Марк Поляков

ай-естествената и поради това най-разпространена представа за критиката е тая, че тя трябва да се отличава от изкуството по своя научно-логичен, понятиен характер на мислене. Но често срещаме и пряко противоположно определение, подчертаващо връзката на критиката с художественото мислене, своеобразния начин, по който тя пресъздава жизнените и литературните проблеми. За художественост на критиката и за нейната принадлежност към обширната и многообразна област на изкуството говореха преди всичко автори, които разглеждаха Белински. Прелиствайки пламенните страници на неговите творби, те възторжено отбелязваха поетическата устременост, пленителния лиризъм и драматическото напрежение на неговите статии. „Работата е там - пише Ал. Григориев - че както изкуството, така и критиката се подчиняват на един критерий." И в тоя смисъл е ясно, че той оценява статиите на Белински като произведения на изкуството, които се отличават с „необикновен лиризъм" и покоряват с яркостта си, страстността си и опиянението на първото чувство. Същия възторг от художествено-поетическия характер на статиите на Белински, от силата на неговото слово изпитват и такива негови съвременници като Гончаров, Тургенев, Достоевски и много други.

Осип Манделщам е отличен поет, спечелил бързо признание и известност. Манделщам критикът обаче остава незабелязан от съвре менниците си. Правото да критикуват, теоретически да размишляват върху изкуството е признато на много поети от 10-те - 20-те години. Странно е наистина - а това положение напомня за отношението на неговите съвременници към статиите на Блок, - че Манделщам не е възприеман като критик, теоретик, мислител. Прозата му остаза чужда за тези, с които започва своя литературен живот. Тя почти не намира отклик сред новите литературни поколения, които навлизат в изкуството след Октомврийската революция. Зa кръга, в който започва дейността на Манделщам, кръга на младите писатели акменсти, неговата личност е твърде необикновена. Той се отличава с неуморимия си стремеж към цялостен мироглед, със своята неудовлетвореност от сурогатите на мисълта. В епохата на позорното десетилетие - реакцията след 1905 година, във времето на примитивния и тривиален стремеж към мистика, теософия, дребнаво празнословие, ориентацията към всеобхватно, органическо виж дане и разбиране на света, възприемането на човека до най-дълбо ите му исторически корени е необичайно и дори странно. До края на живота си Манделщам се интересува от достиженията на съвре менната наука - както хуманитарната, така и естествената. Научни теории, открития, хипотези за него не са просто предмет за четене, а основа за размишленне над два главни въпроса: същността на ис орнята, на историческото битие и не по-маловажните за него въпро си за същината на изкуството, за функциите му в околния свят. В статиите му, дори от ранния период, няма и помен от изолирано разглеждане на произведенията на изкуството извън отношенията на един или друг текст към духовния живот на времето. Независимо да ли пише за Шение, Пушкин или Вийон, за Блок или Бели, той ги вижда винаги сякаш в светлината на времето, на бита, на биогра фиите им. В статните от 20-те години, които съставят по-голямата част от неговото критическо наследство, плътно се сливат въпросите на изкуството и на общественото съзнание. Може би не му е било съдено да види докрай в цялата им сложност социално-историческите фактори, които определят живота на изкуството, но неизменно в ста тните му е налице стремежът да разбере тяхното значение в съвре менния живот, да определи приноса на твореца в процеса на истори ческото творчество.