всичко това не можеше дори да се мечтае. Дълги го дини, цели десетилетия наред над неговото дело тегнеше предопределението на мълчанието, забвението, непризнаването. Всяка вечер точно в 6 часа той излизаше да се разходи по „Раковски", срещах го понякога с мрежа в ръка в съседните магазини, рядко с някой свой връстник, повечето сам. Мълвеще се, че работи над трети том от „Строителите", защото понякога се мяр каше в библиотеката на БАН, дето се ровеше в прашни и пожълтели архиви. Но после преста на, тъй като беше много зле със зрението - вече не можеше да чете, не различаваше от пръв поглед дори физиономии, трябваше дълго да се взира в теб, повече те познаваше по гласа... Така веднъж го спря, като му се обади и го приближи, писателят Димитър Хаджилиев, с когото седяхме на маса в кафене „Прага", отвън, на тротоара. Хаджилиев беше общителен човек, познаваше кого ли не, той покани Симеон Радев на масата и ни запозна: Борис Делчев, Здравко Петров и мен. Какво беше учудването ни, когато се оказа, че Симеон Радев знаеше по нещо за всекиго от нас. И не беше обикновена любезност във френски стил от негова страна. Почувствувал нашите съмнения или изненада, той каза по нещо конкретно и за трима ни. Борис Делчев беше публикувал наскоро статия в Литературен фронт" за общата художествена изложба, там отбелязваше и картините на Бистра Радева. Разговорът тръгна естествено, редно беше Симеон Радев да се интересува от такова важно събитие в живота на най-близкия си човек. (Дори когато си тръгна след час и половина, той се върна и се пошегува заговорнически: „Ако жена ми ме пита къде съм закъснял, ще й кажа, че сме разговаряли заза нейните картини".) Външно погледнато, Симеон Радев имаше твърде немощен вид - съсухрено лице, много бледо, почти прозрачно, с големи, клепнали уши, с отслабнали, доста помътени очи; дребна, мършава фигурка и слаб глас. Но духът му бе останал непокътнат от възрастта. За щастие той бе съхранил паметта си, привеждаше не само второстепенни и третостепенни подробности, но свободно и точно боравеше с години, имена, заглавия, цитати на няколко езика и пр. Говореше леко, приятно, с характерна мекота в мелодиката на фразата, в която просветваха непомръкнали остриета на каламбури и сентенции. Жилав характер живееше в този македонски българин, един от последните наши възрожденци. Той не можеше и не искаше да се приспособи към унификацията на днешната реч и това се чувствува по спомените, които написа. Такъв изворно чист бе неговият език и в личен разговор. Но най-безценното качество на Симеон Радев беше не говата сладкодумност. То придаваше на ерудицията и културата му неповторимо българско очарование. Трябва само да го разпалиш и да се приготвиш да го слушаш. Той разказваше изключително увлекателно - живописно и мъдро. В наше време малцина са запазили това рядко качество - само у Радичков и Хайтов има все още нещо от сладкодумството, от масалд кийството на някогашния народен разказвач, а нали цялата ни проза се крепи на тази разказвателна способност? Да си спомним Софроний, Каравелов, Вазов, Цани Гинчев, Захари Стоя нов, Влайков, Елин Пелин, Йовков, Каралийчев - как леко и естествено се струи тяхната реч, колко силна е разговорната реч в писмената литература!

