Панайот Карагьозов

След като знаменитата „История на славянския език и литература по всички наречия" (1826) от П. Й. Шафарик постави начало на съвместното изучаване на славянската словесност, вече век и половина поредицата историографии предста вя не само литературния процес на славянските народи, но и методологията на неговото отразяване. Романтическата славистика се насочи към феномена славянски литератури посредством етноезиковите методи, позитивистичната - чрез контактологическите, а историографите от 20-те години на нашия век - чрез типологическите. Марксическият сравнително исторически метод пре достави възможности за всестранно осветляване на литературния процес, но на практика в рамките на неговата комплексност почти винаги доминира някой от традиционните подходи. Едновременно със забелязващото се преориентиране от историографски към теоретични и методологически разработки, от описание на явлението към разкриването на неговата същност, в най-новите изследвания се наблюдава и преосмисляне на вече използуваните методи.

Рецепцията на славянските литератури в България и на България в славянските ли тератури е връстница на научната славис тика. И ако през Възраждането произведения та с българска тематика в генетически род ствените ни литератури превишават преводи те от тях на български, след Освобождението интересът към художественото творчество на поляци, чехи, словаци, сърби, хървати и словенци става все по-интензивен. В края на ве ка славянските литератури се изучават в нашите средни училища, а с основаването на софийската Алма Матер заемат място сред университетските дисциплини, преподавани и до днес. Благодарение на творческата всеот дайност на няколко поколения преводачи на български език вече са представени почти всички значителни славянски автори. Но с течение на времето огромният брой преводи и съпровождащите ги разнопосочни изслед вания парадоксално превърнаха безспорни те си достойнства поотделно в липса на сис темност като цяло. С методологическото си и гносеологическо износване единственият бъл гарски ориентир в славянската словесност - „Очерци по история на славянските литера- тури" (1958-1963) от Ем. Георгиев - открои необходимостта натрупаната в продължение на повече от столетие фактография да прерасне в систематизирана фактология. Целенасочените усилия на нашата универ ситетска и академична славистика през последното десетилетие вече дават резултати. Излезе от печат първата българска „История на чешката литература" (1986-1989) от Ив. Па влов, В. Тодоров и Хр. Балабанова, появиха се частични синтези на полската и южнославянските литератури: „Пътят на едно Възраждане" (1987) от Б. Биолчев (рецензирана от сп. „Литературна мисъл") и „Сходни процеси и явления в литературите на балкански164 те славяни" (1988) от Л. Кирова, предстои издаването на „Речник на славянските писа тели". Впечатляващо място в тази поредица зае ма и появилото се в навечерието на X между народен конгрес на славистите колективно изследване „Славянските литератури в Бъл гария. Проблеми на рецепцията". След опита на Боян Пенев да насочи преводите от полски с оглед на нуждите на българския литерату рен процес, това е първото мащабно проучва не на рецепцията, съобразено преди всичко с историята и историческата поетика на нашата литература. В хронологическо отноше ние сравнително малобройният петнадесетчле нен колектив е обхванал периода от раннохуманистичните славянски литератури до 70-те години на нашия век, а в пространствено - предимно полската, чешката и сръбската ли тератури и „кооптираните" към тях моменти от рецепцията на източнославянските литера тури у нас. Сборникът е композиран върху принципите на временната последователност и зоналната подялба на материала, като известно изключение правят началните статии, разглеждащи важни методологически и тео ретически въпроси на рецепцията и превода на славянските литератури в България.

The article treats the formation of the Czech Medieval pantheon, its “preservation”, partial rehabilitation and extending during the Czech Renaissance and its final completion. Its central points is about the specific verbal communication during the Haubsburg’s slavery in the Czech lands (and after it) and the formation of the silence language cult, whose patron became St. Jan Nepomucki (+1393).