Магда Карабелова

Въпросът за изворите на Йовковото творчество е значим и интересен. Макар инееднократно поставяна, проблематиката все още не е изчерпана и представя възможности за необходими допълнения и уточнения, за обобщения и изводи, свързани както с метода, така и със стилистиката на големия български писател. Необходимо е още в началото да обърнем внимание върху факта, че поня тието „извор" не енапълно уточнено в нашето литературознание. Независимо от трудностите, които подобна неуточненост създава, като работно понятие то се оказа достатъчно операционално, защото предлага конкретни възможности за проучване на взаимовръзките, зависимостите и трансформациите на онези външни импулси, опорни точки, устни разкази или разнообразни писмени свидетелства и документи, които авторовото съзнание е потърсило предварително или е намерило случайно в процеса на работата. За да се изясни проблемът за изворите на художественото творчество и за реалиите на литературната творба като част от тях или по-точно като вид изворов материал, е необходимо да се извърши една твърде сложна и прецизна категоризация с оглед на граничното място, което извороведческото литературознание заема между литературата по същество и помощните му науки. Без да си поставяме задачата да изследваме този голям актуален проблем, изискващ специалното внимание на теоретиците и историците на литературата, ще подчертаем следното: терминологическото уточняване се затруднява поради смесването на историческото понятие „извор" с литературоведческото - две твърде различни по същността си категории. Не едостатъчно изследван и въпросът за границата между изворите на литературната история и изворите на художественото творчество.

Всеки пази в душата си някакъв спомен за първите изживявання в света на приказките и веселите стихове за деца, чиито автори в ранното си детство не сме успели да запомним. Затова пък отлично се помнят техните герои - добри или мързеливи деца, умни момичета и момчета или знаменити пакостници. Най-напред те остават в детското съзнание с гласовете на мама или татко, докато книгите станат достъпни за малкия читател и без тяхното посредничество. Тогава буквите се подреждат в думи, думите в заглавия и на корицата пише: Ян Бибиян на Луната" от Елин Пелин или „Юнак Гого" и „Хороводец Патаран" на Асен Разцветников. Името на Разцветников далеч не е свър зано само с детската ни литература, но заслугите му за нея са особено значителни. Вероятно по тази причина, а не само заради традицията да се започне разказът за един писател с неговото детство Любомир Стаматов ни въвежда в живота на Асен Разцветников със спомен за детството му: „Видял съм и съм преживял много хубави и лоши неща. Но споменът за никое от тях не вълнува тъй дълбоко и не ми е тъй скъп, както споменът за дните, когато тичах подир воловете, а капините режеха краката ми, или свирех със свирката си и гледах към далечните снежносини върхове" (с. 6). Сигурно нещичко от онова волно и живо момче е останало в живота на Разцветников през целия му нелек творчески и житейски път, за да го подкрепя в трудни и кръсто пътни моменти и винаги да го връща към широкия друм на детската литература. Там са си дали среща, разказва ни с обич и проникновение Л. Стаматов, неговите незабравими герои, познати ни и от фолклора - Щуреца, Рако, Комара, Щъркела и Лисицата, - от които талантливото перо на Асен Разцветников създаде класика за деца. Отдавна вече тези герои заедно със знаме нития Петел-фукльо, Вълчо и Лисана са се превърнали в жив паметник, който благодарните малки читатели издигат на Асен Разцветников на всяко детско утро, вечер пре ди да заспят или сутрин, щом си отворят очите.

В Нобеловата си реч полският поет Чеслав Милош казва, че за него патрон на емигрантите си остава Данте, но оттогава досега значително се е увеличиЛо количеството на Флоренциите. Историята не само на полската, но и на славянските литератури като цяло е белязана с многобройни емиграции, защото политическата история на славяните пък е белязана с много войни и робсТва: българската държава е била "разпусната" за цели пет века, по същото -време няма-ни. Сръбско, ни Хърватско, нито Чешко, а гордото полско кралство бива изтрито от карrата на Европа с помощта на Русия (чети Екатерина Велика), Прусия и Австро-Унгария за около сто и петдесет години. Да попаднеш в пределите на просветената Австро-Унгарска империя далеч не е толкова лошо, щом така или иначе ще е, но нашият късмет е балкански, той винаги е работил по-особено ... Изключително важния за по-късното славянско Просвещение деветнадесети· век българите прекарват в пределите на една империя, която вече се разлща и от християнски книги, просвета и учение въобще не се интересува, понеже голямата арабско-ислямска култура, създадена много по-рано и по други земи, не е има!Ла нищо общо с човешките маси,· изсипали се на Балканите. Всичко това ни е добре извее'qlо, припомняме си го, защото славянските емиграции- са епизоди от дълъг процес .. · ... Още ~огато полското кралство било разделено на три части през втората п~ ловина на осемнадесети век и така изкарало целият деветнадесети, то си имало същото добро геополитическо място, каквото си има днешна Полша. Имало си и могъща ренесансова култура, която поробителите не че не са опитвали да затрият (натискали поляците да ги русифицират и германизират и още как!), но поне след всяко въстание, което непримиримите поляци вдигнали, имало къде да бягат: в интернационалната столица Париж! След прочуюто Януарско въстание от 1831 г. в Париж се събрал цветът на поЛската интелигенция, за да изработи онзи изключителен подарък за европейската култура, наречен ВЕЛИК ПОЛСКИ РОМАНГИЗЬМ. Авторите са от "четата",:наречена по същия начин: ВЕЛИКА ПОЛСКА ЕМИГРАЦИЯ: Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки, Зиrмунт Крашински, Циприан Камил Норвид. Акомпанимент: Фредерик Шопен. · Така поляците получаВат своя Париж, който играе важна роля в първата част на нашето изложение; а българите -своя Букурещ. По същото време сме имали и своя Цариград с българската патриаршия и с големите си просветители. Справка: "Българският Великден или страстите българскИ" на Тончо Жечев. Ирония на съдбата или историческа неизбежност? Нашите просветители в устата на Вълка?

Както вече читателят е узнал, предлаганите от доц. Магда Карабелова откъси датират отпреди десетина години. Препрочитайки ги, днес ми се струват бедни и някак си предпазливи, из тях вее на недоизказаност. Такова беше времето - оправдаваме се по .!lравило в наши дни. Като понечих обаче да актуализирам текста, да го освежа или най-малкото да редактирам, нищо не излезе; анкетата си иска цялостна нова версия, която да отрази nромените, протекли в мисленето ми; позволявам си да смятам, че донякъде съм поумняла, прозряла - то иде с възрастта. Младият прозаик е като яйце, от което предстои да се излюпи непредвидима птица. Прочее, моля читателя да има предвид тук заявеното. Ако текстът изобщо носи известна стойност, следната·е: писмен израз на даден етап от мене си. В случай;че ми бъде отпуснато още време, бих се върнала към въпросите, зададени ми от Магда Карабелова, за да им отговоря окончателно. Амбиция, по принцип илюзорна.