Мариана Тодорова

В последните стихосбирки на Михаил Берберов е забележимо целенасочено разширяване на диапазона в лирическото превъплъщение. Но дори в артистичността на превъплъщенията се откроява определен акцент - стремеж към разкриване основата, първооблика на нещата. Богатството, неспокойствието и дълбочината на човешката мисъл ги превръщат в един непрекъснато „менящ се образ" (търсенията на поета в тази насока напълно се покриват с мнението на Айнщайн, поставено като мото на стихосбирката „Морето се завръща"). Това творческо ориентиране към „началото“, към „същността“, характерно още за неговите първи книги, за Михаил Берберов не е връщане назад. Мисълта му не познава влеченията по обратни пътища, поетът създава нови координати, в които автор и читател се устремяват към търсените истини: „посоката в дълбочина. През всичко, което ме отделя от същината ми - ще мина. Ставам точен, защото се докосвам до началото." „Началото" - това е смисълът на творческите му усилия. Стремежът на поета към началото, към първо облика на нещата не е стремеж към установяване на застинала, непроменима константа. Те се оказват опорните точки към същността на измерението, което включва раждането и смъртта. И ако между тях е „заключено" протичането на човешкото битие, М. Берберов ще се докосне не до неговите видими прояви, а ще загребе в други пластове, в „подмолите“ (често срещан израз в поезията му) на душата, където бушуват първични, изначални страсти и непримирени стихии на характера. В същото това битие светлите стремежи могат да изведат духа над делничното и грубото, могат да се откроят истинските стойности или разумът, отчаяно мятайки се, още по-трайно ще бъде обсебен от „карнавала" на мъчителните спомени. Защото във всяка своя книга поетът ще ни показва, без да спестява истините, неизбежните бездни и висини пред човешкото познание. И все пак М. Берберов не е поет на стихиите, на необузданите колизии в живота. Рационалната нагласа на автора го насочва към същността на явле нията. Но от стиховете му не е изтръгнато жилото на оная светла и неумолима тъга, която винаги съпътствува умните очи и щедрите сърца. Сега, след като познавам цялостното развитие на този поет, ми е още потрудно да определя импулсите на непрекъснато нарастващия интерес към своеоб разните му поетически търсения. В първата книга на М. Берберов „Внук на кавалджии" (1958) ни покорява едно особено чувство - респект пред оная младост, която може да превърне болката или огорчението си в дълбоко осъзнато и функционално отрицание на несъвършенството. Защото няма по-висша цел в младостта от щастието, от красотата - от „радостта“, както най-често тук ги нарича поетът:

Зачестилата поява през последните го дини на критически книги, свързани с творчеството на съвременни български писатели, говори, че изследванията нямат стихиен характер, а са практически резул тати в усвояване на съвременното литературно многообразие. Литературно-критическото изследване на Наташа Манолова е представено на чи тателското внимание чрез разработката на единадесет подтеми - В партизанския строй", „Големият ден“, „Коренът“, „На чални стъпки", „Изстраданите песни на поета“, „След „Партизански песни“, „На нова жанрова територия“, „Винаги можеш да станеш мъж", "Пътеписите на поета", Публицистика - страстна, мислеща, дей ствена...", "Умираха безсмъртни", - в които чрез единен критически подход е направен опит да се постигне цялостен облик на твореца, на човека-комунист Веселин Андреев. Още в началото авторката пише: „Той не сътвори своите стихове, изчакал „разумната" дистанция на времето, в писателски кабинет, където всичко се дооглежда и дообмисля, а ги написа в дни те на нелегалност или в партизанската землянка, между две сражения или по парещата диря на преживяното. Затова неговите „Партизански песни" са художествен документ на времето, Достоверен лирически дневник на участник в партизанската епопея. Затова в тях ще почувствуваме снази и с тинност на събитие и преживяване, която ще открием и във всичко излязло изпод персто на Веселии Андреев. Това ни дава и правото на категоричния извод: Всичко у него е из повед, чиста вълнува ща изповедна революционер и псет" (разр.