Славчо Иванов

Един осемнадесетгодишен младеж намира дневника удобна форма, „свободна проза" в хайневски стил, където да даде простор предимно на своите мисли. Тоя дневник, макар и писан под прякото въздействие на преживяното, не натежава от факти - автобиографичното е подчинено на интереса към вътрешното „аз“, към индивидуалния процес на оформянето на личността от епохата на първите десетилетия на века. Тук се вижда духовното израстване на даровития младеж, култивирал своята дарба с много четене. С прочетеното, със задълбочаването в характерологичните проблеми на живота вследствие благотворното въздействие на социалистическите идеи и участието в движението, с ежедневно повишаващата се взискателност към самия себе си творческата личност на Страшимир Кринчев израства. Особено силно впечатление прави начетеността и добрата култура, която по пътя на самообразованието постига младият работник от книжарницата на Георги Бакалов, изключен още в IV клас на Ямболската гимназия за участие в социалистически бунт. Стремежът му е да подготви себе си като творец и личност, задълбочено да овладее културата, да се запознае с най-важните духовни и идейни явления на епохата и с техните представители, за да намери поле за своята писателска дейност. В дневника му се срещат бележки, които говорят за интереса у интелигента към френски и руски език, поощряван от неговия духовен учител Бакалов. Всички тези постижения, плод най-често на упорит нощен труд, ще кристализират най-ярко в пътеписа му „В страната на палмите“ вече като изява на една ерудирана личност. Изследвалите творческото наследство на Кринчев често обръщат внимание върху социалистическите убеждения на писателя или говорят за романтичната му страст към пътешествия иопознаване на чужди земи. Тук, в дневника,2 в импресии и есеистични разсъждения са облечени живите мисли и вълнения на оформящия се творец, ангажиран изцяло от анализи на обществени, интелектуални и социални проблеми — не конкретни исторически събития. Интересно е, че един младеж, почти юноша, твърде малко говори за любовта - в не повече от двадесетина листа от своя голям дневник. 3 И там дори доминиращ стил е анализът на чувството, не толкова описания на негови конкретни прояви. Така е и с автобиографичните подробности, твърде не ясни, телеграфно кратки дори когато става въпрос за най-близките му хора във Варна като Бакалов или Рачо Стоянов. В дневника си Кринчев търси себе си, стремейки се да получи отговор на съдбовно вълну ващи го проблеми. Но тук всичко е пречупено през призмата на социалната среда. Стремежът е фокусиран към усъвършенствуване на личността: чрез социалистическото учение или с изуча ване на „Тъй каза Заратустра" на Ницше. 1 Ив. Богданов. Спътници на първенците. С., 1960, с. 339-410. Ив. Сестримски. Отражения. С., 1969, с. 133—156. •Предаден е заедно с други документи като архив за писателя в Народна библиотека „Кирил и Методий" от Иван Богданов. • Дневникът съдържа 192 л. и е заведен в Народната библиотека под № 752, с арх. ед. 1. 109 Твърде интересно е, че дневникът на Страшимир Кринчев променя своя замисъл. Докато в началото той представлява монолог, интимен творчески документ, който не бива да попада в чужди ръце, към края се превръща в разговор с читателя, като се търсят дори форми за общу ване с въображаем опонент. Подчертан става стремежът у младия човек да доведе всички свои съмнения, изводи и вълнения до нечие съзнание, за да ги свери - просто да бъде убеден в тях ната истинност. Така дневникът от портрет на една душевност и творческа индивидуалност се превръща в документ, който цели и някакво въздействие върху другите, над хора като него, които търсят свой път и желаят да бъдат полезни - и като личности, и като творци - на социалистическото движение, на своя народ, на човечеството.

