Иван Младенов

На ранните поетични опити на Гео Милев нашата литературна история гледа подчертано снизходително. Тяхната очевидна неравностойност спрямо поемите „Ад“, „Ден на гнева“, „Септември" им е определила незавидно място. Но един нов прочит на тази поезия с непредубедеността на по-голямата дистанция във времето може да поднесе изненада. Любопитно е дали още тук няма опорни точки едно по-нататъшно развитие на някоя идея, която е конституивна по отношение творческата същност и естетическата реализация на поста. Изненадата е свързана с теоретическата необозримост на иначе обгледния художествен материал, с губещата се цялост на идейната проблематика от отдел ните произведения. Пред нас е сякаш една мозаична по своята обагреност, независима откъм някаква идейна завършеност поезия. Такъв е и лирическият герой от стихотворенията. Неговият индивидуалистичен бунт сякаш никога няма да му позволи да „втъче" своята уникална същност в националната народопсихология, а после да стане изразител и еманация на народния гений. Моментът на изненада се поражда от „несъответствието" между богатата смислова натовареност на тази поезия и липсата" на последователна „емоционално-постическа" идея. След констатирането на този момент обикновенно се изпада в прибързано аксиологизиране, което се превръща в преднамерена цел. Към двете рании стихосбирки на Гео Милев - Жестокият пръстен" и „Иконите спят" - нашата критика, общо взето, е единодушно отрицателна, като най-сериозно е тъкмо обвинението срещу посочената липса на цялостна поетическа идея. Такива са резултатите при едно повече или по-малко традицион но разглеждане ранната поезия на Гео Милев. Едно разглеждане, което търси директна изява на философски и естетически ценности в творбите и в крайна сметка, повече или по-малко гносеологизира или социологизира художествения материал. Ясно е, че да се достигнат други резултати, трябва да се тръгне по различен път. По-късното зряло творчество на Гео Милев показва, че има развитие по посока на избистряне на идейността, че лутанията на лирическия герой са го довели до една вече национална умъдреност, че в последна сметка ранната поезия е поезия на преходността. Едва ли е възможно в тази преходност да не са фиксирани жалоните на бъдещото развитие.

Навлизането в методологията и терминологичния апарат на книгата на Никола Георгиев „Анализ на лирическата творба" предизвиква изненада най-малко в две посоки". Първата идва от учудването на неговите почитатели, които си задават въпроса - нима чак сега се появи тази книга! Та тя ни е така позната. Втората - от страна на хората, които само са слушали за нейния автор - как е възможно една толкова зряла книга да бъде... едва втора поред? А всичко това може би ще обясни недоумението на книгоразпро странителите, които ден-два след получаването и безпомощно вдигаха рамене: „Изчерпа се, какво става, нали мина кандидатстудентската кампания?" Какво наистина става? Защо тази малка и непретенциозна наглед (но с великолепно външно оформление) книжка предизвика та кова оживление? Признавам, че за мен изненада нямаше. Та нали и аз като многобройните си колеги винаги когато срещна устремно забързаната фигура на един от найпопулярните преподаватели от университета, все гледам да задам по някой и друг въ прос, да „пооткрадна" някоя от неговите сентенциозно звучащи реплики, да чуя някой от отговорите, които често могат да се ползуват като готови теоретически изводи. На та кава „непопулярна популярност се радват само учени, чието дело многократно надраст ва личната им роля в обществото. 175 Лично на мен тази книга донесе творческо удовлетворение. Няма нищо странно в това, след като тя разреши едно продъл жително колебание - възможно ли е поставянето на проблема за художествената неяс нота, или не. Оказа се, че на ясната неяснота или неясната яснота" авторът е посветил едно десетина страници, които имат пряка връзка с моите творчески колебания. Споменавам този факт, защото, убеден съм, много автори след прочитане на книгата ще се окажат в същото положение. А нека повярваме, че не са вече малко онези, които наместо, да ни поучават как да анализираме художестве ната творба (което е значително по-лесно) се запретнат и на дело ни покажат как се прави това". Те ще имат под ръка едно солидно помагало - един наистина здрав фундамент, който доскоро отсъствуваше от бъл гарския литературен живот. Защото произведение, което да се занимава с методологията на литературния анализ, ние досега нямахме. Публикувани са литературни разбори на отделни произведения, посвещавани са монографии на отделни автори, писани са дори истории и теории на литературата, но методологичните проблеми и терминологичният апарат на самия анализ не са били разра ботвани. Така „Анализ на лирическата творба" не просто запълва празноти, тя заляга като основа в по-нататъшното развитие на българската литературоведческа мисъл.