а.). Това сбощение за псетическото творчество на В. Андреев (или „категоричен извод", както се изразява самата тя), валиден по СТНОШение на автентичността структурно-композиционно сформяне на книгата; открива подстъп към стремежа на Манолова за най-органично взаимо проникване и взаимовлияние - между критическата интерпретация и стила на съответното художествено творчество на разглеждания писател. Изтъквам това, защото изборът на кри тически подход към обединяване на биографичните данни, на творческите резултати и на критическите оценки за тях не може и не бива да бъде случаен. Една по-свобод на, по-волна критическа интерпретация най-малко би била подходяща за писател като Андреев, при когото а втентич ността не само на обективното, но и на преживяното (защото в него участвува неизбежно въображението, а то е строго индивидуално!) е в основата на неговите творби. В. Андреев има свой определен профил, изграден в съзнанието на съвременния чи тател, в мисълта и самочувствието му на българин - а това е вече предпоставка за отговорна самокритичност. В такава на сока бихме могли да тълкуваме думите на автора, засягащи историческия ни развой и естетическата му трактовка, в които прозира и определен творчески темперамент, но и разумен отчет пред законите на времето: „Там, където не говоря пряко за себе си, винаги съм имал прототип. Дори нещо повече - готов герой. Обикновено писателят от хиляди хора избира - вне запно или след грижливо търсене - чове ка, чиито черти ще използува, за да съз даде художествен образ. Аз бях много уле снен. Подборът, един естествен подбор, бе вече направен по суровите закони и високия морал на времето." Можем да си обясним защо авторката на портрета избира този зрителен ъгъл в отделните глави на книгата изгражда убедително вътрешната еволюция на човека-комунист, на писателя-комунист, засвидетелствувана чрез творчеството му. Наташа Манолова е предпочела да остане в сянка пред голямото му дело. И тогава идват истинските критически сполуки - впрочем и Н. Манолова постига не само верен, но и за когато по-късните вече му белетристични творби, цялостен облик на твореца В. Андреев.

През последните няколко години зачестиха появите на първи книги от млади критици. До голяма степен тези книги се отличават със свой поглед върху разглежданите проблеми, със собствен стил. Това говори, че се оформя едно компактно поколение. Навярно има още какво да се желае от младите (обратното би било неестествено), но още веднага може да се каже, че новопоявилите се критически сборници носят качествата на задълбочена и Оригинална интерпретация при разглеждане на художествените явления в поезията и в прозата. Заглавието на книгата „Общуване с поезията насочва към методологическата страна на замисъла - да разкрие ония творчески светове, чрез които авторът влиза в досег с поетическата изобразителност на съвременните художествени търсения, в досег с изкуството. Ръководен принцип е предпочитанието, а не стремежът за цялостно изчерпване на художествените явления за даден период. В такъв случай обективността на обобщенията може да се опира единствено на точността в критерия за идейно-художествена пълноценност. Като критик Минко Бенчев притежава тази способност и това определя стойността на неговата книга. Само първата статия „Човекът и времето в преображенията на една поетична година" противоречи на моето първо твърдение - тук критикът прави обстоен преглед на появилите се през 1974 г. поетически сборници. Но и второто е доказуемо: Минко Бенчев подхожда с верен критерий към художествените сполуки и несполуки в стихосбирките на конкретната година. Неговият подход се опира, от една страна, на реални постижения в поезията, а, от друга, на тенденции, които още са в период на укрепване, развитие и кристализация"; според схващанията на автора поезията трябва да бъде говорител на своето време“, но и да „надмогва емпирията на фактите", да „отразява взаимовръзките между отделните частности на живота“. Съвременните явления Бенчев се опитва да постави както в контекста на традиционните завоевания в лириката, така и да реализира едно ново съвременно тълку ване на процеси с днешна дата. „Лириката ни нахлу - пише той - в нови проблемно-тематични области, обогати старите и редом с Това потърси нови изразни жанрови конвенции в съответствие с многоликото съдържание на живота. Последното творение е превърнато в основа, върху която се градят степените в оценката на създаденото от поетите - различен влог в обсега на съвременната литература. Впрочем ето едно друго негово твърдение, което, макар и да стои малко встрани в статията, тъй като не е конкретно свързано с ничие Творчество, поради заложената принципност и вътрешна страст в нейното отстояване се превръща в основен методологически и есте тически ракурс в оценката на създаденото от поетите: „Човекът и времето, човекът и веч ността - какво представлява той в качеството си на „, мислеща тръстика", на социална еди ница, невъзможна без съществуването на дру гите; кое надделява в нея - величието или падението на сапиенса, прашинката, намерила твърдина нейде сред космическата бездна - еднакво неспособна да познае себе си и тайните на вселенския ход - или повелителя на всичко съществуващо; еволюционна грешка на живата материя или тържество, венец на природата; способна ли е