Направете една проста статистика по излезлите досега драми и трагедии и вий ще видите, че мъжете превишават неимоверно повече жените: на всеки 19 мъже се падат 4 жени. Ужасно несъответствие! Ако се осланяме на драматурзите, ний рискуваме да си съставим много невярно понятие за количественото отношение на двата пола. Даже би трябвало да се усъмним в съ ществуването на моногамната форма на брака ... В такъв случай би трябвало да се усъмним и в приказките за подчиненото положение на жените, тъй като рядкото нещо се цени твърде много, А в драмите и трагедиите жените се намират толкова рядко! Лоши статистици са това драмаТурзите! Можем да направим и друго заключение, също много логично. Жените слабо фигурират в произведенията на драматурзите. Види се, поради голямата им стойност. Би трябвало да заключим, че 4 жени ще се равняват на 19 мъже, или че достойнствата на жените са 5 пъти повече от ония на мъжете, та затуй драматурзите турят неразмерно и от двата пола... Инак няма да има никакво равновесие между силата на едните и другите. А такова заключение (че една жена струва колкото 5 мъже) ще има поне туй полезно последствие, че ще докарва до нови изследвания по въпроса за умствените способности на жената. В такъв случай ний сме убедени, че мъжовите способности ще се развият много скоро, а женските ще регресират, тай като само мъжете ще се заемат с подобни изучавания, защото е в техен интерес да докажат, че техният мозък никак не е 5 пъти по-малък от женския. Самите жени също ще си гледат интересите и няма да се заемат с подобни статистики — това нещо ще намали умствените им способности. В днешно време учението за неспособността на жените им принася полза, тъй като ги кара да се заинтересуват от науката (и по такъв начин да развиват умствените си способности). Къде е в такъв случай границата между полезното и вредното? Или и това са измислици на човешкия ум! ... ... Вземам Шекспира и Хауптмана. Какъв контраст! В първия жените са само няколко, но затуй всички мъже-герои се въртят около тях. Макар и малко, но те образуват център на все лената. Тяхното количество никак не съответствува на качеството. У Хауптмана обратно виж даме, че макар жените да имат много действуващи роли, но тяхното участие става все по-пасивно и главно те не са вече център на вселената. Как да се обясни този факт?

В уводните си бележки към юбилейния сборник за 100-годишнината от рождението на писателя Т. Павлов уточнява новата задача, която стои пред научното вазовознание и днес - да даде марксистко-ленинско тъл куване на творчеството на големия художник - майстор на словото. На предходната сесия на БАН през 1956 г. е поставено началото в изясняването на нерешения до този момент проблем за диалектиката между мироглед и метод, за да се види в повече аспекти многостранното творчество на народния писател, да се откроят главните етапи от живота и литетературното му дело и се определи неговото място в националния литературно-исторически процес. Докладите от последната юбилейна научна сесия за Вазов в Пловдив през 1975 г. представляват органично продължение и реализация на основните задачи от предходната и в тоя смисъл а с приносен характер за вазовознанието, както и за литературната ни история като цяло още повече, че тук разглежда нето на проблемите се осъществява от равнището на съвременните постижения на марксистко-ленинската литературоведческа методология, литературна теория и история. Немалко доклади от сесията доразвиват някои основни въпроси, свързани не толкова с творческото развитие на писателя, колкото с тълкуване на проблеми от художественото му творчество, за да се види тяхната актуалност и значимост днес за съвременния литературен художествен процес (Т. Жечев, Г. Димов, В. Вълчев), да се оцени старото живо в живото съвременно" (Д. С. Лихачов) и се акцентува върху неговата непреходност. От такъв ъгъл авторите - наши и от чуж бина - търсят мястото на Вазов както в на ционалния, така и в славянския или европейски литературен живот (П. Динеков, Ем. Георгиев, В. Вълчев, В. Бехиньова - Чехо словакия, Т. Домбек-Виргова - Полша, Дит мар Ендлер - ГДР). Приносният характер на сборника се опре деля и от интересните и задълбочени наблю дения върху някои жанрово-стилвои особености на конкретни Вазови произведения като 641 романа „Под игото" (М. Цанева), „Епопея на забравените" (К. Протохристова), „Не мили-недраги“ - „Хъшове“ (В. Бояджиева), Вазовата драматургия и Шекспир (Р. Кордовска). Слабо осветленият проблем за Вазов като народопсихолог търси свое изяснение в студията на Хр. Йорданов; стремеж за корекция на някои понятия и аспекти около хуманизма в следосвобожденското творчество на писателя се забелязва в студията на Ем. Георгиев: солидни са аргументите на П. Динеков, върху които прави съществени изводи с оглед промените в досегашната пе риодизация на новата литература. Едно съвременно проучване на Вазов - с присъщата си емоционална ангажираност пише Т. Жечев, трябва да стои отвъд признанието и отрицанието, отвъд елементарната дилема,„за“ и „против" ..., а значи пред по-сложните проблеми на вазоведението, пред тълкуване смисъла и значението на неговото дело за цялостната народна култура (разр. м. - Сл. Ив.). Не виждам задача, поважна за нашата критика и литературна наука, от търсенето на мост, дълбок и широк брод между привнесената у нас антиномия на културата между таланта и ума, но не реализирала се като изключително важен епи зод в историята на нашата интелигенция. " И студията му е образец за изясняване тъкмо смисъла на отношенията Вазов - Славейков не като личен, а като драматичен сблъсък на идеите, чиято същина е въпросът за „бъде щите пътища на българската култура, за нейните възможности". Марксическите позиции на автора по проблема традиция -новаторство му помагат вярно да изясни Вазовото становище за модерното, за да доразвие той предосвобожденската литература в условията на новата действителност след 80-те години. Така проф. Жечев е видял истинските причини за неразбирането и недооценяването на писателя отляво и отдясно в миналото..

