Радостин Русев

реалност се явява не реалността sarosmoy то RTANNO RA TERRIKOORE Завръщането“, справедливото реабилитиране и публикуване на внушителен брой изкуствено задържани или написани от руски автори зад граница художествени творби формира напоследък необичайна и уникална литературна ситуация. Но не толкова неизтощимият им поток, заливащ лавинообразно периодичния печат, колкото тяхната висока художествена и идейна стойност и социална значимост, създаде основания да се предполага, че именно те доминират и определят облика на текущия литературен процес. Наистина далеч не всичко от забранената доскоро литература с художествените си качества заслужава да попълни класическия ред заедно с „Че венгур“ и „Изкопът" на Андрей Платонов, с „Архипелаг ГУЛАГ" на Ал. Солжени цин или с „Живот и съдба“ на В. Гросман, с прозата на М. Булгаков и Вл. Набоков или с „Лето Господне“ на Ив. Шмельов - ефектни и остри, но преходни, неиздържани в доста отношения, когато бъдат по-сериозно изследвани, се оказаха и „Де цата на Арбат" от Ан. Рибаков, и „Ново назначение“ от Ал. Бек, и „Зубърът" на Д. Гранин, въпреки че тъкмо те първи дръзнаха да пробият зоната на мълчанието по горещи теми и реално замениха липсващите в историческата наука до този момент точни оценки за конкретни исторически личности или явления. коп В известна степен неочаквани са някои схващания за въздействието на „закъснялата" литература или за оправдаността на несвоевременното и публикуване. Они Първо, завръщането за нов живот на „забравени" произведения се възприе съв сем буквално като нихилистично посегателство върху класиците на съветската лите ратурна епоха (М. Горки, М. Шолохов, Вл. Маяковски и др.) или поне като тотално противопоставяне на тях и изкуствено раздвояване на литературния процес. В дадения случай по-приемлива е тезата, че става дума за попълване на „бели петна" в руската съветска литература („Живот и съдба“ на В. Гросман и „В окопите на Ста линград" на В. Некрасов не отричат и не отменят военната проза от 60-те години, но внасят съществени корективи и нови измерения в представата за нея; аналогична е ситуацията с творбите на М. Булгаков за гражданската война и т. н.), както и за обмислена критична преоценка на канонизираните и христоматийни произведения, на стереотипното възприемане и еднопосочните догматични трактовки на творчест вото на талантливи писатели от съветската епоха, чието дар слово бе насочвано от тоталитарната власт за собствените и политически интереси и цели,

With the penetration of post-modernism, post-modernist formulae, metaphors and intellectual constructs Russian literature enters a new dimension, quite new and unusual for it. Actually and fully this process took place in the final decade of the 20th century but is preceded by a number of earlier brilliant episodes of writing in post-modernist vein; it has a quite rich and interesting prehistory. Without seeking to present a comprehensive portrait of Russian literary post-modernism the author of the article dwells on key stages of its development in its multi-faceted and conflicting nature, attempting to produce the approximate integral formula of a contingent Russian post-modernist text by outlining some of the more typical post-modernist bearings of the Russian text and showing the specifically Russian existence of universal post-modernist metaphors, seeking answers to the question as to how there, where still hovers the spirit of Pushkin, Tolstoy, Dostoyevsky, Chekhov and Bunin people accept and apply the “new rules of the game” in literature, i.e. how they respond to the challenges of post-modernist writing.