тя да достигне" вечното присъствие на стихиите, с които е свързана: морето, вятъра, дъжда, тишината, звездите - или все така ще бъде атакувана от слепите разрушителни сили, заключени в собствената й природа и определящи участта и на еднодневка?" Чрез подобно гледище става ясно, че анализите, свързани със стиховете на Н. Николов, Л. Левчев, Вл. Голев, Слав Хр. Караславов, А. Германов, Ан. Стоянов, М. Берберов, Л. Стефанова и др., са насочени към разкриване на актуалното, проблемното, значимото в техните художествени търсения. Бенчев подхожда с еднаква взискателност към създаденото от различните творци, без отсенки на субективистичност в предпочитанията (както всеки човек, така и критикът също има предпочитания, но те не бива да влияят на критерия за идейно естетическа пълноценност). В тази статия за всеки поет е намерено същественото в неговия натюрел. В първата статия, най-голяма по обем в обсега на книгата, Бенчев се спира задъл бочено и върху поетическите изяви както на дебютанти, така и на млади автори, създатели на два или три поетически сборника. (Тук Фигурират имената на Сл. Донков, М. Минчев, 3. Иванов, П. Братинов, К. Донков, Г. Константинов и др.) Критикът е подходил с несъмнен усет към сътвореното от своите връ стници. Сочейки положителни черти в тяхната лирика, Бенчев правилно подчертава, че „е нужно разширяване на социалната база на младата ни поезия, нахлуването в нея на тръпчиви и силни земни сокове, които да бъдат естествено противоядие за поетическата рахитичност и литературщина, за естетическото самозадоволяване". Рядко в статия от млад критик е поставян с такава острота и проблемът за средното“ ниво в поезията (пък и не само в нея, а въобще в литературата), както бе казал Боало - пише Бенчев, - в твоето опасно изкуство, поете, няма голяма разлика между средното и лошото". Определено смя там, че средните стихове са вторият бич за нашата съвременна поезия, тяхната художе ствена неутралност най-често не предизвиква реакциите на обработения естетически вкус - така те си осигуряват публичност, пък ако щете, и популярност. "

Проблемите, свързани с развитието на бъл гарския разказ, се оказаха един от дълготрайните интереси на Михаил Василев. Ако се проследят принципните постановки в студиите му „Възникване на българския разказ“, „Вазовият етап в българския разказ", „Първи стилови различия в българския разказ със селска тематика“, „Българският разказ от 90-те години в нов комичен аспект“, „Опит за лиризация на българския разказ", „Социологичнопсихологически анализ в българския разказ до Първата световна война“, „Утвърждаване на класическия къс разказ в българската проза", „Националното своеобразие на българския разказ до Първата световна война" (съставящи книгата му „Българският разказ до Първата световна война"), както и тези от „Промени в художественото мислене“, „Идеи и герои“, „Открития в композицията“, „Авторово присъствие“, „Глас на героя и глас на автора“, „Урокът на големите разказвачи (поместени в неговата новоотпечатана книга), ще се установи, че втората е едно продължение, доразвитие на най-важните открития, които авторът е направил през своето дългогодишно участие в съвременния литературен процес. М. Василев е посветил" своите усилия на разказа като „жанр, като самостоятелна система", в която се отразяват всички тенденции на българската култура, на естетическите домогвания на нашия народ. Неговите усилия са още по-интересни и ценни, като се има пред вид, че проблемите на поетиката на разказа и досега не са достатъчно разработени. М. Василев очертава така своя методологически подход към литературните факти, на които се се базира изследването: „Литературното понятие, поетика" означава онази страна на литературознанието, която изучава природата на художествено-словесната творба, естетическата програма и реализация, начините, според които се създава тя. Тази дефиниция съдържа предупреждение да избегнем както отъждествяването на поетиката с литературната техника, така и отъждествяването и с естетиката. Възприемайки това разбиране на поетиката, ще се опитаме да разгледаме съв ременния български разказ с оглед на изграж дането му като самостоятелна художествена система. " Особено богати на фактически материал са първите две глави: „Промени в художестве ното мислене“ и „Идеи и герои". Трябва да се отбележи, че веднага проличава високият критерий на критика - и този критерий не се опира на формално-естетски увлечения, а произтича от солидни идейно-естетически анализи и обобщения. Неслучайно М. Василев още в първите страници изказва следната мисъл - Каравеловите разкази първи в нашата литература показват художествено усвоя ване процеса на усилена жизнедеятелност!". Същото качество" критикът изтъква и във Вазовите разкази - Вазов, в пределите на късия разказ, основан на една или няколко случки, постига изображение на хора, които са формирани от житейски обстоятелства и се опитват да въздействуват върху условията на живот“ (аналогично, както отбелязва и самият М. Василев, е твърдението на П. Зарев). Избягвайки шаблоните, критикът се е постарал да характеризира Вазовите творби - В отличие на тези на Каравелов, - която характеристика ни убеждава, че неслучайно тъкмо Вазовите разкази наричаме класически; „Вазов отделя повече внимание на подбора, обобщението и моделирането на ония качества, добити от натурата, които ще послужат за изграждане на национално обагрен образ. Това национално своеобразие, по-скоро непрекъснатото дирене на „национално обагрен образ показва в определена светлина предпочитанията на критическото перо. Дори когато авторът твърди, че Вазов и Алеко Константинов със своите открития са „два самостоя телни етапа" в развитието на българския разказ - рожба на непрекъснато обогатяващото се реалистично мислене - дори тогава личи, че М. Василев отдава предпочитание на реа листичното“ изображение. Но в същото време критикът не канонизира структурата на жанра - той отдава дължимото на Ал. Константинов: „Константинов изменя структурата на разказа, като отделя внимание на психологическото саморазкритие на героите" (М. Василев тук сочи разказите „Разни хора, разни идеали", „Херострат втори“).

В своето есе „Животът на литературните форми" Куюмджиев привежда доказателствен материал не само от лабораторията на конкретен творец или чрез степенуване художе 149 ствения приоритет на разглежданите литературни десетилетия. Критикът живо се интересува от корелацията човек - духовен продукт, от тънкото и сложно взаимопроникване между индивидуалното прозрение на писателите в нравите и в същността на времето, както и от конкретните приложими към това общество нравствени норми, художествено преоткрити и преосмислени от творческото съзнание: за нашите деди образите на народната Фантазия, гаданията, молитвите, заклинанията, баянията и т. н. са били не само висша ду ховна реалност, но и жива естетическа действителност, преживявания от етико-естетически характер, средство за общуване и сбли жаване със силите на природата, познания и Философия..." (с. 13). „Проблемът за „живото и мъртвото“, мисля, не може да се решава по спекулативен път, извън конкретните нуж ди и потребности на дадена културна епоха. Всяка обща схема, особено когато се отнася до изкуството и културата, до движението на човешката мисъл, може в даден момент да се окаже непотребна. Разбира се, познанието за общите закономерности на историческото развитие, което ни дава историческият материализъм, е базата на нашите размишления върху историята. Но именно историческият материализъм ни учи, че само конкретният подход към определени явления в обществения живот на човека може да ни разкрие истината за тия явления. Така че, можем да кажем, миналото оживява, когато ни е потребно, по-точно, когато осъзнаем, че ни е потребно (c. 31). Творбата, преодоляла своето собствено изгнаничество през вековете, причинено от отхвърлената литературна мода или незадоволените капризи на силните на деня, чрез своето ново раждане нарушава „аксиологичната йерархия" на строго установените пътища към признанието, а това само по себе си поражда ред въпроси, които имат, както отбелязва Куюмджиев, не само социологичен аспект: „Къде е заложена съдбата на една книга - в самата нейна същност или във възприемането и от конкретното време; върху какъв закон съществува корелацията публика - произведение на изкуството, няма ли тук случай- ности?"

Здравко Петров е автор на повече от петнадесет литературнокритически книги, найзначителните от които са „Личности и съдби", 1970, „Профили на съвременници", 1973, „Законно и незаконно родени умове", 1976, „Критика и критици", 1977, „Силуети на лю бими автори", 1978. Асоциативни пътувания", 1980, „Творци от няколко поколения", 1984. И възторгът, и скептицизмът в неговото творчество се пораждат от това, че той никога не наблюдава безпристрастно литературния живот и явленията в него. Изключително при дирчив към новите имена в поезията, прозата и литературната критика, в същото време Здравко Петров съвсем не е от онези каби нетни" критици, които изчакват уталожването на страстите в оценките за една или друга литературна изява. Напротив, като критик той може да се ангажира изцяло с литературната творба и нейния автор, да ги брани от едностранчиви тълкувания, да воюва дори за техния престиж. Ако обаче действително и безспорно заслужават това като литератур но явление. В това отношение особено показателна е новата му книга, която е изградена изцяло от литературни портрети на най-значителните български автори.