Обикновено представата за мястото на Кринчев в литературно-историческия процес през първото десетилетие на века се свързва със заслугите му към пътеписния жанр. Действително „В страната на палмите“ (1910) реализира автора като художник. Но остава почти неизследвана литературната и театралната му критика - жанрове, които го занимават през целия му кратък творчески път, един немалък по обем, а и по съдържание дял от скромното му наследство. Усърдните му проучвания в тая област, деятелността му като рецензент доизграждат неговата творческа биография, способствуват за оформянето на майстора на пътеписа, на прозаика, чиито разкази, импресии, фейлетони и стихотворения в проза също са неизследвани. През началното десетилетие на века до войните със статии, рецензии и поголеми критически студии Кринчев активно участвува в литературния живот, следвайки Благоевите завети и програма за изграждане на пролетарски литературен фронт, като ратник за художествено творчество, което да претворява жи вота на обикновените трудови хора. Разбиранията му за обективна и взискателна критика, която да насочва писателя по верни пътища, съжденията му за символизма и индивидуализма и някои техни представители, дълбочината патосът на неговите анализи и оценки представят един критик с верен поглед художествените стойности, с тънък усет за актуалните идейно-естетически проблеми и явления, чиито прогнози за реалистичния път на българската литература след войните са мотивирани, логични и страстно отстоявани. за И Някои от погрешните му постановки, позиции и възгледи, които днес не можем да приемем, епохата сама оправдава. Като своите събратя социалисти у нас и в Русия той е склонен да отъждествява явления като модернизъм, декадентство, символизъм, в еднаква степен определяйки ги като отклонения от реализма. Не можем да приемем и някои негови нихилистични генерализации за възрожденската литература. Особено в първите му рецензии и статии забелязваме субективизъм и пристрастие в преценките за някои писатели. Но постепенно рецензентът-хроникьор от театралната рубрика на Влайковия „Демократически преглед" се насочва към въпроси с по-проблемен, мирогледно-естетически и методологичен характер. След 1909—1910 г. до героичната си смърт през 1913 г. литературният критик публикува зрели, аналитични и обективни статии, рецензии и студии, сред които със своята аналитичност и дълбочина се открояват особено „Литературни бележки“, „Поглед в миналото и настоящето на българския театър“, анализите на драматургични произведения от Чехов,..

Имаме сериозни основания да се съгласим с Алберт Гечев, че в отговора си по повод статията на д-р Кръстев в „Мисъл "1 Ст. Минчев е дал израз на основ ните си естетически разбирания и в тоя смисъл тя представлява неговото истин ско верую - profession de foi". Както е известно, малко преди Минчев да се защити от нападките на Миролюбов по страниците на „Общо дело", Д. Благоев остро реагира срещу някои крайни естетически възгледи на Кръстев за свето гледа и личността на художника, като страстно и задълбочено отстоява разбиранията си, че материалистическият мироглед е главна предпоставка за разгръщането на истинския талант. И Ст. Минчев (без да е „ортодоксален привърженик на економическия материализъм" - д-р Кръстев) убедено твърди, че материалистическата есте тика не е хипотеза, а те ор и я, която е в състояние да помогне на писателя да си обясни причинните връзки между явленията в обществения живот и да вникне в характерните, най-вътрешни особености на поетическото творче ство". И за него конкретните обществено-исторически условия, прогресивните обществени движения способствуват за разцвета на литературата като про водник на идеите и мислите в обществото "1. Минчев подчертава, че обществе ният дух като съдържание на художественото творчество не е нещо абстракт но, а представлява идеите, чувствата и стремежите, характерни за дадено вре ме..., проправени във философски системи, обществени течения, стремежи и чувствени настроения". Той се обуславя от „всички материални условия, от всички запазени традиции и от ония влияния, на които е подложено дадено об щество". Докато за д-р Кръстев обществената действителност и материалните условия са проста фраза, хипотеза, но не и теория, която да обясни причинни те връзки между явленията, а приближаването към живота е отдалечаване от изкуството, Минчев мисли тъкмо обратното - че всяко литературно произве дение отразява в себе си едно поетическо схващане на материалния свят. Приемайки материалните условия като определящи духовната физиономия на обществото и с изискването си литературата да е здраво свързана със социално-политическия живот, Минчев като критик, привърженик на материалистическата естетика, вижда ролята на художественото творчество за изме нение на обществото, за прогресивното му развитие.