Георгий Гачев е един от видните изследователи на културноисторическия процес и литературни теоретици в Съветския съюз. Българин по бащина линия, син на известния съветски музиковед и литературовед Дмитрий Гачев, племенник на революционера Георги Гачев (загинал през 1925 г.), той не забравя родовия си корен. Това проличава още в първата му книга „За ускореното развитие на литературата - опит за теоретично разглеждане на българската литература от първите 50 години на XIX в. Тази книга излезе през 1964 г. и предизвика необикновен интерес сред специалистите, а в края на 1979 г. издателство „Наука и изкуство пусна на български език един голям том с трудове на съветския литературовед - „Ускореното развитие на културата". Изследванията на Георгий Гачев се отличават както със своята оригинална проблематика, така и с неповторимия начин на обработка. Авторът има необикновено широки интереси. Привличат го проблемите около самата природа на изкуството, теорията и историята на жанровете, физиономичното в националния начин на мислене и т. н. Това може да се проследи дори само по заглавията на неговите книги-Съдържателност на художествените форми- епос, лирика, театър“ (1968) и „Животът на художественото съзнание - очерци по история на образа" (1972). Негова специалност са теоретичните проблеми на литературознанието и естетиката, видени в историческа светлина. Солидно аргументирани фактологически, трудовете на Георгий Гачев са написани живо, на места с публицистична страст и полемично отношение към разглежданите въпроси. Често той ни поднася своите търсения, прави ни свидетели или съучастници в самия процес на изучаване и синтезиране най-сложна материя. Като демонстрира психологията на мислителното творчество, такава книга приучава читателя да мисли и разсъждава, да взема самостоятелно отношение и преценява, въвлича го в съвместно пътешествие с автора в океана на проблемите и явленията. Може невинаги да се стига до отговори на въпросите, но, както сам казва на едно място Гачев, за него е важно да отплува в открито море, а не да доплува до познати брегове. С изключително добро познаване на огромния фактически материал от възрожденския период в развитието на българската литература и с преосмисляне на тези факти се отличава и книгата му за ускореното развитие на литературата. Неслучайно в предговора към българското издание на акад. Петър Динеков се казва, че това е един забележителен научен труд. Нашето литературознание е дало 35 своята оценка, съветското - също, но мене ме интересува как самият автор гледа сега на своето произведение, след като са минали толкова години от неговото публикуване?

Епохата поиска от титаните на Българското национално възраждане ренесансова енциклопедичност, и те пишеха стихове, разкази или драми, заемаха учителски длъж ности, оглавяваха народните движения, включваха се с всички сили и средства във възродителния и революционния процес, отдаваха мисли и дела и на борбата за черковна независимост като елемент от освободителните цели и идеали на народа. После строителството на новата държава изискваше тясно специализиране на инте ресите и едни се отдадоха на литература (П. Р. Славейков, Иван Вазов), други на политика (Захари Стоянов, Стефан Стамболов), трети на наука (Марин Дринов, Найден Геров), четвърти на църковна уредба (екзарх Йосиф, митрополит Климент) и т. н. Различни са възгледите за начините, по които ще се извоюва свободата, различни са разбиранията за пътищата към общата цел. Но общото, същностното, обединяващото е ренесансовият хуманизъм на нашите възрожденски дейци, обръщане погледа и на науката, и на литературата към човека и неговите въжделения. Поради специфичните условия на робството тези идеи у нас се сблъскваха и с допълнителните страдания на обикновения човек, причинени от изгубването на националната и верската независимост и лишаването от елементарни човешки политически права. В областта на изкуството Европейският ренесанс означаваше отказ от средновековната догматика и възвръщане на интереса към древните образци, към римската и гръцката класика. В българските условия ренесансовият дух изискваше преодоляване на църковно-религиозната каноника и обръщане поглед назад - към фолклора, към народно-метафоричното мислене, в центъра на което винаги е стоял човекът с неговите изживявания и проблеми. А като се насочва към него, литературата по необхо димост се сблъсква и с конкретната обществено-историческа обстановка, предизви кана от робската участ на българското население. Борбата за неговите човешки права вдъхновява и обществените движения, и отделните представители на науката, изкуството, просвещението и църквата. Като възрожденски писател Васил Друмев е привърженик на тенденциозната литература и в това отношение не се различава по възгледи от Г. С. Раковски, Л. Каравелов и Хр. Ботев. Неговата повест „Нещастна фамилия" има едно предназначение: да възбуди патриотични чувства на омраза и любов у читателя. Омраза към притеснителите и душманите на българския народ и любов към ония смели и мъжествени българи, които не се оставят да бъдат клани като божи агнета, а се противопоставят с оръжие в ръка на поробителите си. Естествено повестта ще събуди и чувства на жалост и умиление към страдащите, ще изтръгне и сълзи у простодушния читател. Но това ще бъдат светлите и чисти сълзи на духовния и нравствен катарзис, от които обикновено се раждат гневът и ответното действие.

