Иван Руж

В една февруарска вечер на 1933 година, под схлупения таван на сиромашка къща в отдалечен от центъра квартал на столицата, шестима младежи сложиха осно вите на литературния кръжок „Христо Смирненски“, който изигра немалка роля през тридесетте години за насочва нето и развитието на литературната мла деж под знамето на пролетарско-революционната литература. Над петдесет млади хора преминаха през него в различните години, от 1933 до 1941, когато дейността му постепенно заглъхна. От тях не са живи тринадесет. Преждевременна смърт ги изтръгна от редовете на младата литературна смяна не можаха да разгърнат по-широко све жите си дарования. Цветан Спасов, Васил Воденичарски, Емил Шекерджийски, Кирил Маджаров, железарският и печатарски работник Петруш Работкин паднаха в редовете на партизаните с оръжие в ръка. Бомбите на англо-американските въздушни пирати, хвърлени върху София, отнеха живота на Христо Руменов и на поета-работник Димитър ХристовЛяпчето. Туберкулозата, тоя бич, който при условията на капитализма се шири като плесен връз влажно торище, срази гърдите на Иван Хаджидимов и Неделчо Бурянин, работник-металик, нежен и свенлив като момиче. Полицейски куршум уби друг работник - цинкографът Атанас Трендафилов-Ванцети, когото фашистките полицаи побързаха да обявят за самоубиец, за да потулят едно свое брутално престъпление. Тоя тъжен списък на мъртвите включва още имената на Емил Кръстев, Александър Вутимски, Асен Ведров (Шурдов).

Интересът към литературното наследство у нас напоследък видимо расте. И това е напълно закономерно. Колкото повече напредваме в изграждането на нашата социалистическа култура, толкова по-силно ще усещаме необходимостта да използуваме по-пълно онова, което народните маси и израсналите из недрата им хора на литературата и изкуствата са създали и са ни оставили. Буржоазията се отнасяше пренебрежително към културното наследство. Само отделни нейни представители, с по-широк поглед за общественото развитие, проявяваха любознателност и уважение към културата на миналото. При господството на буржоазията в нашата страна проблемите на литературното наследство не се разработваха по-системно, не се полагаха организирани държавни грижи за запазване на архивни и други документи; всичко, по което бъдещите поколения биха могли да съдят за дълбоките съкровени въжделения на народа и за народните борби, или се унищожаваше направо, или се предоставяше на разрушителната дейност на времето. Много малко се съхраняваше по нещо и то се използуваше главно за националистическа и шовинистическа обработка на масите.