Книжовното наследство на В. Пундев създава впечатление за нещо завършено, независимо от краткия творчески, че и житейски път на литературния критик и историк. С такова впечатление оставаме както от четиринадесетте студии, 2 така и от научните му постижения в отделни статии, които са насочени към най-раниото ни Възраждане или към текущи литературни явления. С найголямо значение са заниманията му с поезията - и главно върху първите стихотворци, за някои от които е написал самостоятелни големи студии. Във времето, когато първите преподаватели в новооткрития университет профе сорите Ал. Теодоров-Балан, Ив. Д. Шишманов, И. Иванов, Б. Пенев и М. Арнаудов се стремят към многостранно изучаване духовния живот на българската народност, амбицията на Пундев също е била да създаде своя по-цялостна история на българската литература, която да започне с пионерите на новобългар ската поезия, да анализира творчеството на Ботев, Вазов и Яворов и да върви към най-младите като Дора Габе, Ел. Багряна, Ив. Мирчев, Ат. Далчев. Впечатлението за завършеност на историко-литературните проучвания на Пундев се засилва и от умението му да подхожда научно, когато характеризира някои литературни процеси, както и съвременни писатели като Яворов, П. П. Славейков, Ст. Михайловски. Затова не бива да се поставя рязка граница между заниманията на оперативния критик и на литературния историк, да говори за предпочитания на Пундев към миналото, още повече защото литераторът обикновено търси корените на някои текущи процеси и явления Именно там.

Към работата си над „Преживяното" Т. Влайков пристъпва изклю чително отговорно - като към венец на своето творческо дело. Когато с намерил в ярки произведения от украинската и от нашата литерату ра търсения израз на своите разбирания за народния бит и душевност и е дошъл моментът, в който упованието в политическите платформи като път за нравственото въздигане на народа е разклатено, остава му идеалът за щастието на твореца. Тогава Влайков решава да създаде роман за възрожденската епоха. С помощта на своята обична дъщеря Радка Илева към залеза на своя житейски път полуслепият писател обаче иска да създаде нещо по-съкровено - да се върне към съдбата на някогашното момче. Нещо като Одисей, който да повтори пътешествията си към същностното начало: да се обърне към завръщането „като най-хубава част от пътуването". Писателят променя решението си - и друг може да напише роман за Възраждането. Нараства убедеността му, че в сетните творчески дни той ще е изпълнил най-добре писателския си дълг, ако възсъздаде историята на една полувековна епоха през призмата на лично изживяното, изстраданото, промисленото. И то тъкмо когато като творец чувства, че е в състояние най-непринудено да се осъществява във всичко, да потапя перото в себе си със светлината, която се излъчва от него, за да види за сетен път непреходното в националния живот. Сега е недостойно да се вдълбочаваш в кошмарите на психичните разстройства, на смъртта; с отровено и помрачено сърце не бива да текат сетните дни от човешкия живот. Още по времето на един престой в Пирдоп - през 1927 година, - забелязал, че младите не знаят песните и танците на неговата младост, у Влайков нараства тревогата за съдбата на изконните национални добродетели. Тогава дъщеря му записва: „Битът на даден народ с неговите нрави и обичаи, с песните, танците и другите отрасли на неговото творчество, чрез които се рисуват типичните черти на неговия образ..., не спъва обществения напредък и не бива да се пренебрегва от младите... Да се допуска у нас особе но подобно пренебрежително отнасяне към бита ни, това е, мога да 43 го кажа, един непростителен простъпък.