Михалаки Георгиев обича да поставя подзаглавия на разказите си. Ето няколко от тях: „Картинки из нашия съвременен живот“, „Очерк из политическия живот на нова България“, „Разказ из живота на една българска задруга“, „Спомени от миналото", „Съвременен разказ", „Черти из нашия съвременен живот“, „Хумореска из нашия съвременен живот“, „Спомени от турско време“, „Разказ из народния живот“, „Из страшните времена по нашенско“, „Един разказ из живота“, „Разказ из селския живот нашенско“, „Разказ из селския живот" или просто „Хумореска“, „Коледен разказ", „Из записките на един ловец" и пр. B Дори при бегло взиране в тези обозначения личи една определена тенденция: Михелаки Георгиев явно желае да бъде възприет като съвременен писател, негов обект на литературни проучвания е текущият живот на българското село. Ние имаме з на шата проза добри майстори на заглавието. Михалаки Георгиев е сред тях. Но едва ли има друг белетрист с толкова много подзаглавия, насочващи предварително внимание о на читателя към основната тематика в творчеството му. Успоредно с институционализирането на новата държава започва да се изгражда и нова нравственост. Но това е сложен и продължителен процес. По-право, Михалаки Геор гиев е свидетел на периода, когато се обезценяват много от старите морални ценности, а все още не се формират нови. Героите му живеят в такова едно преходно време, ко гато се знае, че не може да се живее постарому, а не се знае как трябва да се живее поновому. Заради скептицизма, проявяван по отношение на настъпилите нравствени дефор мации, Михалаки Георгиев е бил смятан дълго време за консерватор, за закостенял привърженик на патриархалното, едва ли не за реакционер. При повърхностен прочит могат да се намерят достатъчно основания, за да се изгради и поддържа едно подобно обвинение. Но то ще бъде дълбоко несправедливо по отношение на един писател, който в критицизма си стои на народни позиции и съвсем не отрича новото просто защото е ново, а защото милее за опазване на изконните народностни добродетели, без които е немислимо съжителството на хората в обществото. И Има в разказите на Михалаки Георгиев една въздишка по патриархалната общност на българската задруга, на места може да се усети и носталгия по някогашната кри стално ясна нравственост, когато стойностите са били пределно точно обозначени се е знаело кое едобро и кое е зло.

С него ме беше запознала Зоя Богуславская много отдавна, още когато той не беше написал произведенията, с които щеше да остане в литературата. Но и тогава ме заинтригува със своите сериозни, тежки разсъждения на всяка докосната тема от живота и литературата. Бях чел в студентските си години романа му „Студенти", много нашумял, бях чул нещо за злощастната съдба на баща му и ми беше необяснимо и странно как един писател, израснал в дом за деца на народни врагове, е бил допуснат да следва и особено как книгата му е наградена с най-прецизно връчваната Сталинска награда? Тогава, при първите ни срещи, разбира се, не можех да го питам за такива неща, въпреки че антикултовската тема е присъствувала много често в нашите разговори. Юрий Трифонов беше и страстен запалянко, той се беше обяснил в любов към футбола в една статия, пишеше по спортни въпроси в „Комсомольская правда" и „Литературная газета", окайваше тежкото състояние, в което беше изпаднал любимият му отбор „Спартак", или изказваше възторзите си от превъзходните качества и футболната интелигентност на Георги Аспарухов. В областта на спорта той беше истински капацитет - споменаваше имена, припомняше резултати, правеше прогно зи. Колко пъти в свободно време сме се увличали да коментираме минали или пред стоящи мачове, а някоя надвисваща олимпиада или шахматен турнир можеше да измести на заден план всички важни литературни събития. А когато през 1970 г. се появи документалният филм„Спорт, спорт, спорта на младия и никому неизвестен режисьор Елем Климов, Юрий Трифонов написа в сп. „Искусство кино" пространна рецензия под заглавие „Планетарно увлечение" с любопитни размишления за връз ката между изкуството и спорта и с възторжени оценки за работата на дебютантите B Киното. Външно Юрий Валентинович имаше вид на професор - с дебелите рогови очила, с масивната фигура, с тази вечна сериозност, прорязвана само от кратки избухвания на затаена усмивка. Изглеждаше затворен и неразговорлив, а всъщност като се отприщеше, ставаше интересен и словоохотлив събеседник, владееше изкуството на сладката разговорка и умееше да дарява и извлича наслада от нея. Всички, които са го познавали отблизо, са изпитвали навярно удоволствието от беседите с него. Ду мата му тежеше, защото той знаеше м ного, и преди да се произнесе по каквото и да било, отмерваше приказките си със строга мярка. Но обичаше да се шегува и за мене е необяснимо защо човек с такова вродено чувство за хумор не написа нито едно хумо ристично произведение? Защо всичките му герои са толкова сериозни и съсредоточе ни?

