Кристина Патрашкова

Само споменаването на името на този автор предизвиква у нас чувство на уважение. Свикнали сме да се възхищаваме от идейните, естетическите и професионално-критическите достойнства на Любомир Тенев, неведнъж сме се удивлявали на точните му и убедителни попадения. Той често ни е поразявал с дълбоко промислените си изводи, с неудържимия взрив на дълго събираната емоционална и интелектуална енергия. Достатъчно е само да споме нем книгите „Конфликти и време“, „Драми, вещи, овеществяване“, „Пристанища за мигове“, „Срещи във вечерни часове“, „Маска и перо“, „Театрални светлини“, „Актьори и роли“, „Театър и действителност“. И ако сега признаваме, че „Разкъсани мрежи“ е една от най-сериозните му и съкровени книги, то тази оценка не е предизвикана от инерцията на навика или от юбилейна куртоазия - тази година бе чествуван 70-годишният юбилей на Любомир Тенев. За разлика от повечето произведения на други изтъкнати наши театроведи, пък и литературни критици, „Разкъсани мрежи не обединява склектично и случайно статии, ре цензии, очерци и портрети, писани по различно време и по различен повод. Това е произведение, изстрадано от своя автор, създа дено в името на промислена цел - да направи задълбочен анализ на най-добрите драматургични творби на Антон Страшимиров, Петко Ю. Тодоров, Пейо Кр. Яворов, Рачо Стоянов, Йордан Йовков, чрез който да се очертаят страни от народопсихологическия портрет на бъл гарина, да се разкрие конкретно-историческата и общочовешката обусловеност на конфликтите и техните измерения в съвременността, да се разгадаят мотивите на поведение на героите, да се достигне до най-съкровените безпокойства на писателите. Изборът на автора за тази достойна творческа задача не е случаен. Пристрастията му са предизвикани от произведения, писани в началото на нашия век - време смутно, противоречиво и съдбовно за България. Безвъз вратно изчезват и последните останки от патриархалния живот, капитализмът все по-осезателно разкрива същността си, духовного небе над страната ни е помрачено, войните поставят на изпитание съвестта и морала, 140 общественото съзнание изживява криза, социалистическите идеи тревожат умовете. Но дали епохата е единствената центростреми телна сила, която обединява драматургични те творби в „Разкъсни мрежи"? Тя е обектив ната основа на анализа, но свързващата идея е природата. Заобиколен от нея, българинът се учи от реда, който тя утвърждава, от правата, които дава и данъка, който взема, сравнява с нея своя живот. В анализите от „Разкъсани мрежи" се оформят две разбирания за приро дата; като жизнена реалност - гори, поля, Балкан и като вътрешен човешки закон, който се противопоставя на външната принуда и фалшивия морал. Тези две разбирания за при родата преминават по различен начин през пиесите на Антон Страшимиров, Петко Ю. Тодоров, Пейо Кр. Яворов, Рачо Стоянов, Йордан Йовков, оформяйки интересно идейно развитие, проследено от Любомир Тенев. Но ако трябва да определим по-точно предмета на изследователската страст на критика, тя е най-вече ценностната „природна скала като критерий, коректив или стимул за човешко поведение.

В едно свое изказване известният наш режисьор Младен Киселов твърди, че Йордан Радичков е клоун, но клоун с мащабите на Чаплин - оня, смешния човек с тъжен поглед". И наистина няма друг писател в българската литература, който да е успял така сполучливо да извлече сериозното, разумното, общочовешкото от вица, анекдота, дори от абсурда. Неговото творчество често е било подлагано на критически прицели, отношението към него е варирало между двата полюса. И все пак дори тези, които са го отричали, са признавали необяснимото обаяние на творбите му, а единадесетте Радичкови селяни от „Опит за летене" прелетяха океана и успяха да внушат някои истини за живота дори на... американските зрители. По-късно те прекрачиха и тежките врати на Московския художествен академичен театър. Тези факти могат да се тълкуват по разному, но изводът, който се налага, е един. Творбите на Й. Радичков имат общочовешко звучене и точно то поражда актуалността и всеобщата валидност на неговите произведения. Безспорно Радичков е еретик в нашата литература, рушащ традиционните ни представи за сюжет, композиция, действие, време и пространство... Но наред с рушенето - бавно и мъчително, той също и гради нещо много по-различно от литературните канони - новото митотворчество на народа ни. Всъщност откъде е започнал творческия си път този неподдаващ се на стандартно тълкуване, странен писател, как са се наслагвали в подсъзнанието му елементи от праисторичност, настояще и прозрения в бъдещето, откъде се е учил на иносказателност, как създава странните си реалистични притчи, вярва ли в тях? Как да поставим до западноевропейската драматургия на отчуждението неговите пиеси, в които той с толкова топлота и загриженост се вглежда в човека? А може би този подход е хвърлен мост към традициите на голямата хуманистична литература? Но откъде Радичков черпи увереността, че обикновените хора имат такива запаси от доброта, които ужасите на днешната цивилизация не могат да унищожат? Много критици са търсели отговори на тези въпроси, намирайки ключ към творбите на писателя. Всеки е тълкувал, често доста субективно, неговите герои, ситуации, конфликти и фантасмагорични измислици. И въпреки многобройните пред положения и догадки, които са се правели, мисля, че един от най-верните подходи за разгадаване на „феномена" Радичков е разчитането на мита, който при него се превръща в своеобразна културна защитна реакция, т.е. съществувайки в литературата като културен феномен, той се опитва да запази определени духовни ценности, нравствени принципи, национални добродетели. Митът поражда и един от първите въпроси, когато четеш негово произведение или гледаш негова пиеса. Защо писателят навсякъде използува мита, дали той винаги влага достатъчно смисъл в него, има ли право да създава на сцената тази иреална обстановка, да вика тенци, зли духове, самодиви, да предизвиква суматохи?