В първото десетилетие след Освобождението у нас излизат в различни градове редица литературни списания, сред които свое, макар и скромно място, заема силистренската „Мисъл". Тя няма авторитетни сътрудници, в нея не срещаме големи имена на известни автори. Но с литературнокритическите студии за Вазов или с преводите на руски и европейски писатели списанието запълва една чувствителна празнина в литературния живот. Когато през 1884-1885 г. Вазовите „Наука“ и „Зора" спират своя живот, а Перио дичното списание на Българското книжовно дружество излиза твърде нередовно, преследвайки академич ни цели като трибуна на научното филологическо познание, от 12 август 1886 г. силистренският пощенски чиновник Иван Добрев започва да издава списание, което има амбицията да осъществява „целите и зада чите в полето на българската литература, съобразно с новите стремления на обществото..., като стои далече от партизанските страсти". Разбира се, дванадесетте книжки на списанието, подготвяни предимно от редактора Добрев, не са в състояние докрай да осъществят такава огромна задача: в епохата непосред ствено след Съединението да разпространяват добър естетически вкус“. Във времето, когато се градят основите на новата ни национална култура, то може да даде само подтици за нашето естетическо съзряване, утвърждавайки реалистичната, демократичната и хуманистичната линия на бъдещето ни литературно развитие - главно чрез образци от руската и европейските литератури. Такава огромна задача сигурно не би се оказала толкова тежка, ако в него биха били привлечени известни писатели. Програм ната цел едно периодично издание да съдействува чрез родените от него страници с мисли и иде и за европеизиране, за изравняване с ръста на европейските литератури, не е била осъществена докрай дори от авторитетната „Мисъл" на д-р Кръстев, започнала да излиза пет години след силистренската. Списа ние със 17 години живот! Затова достойнствата на Добревата „Мисъл" могат да се видят преди всичко, ако се оценят пионерските му усилия да предложи някакъв нов път за развитието на българската литература като отражение на социалния и духовния живот на народна ни непосредствено след Освобождението. Ентусиазираният да издава литературно списание силистренец Иван Добрев (починал, преди да на върши 28 години) едва ли е очаквал да получи художествено произведение от някой популярен български писател. Той знае, че златният век" за неговото издание едва ли някога ще дойде, та да изплаща хоно рари на своиои сътрудници. Съзнавайки, че списанието му няма право да претендира за значими оригинални произведения, Добрев преценява, че със своята „Мисъл" пак ще може да изгражда естетически вкус - главно като дава превес на думите и мислите" на руски и западни автори, които покриват представите му за художествено изящество. Именно тия автори - сред тях Шекспир, Байрон, Гьоте, Шилер, от руските Пушкин или Лермонтов - ще предложат на българския читател и писател „поне две прави мисли". Ста ва ясно, че Ив. Добрев ратува за раздвижване на духовния живот след Освобождението, за обновление което да ни помогне да превъзмогваме закъснението, да догонваме руските и европейските култури - и с литература, и с театър. За осъществяването на такава задача е нужен стрес, трябват идеи и нови ми с ли. И редакторът - ентусиаст находчиво, интригуващо, целенасочено формулира заглавието на спи санието си - Мисъл“. Известно е, че с или без промени във формулировката след д-р Кръстевата „Мисъл излизат много литературни издания като „Родна мисъла (1921-1924), „Мисъл" (1929-1933), „Мисъл" (1936), „Мисъл и воля" (1930-1935), „Литературна мисъл. Добрев и издателят П. Л. Арнаудов правят всичко възможно списанието да се разпространява в цяла България.