Много характерно е, че само две-три години след деветоюнския военнофашистки преврат Антон Страшимиров има точна представа за механизма на действие срещу на рода, включващ полицията и армията. Той е осведомен отлично и за размера на бедствието, сполетяло страната, за съучастието на правителството в белия терор, който не се дължи на някакви „безотговорни елементи", а е планиран и организиран чрез скри тите пружини на властта. По романа „Хоро" (1926) можем да проследим как постепенно цялата управляваща върхушка в градчето бива въвлечена да участвува в престъпления та на превратаджиите. Очертава се психозата на фашизма, който на думи се представя за спасител на нацията от комунистите и земеделците. На практика се оказва, че враг е самият трудов народ и в солдафонската си еуфория полковник Димо Гнойнишки е го тов да избие всички - издава заповед да се арестува всеки срещнат, да се стреля по всич ко, да се съборят всички сенници, обори, сайванти и т. н., защото били скривалища на нелегални. И би го направил, защото, когато кметът му възразява: „Добре де. Но как ще се препитават хората?" - той не намира какво да отговори, освен ругатнята: „Да пукат - хората." Пред другото възражение на кмета-двуличник: „А данъци кой ще пла ща?" - озвереният полковник просто онемява. 2.0 Тук Гнойнишки не говори така, защото е пиян. Както е при алкохолиците, под влия ние на винените пари те издават онова, което си мислят. А фашистите наистина са убе дени, че една държава без народ се управлява по-лесно. Ако е населена само с тех ни привърженици. Но и едното, и другото е невъзможно. Това не им пречи с фанатичен бяс да го насаждат на практика, като изтребват всичко, което им се противопостави. Зоркото око на писателя посочва отговорността на приспособленците, които улесня ват погромаджиите и стават съучастници в кървавите им дела. Изключителна, протоколна достоверност съдържат страниците, посветени на тайното заседание на градските първенци, на което се уточнява и приема списъкът със седемнадесетте жертви, които трябва незабавно да бъдат разстреляни публично за назидание на населението. Кариеристи, псевдоинтелигенти и лумпени, продали се на властта, носят същата вина за зловещите вакханалии, независимо от плахите им опити да лавират, да си оставят вратички за измъкване. Така например дори полицейският пристав Миндилев не е по природа садист, а човек, който мечтае да се сдобие с пари, и когато прибира богатст вото на умиращата Карабелица, той накривява фуражката си и си говори: „Ще ме видят те мене вече на проклетата им служба!"