За творчеството на Христо Смирненски е писано много. Наглед в неговата поезия нещата са ясни: поставени са големи и актуални обществени проблеми, постигната е висока стихотворна техника, няма вътрешни противоречия и зигзаги на чувства и настроения, каквито има у други крупни наши поети, като П. К. Яворов или П. П. Славейков, към които през последните години насочиха много заДълбочено вниманието си вещи наши литературоведи. При всеки опит обаче да навлязат поизследователски в разнообразното и обемисто художествено дело на Хр. Смирненски литературните критици достигат до сложни, нерешени, недорешени, спорни в едно или друго отношение възлови идейно-художе ствени въпроси, особено в контекста на неговото творчество с целокупното развитие на националната ни поезия и литература и на метода на социалистическия реализъм. Със задачата да разглежда отношенията на литературната критика към поезията и прозата на Хр. Смирненски досега и да изложи собственото си гледище по нейните оценки се е заел др. Васил Колевски в книгата си „Христо Смирненски в нашата критика". Първото издание на тази книга излезе през 1964 г., второто - допълнено - в края на 1978 г. „Огромна е литературата, посветена на Това творчество - пише Колевски. - Само заглавията, събрани преди години, образуваха цяла книга. Но сред тая литература липсва един по-цялостен опит да се направи проследяване на оценките за писателя" - от една страна, и, от друга - в тези оценки са допущани неведнъж грешки и слабости от сектантско-догматичен, вулгарносоциологичен, формалистичен и пр. характер" (с. 5 и 142). Не може да не се отбележи и тъжната констатация на критика, че 33 години след социали стическата революция у нас, за която така вдъхновено пя в своите пламенни стихове постът на огнените гриви“, „въпреки многото статии... все още липсва една обширна Монография за Смирненски, в която да се покаже цялото величие и красота на неговото творчество, неговото място в историкоЛитературния процес, етапите на неговото идейно-естетическо развитие, значението на Смирненски за утвърждаване на социалисти140 ческия реализъм в българската литература, неговите заслуги за комунистическото и есте тическото възпитание на българския народ" (c. 93). Книгата на Колевски дава възможност на читателя да се ориентира за всичко писано от нашите критици, което има по-съществено значение за оценяване творчеството на Хр. Смирненски. Колевски прави критичен разбор на техните оценки, извлича и изтъква както положителното, тъй и негативното, споделя свои обяснения и тълкувания за ред диску сионни въпроси. Книгата му не е един библио графически справочник, макар че и такъв е необходим, тя е литературнокритически труд, в който се откроява и натюрелът на нейния автор, и подходът му към литературно-историческите факти, и предпочитанията и вкусо вете му. С критиците, с които не е съгласен, Колевски спори спокойно, не се горещи, не се впуска в словоборчество, предпочита да се опира на литературните и обществените факти, да изяснява нещата без словесна шумотевица и себепоказност. Сдържан и коректен в тона и изразите си, той е твърд и безкомпро мисен в отстояване на своите позиции. Композиционно материалът в книгата на Колевски е групиран така, че да се съчетае хронологическото с проблемното, да се видят Основните етапи, изминати от критиката за Смирненски, и възловите въпроси, върху които тя е съсредоточавала главното си вни мание на всеки един от тия етапи. Като грях на нашата марксическа критика в миналото, най-вече през 20-те и 30-те години, се е приписвало, че тя не едооценявала художествеността за сметка на идейността. Това е колкото невярно, толкова и вярно, Още първите дни след публикуването на Да бъде ден!" в 1922 г., както подробно ни информира Колевски, марксическата критика, изтъкнатите по онова време нейни представигели Г. Бакалов и Т. Павлов, а и талантливите млади, начинаещи Г. Цанев, Ив. Мешеков и др., дадоха висока, заслужена, правдива оценка на поезията на Смирненски, утвърдиха я изащитиха от нападките на буржоазната критика. Бързо, оперативно марксическата кри тика откликна на огнените стихотворения на Хр. Смирненски, разкри изключителната им идейност и художественост, силата на не говия мащабен талант. „Може би никой друг български писател не е бил посрещан така възторжено от трудещите се, не ебил така бързо и високо оценяван от прогресивната критика, както Смирненски - отбелязва Колевски (с. 141).

В книгата си „Капитанът на земляците“ - за първоизточниците на военните разкази на Йордан Йовков - авторът Стефан Стефанов отбелязва, че „Йовков по природа не е бунтар. Обаче както и да изразим онова, което той извършва в нача лото на войната, то е своеобразен протест на съвестта му." Какво значи бунтар? В Български тълковен речник“, т. 1, 1951 г., от проф. д-р Ст. Младенов четем: бунтар - такъв, който кара на бунт или се бунтува; размирник". А бунт", пак според същия речник, е „буна", размирица". В Найден-Геровия „Речник на българския език": буна" - кога се повдигне народ въз началство-то, въз главатарете, повдиг, возмущение, мятеж, востание". В Речник на българския език", т. І, 1977 г., издание на БАН, е дадено, второ поред, значение на думата „бунтар" - човек, който проявява нетърпимост към неред ностите и негодува срещу тях; а третото поред значение на думата „бунт" е: „израз на силно негодувание, възмущение от нещо. Бунт, метеж, въстание Йордан Йовков изобразява само в романа си „Чифликт край границата". Единствено въз основа на този роман едва ли бихме могли да на речем Йовков писател на бунта, на въстанието, писател бунтовник. В спомените си за Йовков Григор Василев изтъква, че Йовков смятал да напише И „два големи разказа" - единия под заглавие „Холера" и другия - Бунтът“. „На много пъти - припомня си Григор Василев - той ми разказваше по нещо от тия сюжети... В Холера" Йовков щеше да предаде призрака на тази ужасна напаст всичките страдания на въоръжения народ край Чаталджа. В „Бунтът" Йовков искаше да нарисува недьзите и признаците на недоволството." Тези два разказа Йовков не е написал. Ако се Йовков съгласим със Стефан Стефанов, че не е бунтовник по природа, в смисъл, че в произведенията си не описва бунтове, освен в споменатия роман, можем да приемем, че е бунтовник в смисъл на речниковите значения: „човек, който проявя ва нетърпимост към нередностите и негодува срещу тях", човек, който дава израз на „възмущение от нещо". Открито, пряко своето възмущение Йовков не изразява в нито една от творбите си. Затуй пък разказите, повестите, романите, пиесите му, особено ако ги разглеждаме във връзка с времето и обществените събития, с положението съдбата на народа, когато са писани, дават предостатъчно основания да наречем Йовков писател бунтовник, писател на протеста, на възмущението.