През 1955 година Уилям Фокнър пише статията „За частния живот. Американската мечта: какво стана с нея". Норман Мейлър създава романа „Американска мечта". Едноименна пиеса съществува и в творчеството на Едуард Олби. Споменаването само на тези трима значими автори, чийто най-плодотворен творчески период се отнася към средата на нашето столетие, е достатъчно показателно, че една от основните, наймъчителни теми в съвременната американска литература, а и в изкуството, е раздиращият конфликт между вярата, надеждата за духовно осмислено съществувание, чи стота на чувствата и нравственост в човешкия живот в двадесетото столетие, противопоставени на ужасите на една груба реалност, в която властвуват прагматизмът, насилието и конформизмът. Известно е, че природата не допуска празни пространства. „Свободни територии" не могат да съществуват и във вътрешния свят на човека. И след като социалните отношения са девалвирали и лишават от нравствена опора индивида - тогава идва ред на измислицата. Въображението се превръща в първична потребност. И то се развихря толкова по-силно, колкото по-горчива става действителността. Съз дават се индивидуални, семейни и групови илюзии, които се превръщат в своеобразна спасителна идея и самосъхранение. Но може ли илюзията да замести живота? Вярата в нея не е ли бягство от усилията да се бориш за даден принцип, за извечни човешки потребности? Не е ли съмнително успокоението, което тя внася в душата на човека? Каква е еволюцията и през годините, измеренията и в различни конкретно-исторически ситуации? Показателно ли е отношението към илюзията за житейските възгледи на автора на дадено литературно произведение?

Митът, историята, легендата са привличали немалко умове на човечеството. И не само заради познавателните слементи, които се съдържат в тях или заради философ ския им смисъл, съхранил мъдростта на вековете, опита на човечеството, неговите заблуди и открития. Но най-вече заради възможностите от паралели със съвременността и нуждата да се допиташ за съвет от предходниците HH LO - Богатството и вековната валидност на митологичните структури не само са готов натрупан материал за художествено преосмисляне. Техните особености могат да уле снят писателя, но в същото време те са подводните камъни, които малцина творци успяват да избегнат. Всяко повърхностно, лековато и непремислено посягане към мита е посегателство срещу неговата същност, което във всички случаи го профанира. Ако писателят не е вникнал във всички пластове на митологичната структура, ако прави бегли и случайни паралели, ако поставя мита „на колене" пред себе си, ако си позволява груба демитологизация, която нарушава логиката и смисъла на легендата, на мита - тогава във всички случаи се създава само литературен ерзац. Анализът на някои пиеси на Йордан Радичков, Никола Русев, Константин Илиев и Стефан Цанев ще ни убеди в съществуването на няколко различни подхода към мита и неговото драматургично преображение: митът в социокултурен вариант, митът ме тафора, митът архетип, психологизация на мита, митологически паралелизъм, демитологизация - бунт срещу мита. В случая уточнявам, че става дума за подход намерение, а не за покритие на литературната реализация с предварителната творческа идея. Отношението на писателя към мита зависи от множество фактори, сред които ре шаващи са възможностите на твореца, идейните му намерения и амбиции. Разбира се, последните са в пряка зависимост от неговото светоотношение, от цялостната му идейна представа за света и човека. PRES I RRORON TH OTORRHOMEROLE ONEK e Колкото по-дълбоко е философското проникване в пластовете на съвременността и миналото, колкото повече писателят се е приближил до механизмите на социалните процеси и явления и е успял да изгради свой модел на защитна реакция срещу унищожаващи човешката същност прояви, толкова по-свободна, субективна и интелектуализирана литературната интерпретация на мита. Известно е, че неговият първичен вариант, функциониращ в устна среда, се характеризира със смислова многовалентност. Тя се предполага не само от неизбежното внасяне или отстраняване на отделни елементи при преминаването му през брънките от веригата на устното разпространение. Една история, която не е фиксирана в ограничителните рамки на писменото слово, винаги оставя свободно пространство за съзнателна, произволна намеса, която засяга нейното съдър жание.