Цветан Тодоров

Онова, което бихме нарекли базова теория" на поетическия език у руските формалисти, приема осезаема форма още в първото колективно съчинение на това движение, в първия от „Сборники по теории поэтического языка" (1916), под перото на Л. Якубински, чието участие в групата на формалистите остава второстепенно, но който по това време дава езиковедската гаранция на тезите на своите приятели. Следователно неговият принос има значение. Използувайки в общи линии езиковедски речник, и в перспективата на пълното описание на ези ковите употреби, Якубински поставя по следния начин основите на своето опре деление на поетическия език: „Езиковите явления трябва да бъдат класифици рани от гледна точка на целта, с която говорещият употребява във всеки отде лен случай езиковите си представи. Ако той ги използува с чисто практическата цел общуване, налице е системата на практическия език (на словесната мисъл), в която езиковите форми (звукове, морфологически елементи и т. н.) нямат самостоятелна стойност и са само средство за общуване. Но могат да се предположат и други езикови системи (а такива съществуват), в които практическата цел отстъпва на заден план (въпреки че може да не изчезне напълно) и езиковите форми придобиват независима стойност (Якубински, 1916, с. 16). Именно поезията е пример за тези други езикови системи". Нещо повече, тя е техният привилегирован пример, от което следва, че между „поетически" и с независима стойност" може да бъде поставен знак за равенство, както свидетелствува един друг текст на Якубински, публикуван в третия сборник на формалистите „Поэтика" от 1919 г.: „Необходимо е да различаваме човешките дейности, които носят своята стойност в себе си, от дейностите, които преследват цели, външни по отношение на самите тях, и които имат стойност на средства за достигане на тези цели. Ако дейността от първия тип наречем поетиче ска..." (Якубински, 1919, с. 12). Тук има нещо просто и ясно: практическият език се осъществява извън се бе си, в предаването на мисълта или във взаимното човешко общуване; той е средство, а не цел; той е, ако трябва да употребим една книжовна дума, хетеротеличен*. Противно на това поетическият език се осъществява (и следователно постига пълната си стойност) в самия себе си; той не е вече средство, а своята собствена цел; той е независим или още автотеличен**. Това определение, изглежда, е възхитило и останалите членове на групата, защото в публикациите им от същото време намираме аналогични определения.

Семиотиката (или още семиологията) е науката за знаците. Вербалните знаци винаги са играли първостепенна роля и размисълът върху знаците се е смесвал дълго време с размисъла върху езика. Съществува имплицитна семиотична теория в лингвистичните мисловни построения, които Античността ни е завещала: Китай, Индия, Гърция и Рим. Мислителите на Средновековието също формулират идеи върху езика, които имат семиотично значение. Трябваше обаче да дочюсаме появата на Лок, за да се осъществи и появата на самото име "семиотика". През целия този първи период семиотиката не е разграничавана от общата теория - или от философията - на езика. Семиотиката с11ава самостоятелна дисциплина чрез трудовете на американския философ Чарлз Сандърс Пърс (1839-1914). За него тя е една референциалла рамка, която обхваща всяко друго изследване: "Никога не е било в моята власт да изследвам, каквото и да било - математика, морал, метафизика, гравитация, термодинамика, оптика, химия, сравнителна анатомия, астрономия, психология, фонетика, икономика, история на науките, вист, жени и мъже, вино, метрология- по друг начин освен като семиотично изследване." Поради това семиотичните текстове на Пърс са също толкова разнообразни, колкото и изброените обекти; той не е оставил нито една цялостна творба, която да резюмира основните черти на неговата доктрина. Дълго време това е провокирало (провокира и днес) известно непознаване на неговите доктрини- още по-трудни за разбиране, тъй като са се променяли от година на година. Първата оригиналност на Пърсовата система се съдържа дори в определението, което той дава за знака. Ето една от формулировките: "Един Знак, или Репрезентамен, е една Първичност, която взаимодейства с една Вторичност, наречена негов Обект, едно такова истинско триадично отношение, което е способно да детерминира една Третичност, наречена негов Интерпретант, за да може той да създаде същото триадично отношение и спрямо т. нар. "Обект", подобно на това между Знака и Обекта." За да се разбере тази дефиниция, трябва да се припомни, че целият човешки опит според Пърс се организира в три нива, които той нарича Първичност, Вторичност и Третичност и които, казано обобщено, съответстват на почувствани качества, на изпробвано действие и на знаците. Знакът на свой ред е едно от тези тричленни отношения: това, което провокира процеса на сцепление, неговия обект и ефекта, произведен от знака, или това е т. нар. интерпретант.

