Симеон Султанов

Находчив френски художник енарисувал портрета на Рабле в интересна композиция: зад великия сатирик стоят Омир и Сократ - еди ният олицетворение на поезията, а другият - на мъдростта. Пред разтвореното гениално произведение на Рабле „Гаргантюа и Пантагрюел се вижда, тълпа" от писатели, които повече или по-малко са изпитвали върху себе си влиянието на неговия ироничен смях. Между тълпата творци са нарисувани такива гениални майстори на перото като Молиер, Свифт, Лесаж, Волтер, Балзак, в чиито сатирични творби, според худож ника, живее неувяхващата традиция на веселия френски монах. Каквито и размери да има влиянието на Рабле върху творчеството на тези писатели, все пак тяхната сатира е толкова своеобразна, толкова, тяхна“, че ние я наричаме „сатирата на Молиер“, „сатирата на Свифт“, „сатирата на Балзак", с което изразяваме нейната особеност. Всеки даровит автор, който размахва в ръката си ювеналов бич, без да е непременно в редицата на тези велики торци, за които стана по-горе рач, има свой характерен сарказъм или, тъй да се каже, колкото сатирици съществуват в литературата, толкова и в да злъчен смях има.

През септември 1920 година Йордан Йовков бил назначен със за повед на министър-председателя Александър Стамболийски за чиновник при българската легация в Букурещ, където прекарал около шест години изаемал различни длъжности: „сътрудник по печата“, „секретар", и накрая, като „награда“ за съвестната му работа, поради „липса" на необ ходимия ценз, трябвало да изпълнява задълженията на... Драгоман". Въпреки служебната си заетост и тежкото си материално положение, в румънската столица той работел с истинско вдъхновение и за радост на българската култура - завършил „Песента на колелетата", написал „Старопланински легенди“ и започнал „Вечери в Антимовския хан". Животът на Йовков в Букурещ, както свидетелствуват неговите писма и спомените на приятелите му, бил тежък и нерадостен. Пълномощни министри по това време са били Тодор Недков, генерал Ив. Фичев, Георги Кьосеиванов и Светослав Поменов, които са се от насяли към писателя пренебрежително и са гледали на него едва ли не като на обикновен чиновник, нещо повече - като на разсилен. По различни поводи писателят е пишел писма на свои приятели в родината, споделял е с тях тежката си участ и ги емодел за малки услуги. Някои от тези писма са публикувани в книги и списания и са известни на българския читател. (Вж. Григор Василев, „Йордан Йовков“, 1940 и „Непубликувани писма на Йордан Йовков" сп. „Литературна мисъл", кн. 5, 1957).

ПРЕД НАС е един български идалго със счупено копие, който търпи поражение след поражение, но не се признава за победен, един честен, самонадеян и наивен страдалец, който е решил докрай фанатично да следва своите идеи, един храбър войн срещу догмагизма и опростителството в историята на художествената критика, който е изпреварил своето време. За да разкажем за поплака на тази крайно интересна личност, преди това е необходимо да се опитаме да очертаем нейната тежка житейска и литературна съдба, защото в противен случай няма да можем да разберем нито същи ната, нито величината на натрупаните с годините огорчения. Той беше необикновен, удивителен характер, който живя самотно, бори се за своите идеи самотно и си отиде от света, неразбран от своите съвременници. Когато на 7 януари 1970 година литературният критик Иван Мешеков почина, на гроба му Иван Бурин произнесе слово, от което се вряза в паметта ми една фраза: „Днес нашата литература има един характер по-малко." Всичко друго съм забравил - може и да не е било толкова важно! - но тази мисъл съм запомнил, защото тя изразява мои те разбирания за Иван Мешеков, за неговата силна, неприспособима личност. Може би и затова ще продължа този очерк с животописни бележки, макар да знам, че Иван Мешеков не ги обичаше, нещо повече, той ги презираше и ненавиждаше, а тяхното присъствие в литературнокритическите текстове намираше за гибелно и вредно. Ще продължа с някои характерни екзистенциални моменти, тъй като без тях не бих могъл да предам пълно и релефно неговата литературна драма, още повече че тя не беше само в областта на идеите, беше драма на битието, а до голяма степен - и драма на неговия характер.