Големият автор може да бъде разпознат във всяко свое произведение по своя почерк. „Почерк" - като синоним на стил и още по-широко - като аурално сияние, което струи над общосмисловата структура на всяко отделно творение. Това сия ние именно е стилът, индивидуално оцветено, то обозначава пространството между реално изпълнено и принадлежащото му идеално. Може да се употреби „почерк" като лично писмо“, както прави това Ролан Барт в голямата студия „Нулевата степен на почерка“. Между другото там той пише: „Ето защо всичко, което загатва за стила, лежи в дълбочина, обикновената реч притежава хоризонтална структура, всички нейни тайни се разполагат на същата повърхност, както и съставящите думи и всичко онова, което тя се опитва да скрие, незабавно се показва в самия процес на нейното разгръщане, в речта всичко е изявено непосредствено, предназ начено за незабавно използване, тук думата, мълчанието и тяхното движение са устремени към отсъствуващия засега смисъл: това е бяг, непознаващ задръжки неоставящ зад себе си следа. "1 Я И Обикновено не се казва за поет, че има стил, говори се за неговата индивидуал ност, лирически темперамент, предпочитание към определени изразни средства. Но ако някой познава произведения като „Старите моми“, „Вратите“, „Прозорец", той няма да се поколебае да посочи автора на „Повест“, „Балконът“, „Камък" - Атанас Далчев. Около по-известните поети обикновено израстват гори от предразсъ дъци и клишета, които по-нататък претърпяват странна метаморфоза на полуистини. С течение на времето, изричани автоматично, постепенно зазвучават като догма. Такива догми-полуистини са се наслоили около творчеството на много български поети. Една от тях е твърдението, че поезията на Атанас Далчев е „философска". Странното в случая е, че това не е неистина, въпреки формата на догма, а лошото е, че е недостатъчно за истина, която при това претендира за цялостност. Защото какво изразява качеството „философски" у някой поет, което да не се среща у никой философ? Темперамент, общо настроение, вид емоционалност? Всичко това може да бъде качество на който и да е философ, който не е помислял да става поет, както и на всеки поет, който не знае, че е... философ. Парадоксалното е, че ако изкажем едно по-скромно съждение, ще разкрием повече неща. Например, ако си припомним, че преобладаващото настроение у Далчев е миньорно и че то извира от склонността на поета да съзерцава предметния свят. Това е значително повече, отколкото да си служим с безкрайно общото „философска" лирика. Разбира се, няма да се отказваме и от това определение, но не бива да се заблуждаваме, че то казва нещо изчерп ващо.

Сборникът „Исследования по структуре тек ста" е нагледен пример за динамичното развитие на една сравнително млада дисциплина, каквато етекстовата лингвистика. Отделните раздели представят основните дялове и направления, които се изучават в общото русло на науката за езика. Сборникът показва убедително колко продуктивно е съществуването на продължителна и богата традиция, каквато има общото езикознание в Съвет ския съюз. Създадени са не просто множество на правления и дори школи, създаден е „нов" език, един вид научен жаргон, който надгражда своите операционистки модели върху съществуващия есте ствен език. Задачите, които си поставят новите изследвания, не са произволни и задоволяващи ограничени академични интереси. Научните дисцип лини, изучаващи теорията и практиката на функ циониране на текста, са се придвижили толкова напред, че изоставането в някоя от тях означава изгубване на комуникативната система с решаваните проблеми. Един от създателите на текстовата лингвистика, цитиран многократно в сборника, Волфганг Дреслер, посочва три основни нейни първоизточници - най-стария - реториката, а освен нея - граматиката и филологията (диалектиката, логиката)*. Десетина години по-късно, в по-новия си труд (със същото заглавие, но на английски език, в съав торство с Р. Богранд) той вече представя кратка история на новата дисциплина. В действителност обособяването на частни лингвистични методи за изследване на текста става върху масива от семиотични и постструктуралистки направления, свър зани с придвижването на интереса на изследователите от думата (като знак) по-късно към изречението и накрая - към текста.

Някъде около началото на 70-те години, намирайки се пред необходимостта да представи по-цялостна картина на структурализма, шведският литературовед Курт Аспелин възкликва: „Опитът да се установи специфичността на литературните текс тове напомня за понятието „флогистон" в старата химия: обясняващо необяснимото с помощта на едно псевдообяснение, което всъщност отрича реалните зависимсоти". 1 Такива изказвания сигурно хвърлят във възторг отрицателите на направлението Напразно. Защото изправени пред един-единствен въпрос, те се оказват в същото ефимерно състояние на Пирова победа, когато просто няма... кой да триумфира. Въпросът е „кой структурализъм?" Дали руският формализъм от двайсетте години, Пражкият структурализъм от трийсетте или вълната на френския от шейсетте, но вата съветска структурална школа, текстлингвистиката в Германия или семиотич ните разклонения в англоезичните страни? ... или евентуално съвременните постструктуралистки теории и системи, произлизащи от споменатите? Във всеки опит да се отговори „конструктивно" се получава само една реторична фигура, допускаща компромис на нещо структуралистично... с нещо уговорено. Впрочем, липсата на алтернатива на структурализма прави от отрицателите му някаква неопределена маса, която, приемайки едно и отричайки друго, непрекъснато се самодискредитира. Създава се една инерция, по-силна или по-слаба според коефициента на духовна леност, който владее умовете в различни периоди.