Румен Шивачев

В поезията на Н. Лилиев, където преходът "автор -лирически говорител - лирически геро1'1 - лирическо "аз'' 1 се извършва подчертано меко и често някои от тези категории са функционално натоварени и с други, тоест сливат се и добиват двузначност, тризначиост, а нерядко и четиризначиост, основният проблем на .'Iирическия човек е осъществяването на любовта в нейната многопластовост, насоченост и значимост. У Лилиев кондицията на лирическия човек в лирическото време и пространство е спрямо едно крайно (но незавършено) чувство и една висша (но неигнорираща другите и сам::~.за себе си) потребност, както и техните взаимоотношения и свързани или отделни, екстравертни или интравертни развои - любовта като духовнопсихологически връх в сложната структура на човешкото битие, като дилема и като алтернатива на съществуването. Те добиват екзистенциално значение за лирическия човек, което определя необходимостта или, по-скоро, предпоставеноспа на такава кондиция и нейните проявления. Въз основа на последните се изгражда .1ирическата действителност. Тя битува, организирана и представена от лирическия факт. Темпорално той е изразен чрез времената на глаго.тште и чрез миналите и сегашните (много рядко) причастия. Другият израз на лирическия факт е пространствено-характеристичен и в лирическата творба този израз влиза в дълбоки и многопосочни взаимоотношения с темпоралността, като също може да притежава функциите и особеностите на причастните форми (напр.: "разкаян", "смирено", "отхвърлен" и др. в химна на Лилиев "Към самотата"). Тоест лирическият факт, представян обикновено от говорителя, има две основни свойства: темпоралност и пространствена характеристичност. В "Към самотата" те са представени със сложно преплитаща ги яснота още в началото (впрочем в кое да е стихотворение от нашата или световната поезия те изпъкват веднага и, струва ни се, анализаторът би трябвало да започва винаги оттам, колкото и податливи на субективни отклонения да са при разшифроването на смиелите и значенията)

Извеспю е, че корените на бай Ганьо са в турското робство - там те са хранели анонимното му съществуване. Почти всички ранни автори са отделили повече или по-малко внимание на значението на този факт. За Ганьо свободата се оказва изпитание от екзисrеJЩИален мащаб, което определя и една от основните характеристики на целия му образ - рефлексивността. Не става обаче дума само за прости рефлексии, предизвиквани от от непосредствени, въНIШIИ, мимолетни и осезаеми дразнители, а за такива, които имат генетично обусловена пасивна връзка със замразената му и потискана през вековете виталност -рефлексии, които се реализират в нови, крайни форми, добиващи постепенно траен характер и около които гравитират главните компоненги на светоотношението на Алековия герой. Във времето между Освобождението и новия век (появата на Ганьо) съществува един луфт, който не може да се обясни нито само с тридесетте му години, нито само с времевото му засичане от Алеко, нито само с първоначалното натрупване на националния капитал и свързаните с него отношения. В разлома между Освобождението и Ганьовата поява се извършват интензивни процеси на неосъзнато и стихийно европеизиране на ганьовите сънародници, от една страна, а от друга, на до-пре-из-живяване на различните инертни форми на робската летаргия от миналото у останалите българи, в които се пробуждат първични себеосъзнавания: от индивида като о-свободен до необходимостга от установяване на нови духовни и материални форми на общуване и от институциоина организация на социалния живот. От друга страна, като обособяваща се индивидуалност Ганьо е участник в европейския разцвет на национализма. Именно в динамиката на този времеви луфт се създава и същинската основа за появата, обособяването и типологизацията на бай Ганьо -.примитивен българин в Европа и европейски недораслек в България -като холична рефлексия на многоаспектните и неустановени национално-социални тенденции. Алековият герой се представя като средищен тип между европеизираните българи и тези, които той заварва при завръщането си, ако се доверим на общоприетия хронологичен ред, който е твърде съмнителен. Излязъл от колективната анонимност на робството, Ганьо предизвиква и попада в нестан- . дартни ситуации, които посреща с рефлексиите, осигурявали му в миналото съществуване pez se(l), не неадекватни за новия живот; с рефлексиите, съхранявали жизненостга му, чиято енергия сега се освобождава с умножена импулсивност в новите условия.