Знакът е основно понятие за всички науки за езика, но именно поради тази своя значимост е едно от най-трудните за дефиниране. Тази трудност се увеличава поради факта, че в съвременните теории за знака се правят опити да се държи сметка не само за лингвистичните същности, а и за невербалните знаци. При един по-внимателен преглед класи11еските дефиниции за знака често се проявяват или като тавтологични, или като неспособни да уловят понятието в неговата собствена специфичност. Налага се мнението, че всички знаци водят по необходимост към едно отношение ("relation") между две "relata", но при простото отъждествяване на сигнификацията с отношението не може да се постигне по-нататъшно разграничение между два, при това твърде различни, плана. От една страна, знакът "майка" е по необходимост свързан със знака "дете", от друга- това, което "майка" описва е майка, а не дете. В една от първите теории за знака Августин Блажени предлага: "Знакът е нещо, което извиква в мисълта някакво друго нещо (извън пространството, въведено от смиелите)." Но "предизвиква" (или "извиква") е категория едновременно твърде тясна и твърде широка: от една страна, се смята, че смисълът съществува извън знака (за да може да бъде извикан), а от друга - че извикването на едно нещо чрез друго се ситуира винаги върху същия план. И така сирената може да означава началото на бомбардировки и да напомня войната, ужаса на населението и т. н. Казваме ли, че знакът е нещо, което заема мястото на друго нещо или го замества? Това би било едно твърде особено заместване, което всъщност е невъзможно нито в един, нито в друг смисъл: нито "смисълът", нито "референтът" в качеството им на такива не биха могли да се впишат във вътрешността на едно изречение на мястото на "дума". Суифт, след като е предположил, че човек носи сьс себе си нещата, за които иска да говори (тъй като думите са само заместители), е стигнал до това заключение: "Ако дейностите на един човек са важни и различни по вид, той съответно е длъжен да носи по-голям пакет на гърба си"- при риска да бъде премазан под тяхната тежест.

Книгата На предела (Face а l'extreme), публикувана на френски език в началото на 1991 г., свидетелства за трайния интерес на Цветан Тодоров към проблема за междуличностните отношения. За разлика от Завладяването на Америка (Париж, 1982) и Ние и другите (Париж, 1989) тук обект на изследване е явление, породено от близкото минало и пряко свързано със съвременността- лагерите на тоталитаризма. Явлението е добре описано от мемоарната и историческата литература за фашистките концлагери. В годините, когато Тодоров пише своя труд (1988-1990), съществуват вече и немалко свидетелства за сталинските лагери. Тогава излизат на бял свят и първите разкази и документи за лагерите в комунистическа България. Но Тодоров не е разполагал с тях. Пък и не историческата изчерпателност е цел на изследването, макар че то се позовава на около 140 заглавия на спомени и трудове върху лагерите. В лагерите Тодоров съзира пространство, където човек по-ярко разкрива нравствената си природа, а тоталитаризмът - идеологическата си същност. Оттук и двойната емблематичност на лагерите като увеличително огледало на нравствеността (или на липсата на такава) и на тоталитарния апарат за потискане. Тодоров (род. 1939 г. в София) не е жертва на лагерите, а и първите 24 години от живота му, прекарани в България, са преминали по-скоро безметежно. Но в анализите си на лагерни разкази той вплита и личната си история, търси съзвучие между себе си и лагерниците, защото осмислянето на една нравствена проблематика получава своята завършеност, когато бива обвързано с личния опит. Предисторията на книгата започва с две «туристически» впечатления от Варшава през ноември 1987, когато в един неделен ден Тодоров посещава гробището на евреите, загинали през Втората световна война, и църквата, в която убитият от полските тайни служби Попиелушко е отслужвал литургия и е държал пламенните си проповеди. Препълнената от посетители черква на героя-светец рязко контрастира с обезлюденото еврейско гробище където и паметните камъни за безбройните жертви на свой ред потъват в забрава и разруха. В този предизвикателен контраст Тодоров долавя интуитивно опасността човечеството бързо да забрави един от най-мрачните епизоди от близката история. А, както знаем, който забравя историята, рискува да я повтори. Поляризираното впечатление от Вартавската неделя очертава една от линиите на изследването: от една страна - извисена и малолюдна - се открояват ярко героите, светците, изключителните личности; на другата страна - висока колкото човешки ръст - се тълпи множеството на обикновените хора. Тодоров проправя дълбока граница между едните и другите.