Като критик Венко Христов е доказал, че умее да пише увлекателно и в същото време задълбочено, че има усет за неочакваните аспекти на творчеството, но предпочита трайното, закономерното както в индивидуалното постижение, така и в цялостния развой на културните процеси. Автор на много статии в литературнокритическите издания и печат. Фак тически той се явява пред нас за пръв път сега със самостоятелна книга - очерк за Георги Джагаров. Документално-фактологическият материал, с който е разполагал Венко Христов, критическият му опит и познания в областта на българската и чуждите литератури са добра предноставка за създа ване на цялостно монографично изслед ване за поета, публициста, драматурга и общественика Георги Джагаров. Венко Христов е предпочел принципа на психологическото портретуване, опитал се с чрез конкретните художествени феномени да изгради цялостния облик на писателя, А това говори, че критикът желае в избора си да се опира на най-трайните „показатели", каквито са художествените творби, тоест живото слово на всеки значим писател. Защото е безспорно, че в развитието на българската литература написаното от Георги Джагаров заема и ще заема особено място по няколко причини. Най-важната от тях според мен с съдбовният интерес, който Джагаров изпитва към българската култура и ис тория, към тяхното единство и дълголетие. Оттук и високата художествена змачимост на неговите поетически открове ния, наситени с важни исторически, обществено-граждански проблеми. Неслу чайно поезията, драматургията и нубли цистиката му съществуват в неделимо единство, Но при такава многопосочност на творческите интереси и постиження всеки изследовател би изпитал трудност и обяснима респектираща самовзискател ност. Струва ми се, че и Венко Христов се е сблъскал с тази трудност и по тази причина някои места от книгата му зву чат доста общо, сякаш за да оправдаят неномерната за критика голяма фигура на поета и общественика Георги Джагаров. От друга страна, в книгата ярко се открояват любовта и преклонението, кон то изследователят носи в себе си към творчеството на този голям български писател, удостоен с международни отли чия и награди, една от които е и наградата на Френската академия. Този пиетет, който всеки литературо вед би изпитал от досег с истинската поезия, издържан с чувство за мярка и такт, прави книгата на Венко Христов привлекателна и професионално ценна, без обаче да се заблуждаваме, че с нея е изчерпано творчеството на Джагаров. Според мен тъкмо след тази първа по рода си самостоятелна книга за видния български поет предстои появата на нови студии и проучвания върху поезията, драматургията и публицистиката на Георги Джагаров.

Самият подбор на проблемите в две книги предразполага за една обща констатация от носно оригинални развойни моменти в бъл гарската поезия, проза и литературна кри тика, особено след паметната за българската култура 1956 година. Потърсени са най-яр ките явления, противоречивите и синхронни моменти от писателската биография и участта на съвременниците, изследват се с научна до бросъвестност творческата мисия на писателя и последователността на неговата гражданска и човешка позиция в обществото (изцяло вър ху това са изградени студиите в книгите „Раз говор с времето“ и „Отвъд илюзията", макар в тях Катя Янева и Красимира Близнакова да не отбягват въпроси от поетиката на бъл гарската поезия и проза). Може да се каже, че Втози смисъл и двата литературнокритически очерка запълват едно от белите полета в про учванията тура. върху съвременната ни литера 1 Огромна проучвателна работа е свършила Красимира Близнакова, проследявайки найважните доклади, студии и статии по страни ците на литературните издання, във връзка със сценичната интерпретация на важни литературни творби от литературната ни класика и съвременната проза. Трябва да признаем, че малцина критици се заемат с трудния жанр на драматургичната критика. Красимира Близ накова успява за пресъздаде динамичния дух на утвърждаващате се културна ситуация след Април 1956 година в областта на бъл гарската драма. В тази книга виждаме трасиран пътя на новото чрез доказателствени примери. Търсен е коренът на полемични мнения, на сблъсъци, така характерни за този род изкуст во, направени са изводи и обобщения. Само едно отзивчиво творческо перо е могло с тол кова добросъвестно старание да вникне в ситуации и преломни моменти от развитието на българската драма, в полемиката и дръз ките твърдения, за да се стигне до истинността на фактите. Било е необходимо отново да се обглеждат страниците на в. „Народна култура", „Литературен фронт", сп. „Театър", за да се постигне духът и смисълът на априлския въз родителен процес.