Ако се обърнем към историята, ще видим, че тя е изпълнена със сражения войни. Велики личности за нея са великите пълководци и завоеватели. Ако някой цар не е воювал, ако не е придобил или изгубил територия, историята не се зани мава с него, за нея той е недостоен. Липсват в летописите генералите на мира - хората, които са вложили всичките усилия на своя живот в мирен труд, в осигуряването на ведри небеса за родината си. По цял свят съществуват военни училища и казарми, където се учи как да се води война, разработено е до най-малки подробности изку ството на бойните действия. Хиляди-хиляди години с най-различни технически сред ства хората са се избивали и се избиват един друг. Къде обаче се учи науката на И За мира? Неписани са те - законите на мирното съжителство, на добросъседството, приятелството и сътрудничеството. За тях няма подробни устави, няма тактики стратегии, не се пишат мемоари. Само в кратките договори за ненападение понякога могат да бъдат регистрирани отделни принципи, задължителни за двете страни. останалото се смята, че се подразбира от само себе си. Затова на подобни споразумения се гледа като на нещо временно, успяло само да отложи избухването на военните действия, а не да ги отмени изобщо. Такива се оказват в съвременния свят Мюнхенското съглашение от 1938 г. и Германо-светският пакт от 1939 г., на които Никола Вапцаров е съвременник. Протест срещу дрънкането на оръжия се съдържа стихотворенията „Епоха“, „Хроника“, „Антени“, „Селска хроника“ и „Не, сега не за поезия", затова не е чудно, че те не са могли да излязат никъде, немислимо е било да се проврат през строгите зъбци на монархо-фашистката цензура. Та нали в същите B e B военни заводи „Круп" и „Байер" правеха поръчките си за оръжие и нашите германо- филски правителства, обзети от верижната реакция на превъоръжаването и натрупването на боеприпаси. В очите на официалната пропаганда всеки, който се обявяваше против войната, биваше заклеймяван като родоотстъпник и предател, заради убежде нията си той можеше да попадне в концлагер и затвор, да пострада, да заплати с жи вота си. Прието е да се казва, че българската буржоазия опази страната от участие световния пожар с цената на мним неутралитет. Истина е обаче, че още преди да избухне въоръженият конфликт между великите сили, българските правителства вече водеха война - срещу своя собствен народ, срещу прогресивните сили, срещу хуманизма миролюбците. Този вътрешен фронт се оказа толкова голям и мощен, че погълна всичките налични въоръжени сили на правителството и по такъв начин го лиши от възможността да воюва и навън.

Още през 1953—1954 г., когато работех върху забравения и охулен писател Петко Ю. Тодоров, съм разпитвал Дора Габе и съм я молел при всяка наша среща да ми разказва за четворката от сп. „Мисъл“. Интересуваха ме и интимните и връзки с Яво ров, разбира се. Но тогава тя ревниво криеше фактите, не даваше да се надникне в писмата, тревожеше се, ако някъде проникнеше нещо. Не без основание може би. Да не забравяме, че времето беше сурово, господствуваше тоталното опростителство в областта на естетиката, вулгаризираше се теорията за класовата борба и се прилагаха елементарни схеми към писателите от наследството. Половината Яворов, половината Славейков бяха зачеркнати. Същата съдба постигна целият П. Ю. Тодоров и целият д-р К. Кръстев. „Мисъл" бе обявена за крепост на реакцията и антиреализма. А имаше друго. В периода на масовото обезличаване на творците самата творческа личност не беше на почит, защото се отделяше и стърчеше над другите. На самия интерес към нея се гледаше като на нещо нездраво и съмнително, като на неизживян индивидуализъм. Такива жанрове като есето, интервюто, мемоарът бяха низвергнати и не същесъществуваха, те се приписваха изцяло на жълтата преса с нейния булеварден интерес към интимностите, скабрьозностите и скандалностите в литературните среди, изместващи главното и определящото - лютите класови битки между двете направления - реализма и антиреализма. Произведенията се разглеждаха откъснато от живота и лич ността на техните създатели, встрани от всякакъв психологизъм. Грамади от предубеждения трябваше да се преодолеят, за да се стигне до истината за стойността на противоречивите творци и творби. Битката се поведе в името на диалектиката, срещу плоскомислието на догматиците и умъртвяващите схеми на теоретичната схоластика. И в тази борба - наред с всичко останало - даде своя при нос и мемоаристиката, гледана също така с недобро око от мрачните фанатици на позитивизма и клеймена най-често като субективистично познание, сиреч неверно, изкривено, произволно, частно и т. н. Истинско събитие беше да се напише някой спомен за някого от миналото и B него да се разкажат конкретни случки и преживелици, вместо да се преповтарят втръс налите се клишета и строго определени епитети. Но животът се оказа по-мощен от приумиците и предразсъдъците, литературното развитие опровергава скудоумните теоретизации и след засилване на интереса към творческата личност и на нейното окръ жение трябваше задължително да се обърнем към ония, които бяха свидетели и участ ници в литературното брожение в близкото минало и знаеха толкова много любопитни подробности из тогавашния културен живот. Те не биваше да си отидат, без да ги разкажат, защото незаписаното слово е невъзстановимо.