Не е случайно, че философското стихотворение „Брегове" на Бленика, дало заглавие на първата и стихосбирка в 1932 г., влиза в цикъла „Дунавът шуми". Новите и непознати „брегове" на поетесата, които с годините разкриват своите тайнства, започват от родния Тутракан. Домът край Дунава, непосредствено и плътно слят с великата река, с плодната необозрима добруджанска земя и с дълбоко нрав ствения свят на нейните хора - всичко това непрекъснато я води към нови човешки пространства, към „незримите“ светове, към тайнствата на битието и към бляна за една страна „с миражни" брегове. Така родното с реалните му измерения като дом и род, град и Дунав, с равнината си, не е застинал живописен пейзаж, нито просто е бит. То е и път, и бряг; главно - движение, първи праг към бленувана Вселена. Това родно е най-сигурният „бряг“, чрез който се активизират миражите, бленуването по вечното и непреходно-космичното, търсенето и събирането на безценни „бисерни зърна" от мъдрост в пътя през годините. Тъкмо от него е започнало голямото въз качване към устоите на човешкото битие, към света. „Брегът" означава преди всичко блян по безбрежното; и все ново възвръщане към първоизвора. Вълните край брега на Дунава зоват към опознаване на всеки бряг; а после следва смирено, укротено завръщане към „гнездото“, откъдето се тръгва. Всички пътища, както е казал Новалис, завършват с дома — последният пристан, най-сигурният и „обетован“ бряг. От Тутраканското пристанище, от „брега“ на домашното огнище се проектират, пулсират следващите пътища към тайнствата на света - блян по необятното във всемира. Твърде съществено е това, че блянътполет не пречи, а обратно - помага да се видят прослойките и дълбоките бездни на битието чрез простите“ души на хората, които я заобикалят. Така се запазва у нея като вечен и съкровен „бряг" всичко, което носи нравственост и топлина. А та кава сплав от блян и човечност преобразява всемира у Бленика в майчински съдбовна отговорност за света - от „Брегове" до последните години на нейната творческа биография. Родната плодна земя първа и дава оная широта, мащабност и простор на философско сливане на земното и временното с вечността на безсмъртното и не преходното, при което стойностите разменят съвсем непринудено местата си - човекът е временен на земята, а тя е вечна чрез ефимерното и скоропреходното:

Още в 1905 г., в началото на творческия си път - че и до последните си години, Н. Лилиев е писал несимволистични стихотворения, които са „на границата“ със смешното, с хумора. Такива творби той печата по страниците на хумористичните издания от началото на века, главно в „Българан“, „Смях“ и „Оса". Колкото и да не са типично хумористични", да не предизвикват винаги традиционния жизне утвърждаващ смях, те отбелязват и утвърждават една тенденция в началното творческо развитие на поета - близост до житейския факт, до текущото в битието, към което той се отнася било с безобидна на пръв поглед насмешка, било с иронична хапливост. „Нетипичният" хумор в тия произведения е причина те да остават понастрани от погледа на литературознанието. Самият поет обаче е държал много на хумора като „присъствие" в художественото творчество. И хумористичните мотиви, пише той, осъществяват „нуждата от идеал, от вяра в живота“. Нещо повече, той винаги мисли, че присъствието на хумор в произведенията на един автор е сред най-големите доказателства за жизнеността на таланта My on И Хумористичните произведения на Лилиев имат своя специфика, която ги разграничава от тоя род творби дори на най-близкия му приятел Д. Дебелянов, както на други негови съвременници - българановци“. Поетът не създава хумор на артиста бохем, още по-малко „развлекателен" хумор. Неговият хумор наистина е „празничен" - хумор, който (както сам отбелязва) действително рядко се среща. Това е хумор на „светлата ирония“, зараждащ се в началото на века ни. „Празнич ното“ излъчване на Лилиевия хумор представлява изключително фино артистично състояние на духа, момент на лирична извисеност, насочена към поетическия му идеал - към сферите на вечното и непреходното. Докато хумористичните стихотворения на Д. Дебелянов и на повечето „българановци" са „реална област“, плод на преживяно, по-скоро „словесен инструмент, с който се постига пълно съзвучие между чувствителност и мисъл, докато за типичните хумористи на бохемата комичното е в смеха забавление, за Лилиев то е в съкровено личностното му изтънчено интелектуално самопознание. За него смешното е в удоволствието да се почувст ваш интелектуално и духовно извисен, с аристократичен финес да се отдръпваш от ефимерното скоропреходно в живота, като оставаш верен на своите нравствени принципи. И докато Дебелянов чрез хумора и себеиронията си се освобождава от догмите и каноните, тъй като самата му човешка природа е предразположена към шегата и виталната ирония, Лилиев, и когато се шегува, дори когато клейми, се вдълбочава в себе си, още повече се затваря в собствената си природа на интелектуалец.