Първата си книга стихове издадох, когато бях втора година студентка. Бях лишена от острите вълнения, свързани с отпечатването на една стихосбирка. Изпратих ръкописа си до издателство „Народна младеж" по пощата от Москва. Цяла година не знаех почти нищо за съдбата на ръкописа. Повечето стихове бяха свързани с моята биография, с онова особено следвоенно време. Най-характерно от тази книга беше стихотворението „Тя и аз" - посветено на едно руско момиче, по-късно преведено от поетесата Юлия Друнина. „Тя и аз стана много популярно, беше отпечатано в няколко съветски издания и може би то най-силно събуди интереса и на другите преводачи към моите стихове. Това стихотворение беше част от мен, от живота ми. То разкриваше историческия паралел между едно българско момиче от софийския краен квартал „Красно село" едно руско момиче от московската „Красная пресня". Помня, че го отбелязаха такива поети като Ярослав Смеляков, Павел Шубин, Семьон Гуденко, Александър Коваленков, Алексей Сур ков и др. С малки изключения повечето от тези стихове бяха написани в Москва и затова сбор никът носеше естественото си заглавие „В Москва". През една от ваканциите на 1952 г. моят състу дент, поетът Димитър Методиев, замина за София и когато се върна, ми донесе вече отпечатана първата ми книга. Едрите букви на заглавието „В Москва" - бяха изписани върху слънчево-жълт фон. След първата възбуда изпитах разочарование. В книгата редакторът Николай Янков бе съ кратил най-сполучливия в моите представи цикъл с интимна лирика. Времето беше такова. Макар че стиховете от тоя цикъл бяха плахо интимни, и едва загатваха любовно чувство, стана ясно, че редакторът не се беше решил да ги остави в моята първа книга. Разочарованието наистина беше тежко. Първият ми реален сблъсък с цензурата. И главното - с чужда намеса в онова, което смятах за неприкосновено право на един автор. И Юлия Друнина много се ядоса. Да отрежат от книгата най-добрите стихове!

Кирил Кадийски направи достояние на българския читател най-доброто от Верлен, Бодлер, Рембо. Предпочитанието към конкретен творец издава чрез неговия преводач духовното им родство, както и степента на интерес към спецификата на съответната национална култура. Това води и до себеразкрития, твърде любопитни и полезни при създаване на творческо-психологическа представа за поета Кирил Кадийски. Така например във втората си книга „Ездач на мраморни коне", 1983 г., (първата, „Небесни концерти," излиза през 1979 г.) Кадийски е поместил стихотворението „Монмартър". Това стихотворение, посветено на парижки художник, е много интересно. Първо то разкрива влечението към глъбините на екзистенциалната драма на личността, но и към философското и обяснение („Защо към огъня се все стремим - взира в себе си авторът, - щом пепел/макар невидима - остава и след нас?... (Неземното, то - уви! - изгаря, докосне ли се някой ден до нас..."). „Въпросът сам по себе си подсказва, че поетът е усетил преходността на биологическия живот и надмогнал жаж дата си за земно щастие. Но другото, което според мен е ключ към цялостното творчество на К. Кадийски, това е недвусмисленото издигане на такъв художествен принцип, който е алтернативен за всяко изкуство, което претендира да бъде истинско: „И ти видя - обръща се към художника от Монмартър поетът - не улички и авенюта, а И линиите на живота, любовта, ума. " ce Трябва да запомним това предизвикателно послание от К. Кадийски, защото то ще ни помогне да разкрием много от загадките на поетическата образност в неговото творчество, където се вплитат емоция, разум, философска вглъбеност, усещане за смърт, копнеж по космически висини, суров реализъм, ирония и сарказъм. И всичко това, изразено като призив в защита на честта на самото изкуство, и то днес, в неотложното сега, когато убиецът зад нас не стъпва по отекващите плочи“ - по думите на поета, и когато „красотата не е нито истина, ни истината - красота, а гибел". Духовният стоицизъм на твореца е най-добрата атестация за талант. И ако отново се върнем към стихотворението за художника от „Монмартър“, ще открием безуп речната формула, чрез която се постига тайната на творческата доблест: