Росен Тахов

Все още не са потърсени и разтълкувани детайлите в книжнината на Българското възраждане. Не писателските биографии, не сложните взаимопрониквания между фолклор и литература, традиция и съв ременност, свое и чуждо, а онези на пръв поглед дребни факти, които доизграждат физиономията на от делните произведения. Поставяни са епиграфи - от древния Омир до романтичната Адел Омер дьо Ел. Отправяни са посвещения - интимни и революционни, съхранили имена на вдъхновителки, единомишленици и поборници за свободата на отечеството. Засвидетелствувани са подписи, удивителни по своята самобитност, като този на Хаджи Найден Йованович Татарпазарджичанина: Х. Н. I. Т. Т. P. П. 3. Р. Ц. Н. Н. И друго - все от територията на незабележимите подробности... Специално внимание заслужава символиката на старите заглавия. Наслояването на устойчиви знакови образци към поредица от четива. В средата на миналия век например се заговорва за Гуслан, славянски „бог на пението", олицетворяващ народния поетически гений. Появяват се сбирките на Спас Зафиров и Цани Желев „Блъгарска гъсла" (Цариград, 1857), на Йоаким Груев „Гуслица или нови песни" (Белград, 1858), на Ради Колесов „Гуслица" (Цариград, 1862). Следват „Пряпорец и гусла" (Букурещ, 1876) на Иван Вазов и „Гусла с песни" (Свищов, 1878) на Никола Живков. Ехото рефлектира дори в късната „Гусла" (Пловдив, 1881) на народния поет. Още един пример, но с разширена география на изданията, събрани от Ищван Рат-Вег. Той пише: „Някой някога измислил заглавието „Огледало". И веднага по цяла Европа като гъби след дъжд се размножили многозначещи и многообещаващи „Speculum“, „Spiegel“, „Miroir“, „Mirror“, „Specchio“ и „Tükör". Известният библиофил се опитва да обясни явлението чрез главния закон на модата - стремежа към новото, но не е докрай убедителен. Ще подхванем темата не от самоцел, а защото „Огледало присъствува в литературата ни от ХVIII и XIX в., и то - с отношение спрямо съдържателната характеристика на четивата.

Този случай е една от загадките в литературната ни история. През май 1885 г. в кн. З на плов дивското сп. „Зора" се появява статията „Осветление на българската поезия". Авторството е за свидетелствувано: „от Г. 3-ча". Критикът демонстрира завидна интелигентност, познаване на книжовната материя, вещ език, смели възгледи. Първи след Освобождението той дръзва да насочи мерената реч към общочовешките измерения. Говори за творчество, различно от „патриотиче ските възторги". Отстоява необходимостта от разширяване, обогатяване и обновяване на родните поетически хоризонти. Тъкмо затова тайнственият Г. 3-ч не дава покой на изследователите. Питат се „кой би могъл да бъде той и дали това е неговата единствена литературна проява". Наричат го „предшественик на Пенчо Славейков 3. Допускат, че зад подписа се крие Спас Вацов или дори Кръстьо Кръстев (преди да защити докторска дисертация). Изключват възможността критикът да бъде Иван Вазов (редактор издател на сп. „Зора" заедно с Константин Величков). И обратното сочат народния поет като предполагаем автор на въпросната публикация. Най-сетне виждат B Г. 3-ч литературния деец Гаврил Занетов. Ще обърна внимание останали - Статията върху някои факти, встрани от научните дирения. „Осветление на българската поезия" е препечатана през май 1893 г. в кн. 1 на хасковското сп. „Кит ка"8. Като не смятаме правописните разминавания и печатните грешки, тук са направени следни те промени:

На 2 март 1989 г. в Благоевград се проведе международна научна сесия по случай 150 години от рождението на Райко Жинзифов (1839-1877). Тя бе организирана от Института за литература при БАН, Висшия педагоги чески институт в Благоевград и Общинската комисия за духовно развитие (Благоевград). Взеха участие учени от Съветския съюз и Чехословакия. Заседанията бяха ръководени от проф. Жельо Авджиев и проф. Дочо Леков. В своя доклад Дочо Леков очерта онези тенденции в книжовното дело на възрожденеца, които определят мястото му в цялостния развой на българската литература. Изследователят потърси както националните, така и общочовешките измерения на Жинзифовото слово. Тръгвайки от конкретни произведения, той разтълкува връзката им с традицията, ориги налния замисъл, актуалната за тогавашния исторически момент проблематика. „Райко Жинзифов в своето време и днес" бе онасловен докладът на проф. Илия Конев. Той щрихира биографията на българина от Велес през втората и третата четвърт на XIX в. Спря се върху погрешната теза за гръцкото съзнание на родителите му. Разгледа личността на възрожденеца в динамичен план - сред неговите съвременници и като незримо присъствие в настоящето. Задълбочен анализ на Жинзифовата пое зия направи Катя Станева. Тази проблематика бе продължена с изследването на Петър Па рашкевов „Митико-фолклорни пластове в поезията на Райко Жинзифов". Ст. н. с. Марина Чемоданова (СССР) говори за участието на Р. Жин зифов в сборника на Николай В. Гербел „Поэ зия славян". Проф. Зденек Урбан (ЧССР) изнесе факти за издирванията си в чехословашките архиви и книгохранилища. Намерените от него доку менти (две писма и една телеграма) свидетел ствуват за етническото единство на българските земи. Този въпрос бе в сърцевината и на доклада „Райко Жинзифов и българският език" от ст. н. с. Стоян Жерев. Убедително бе защитена тезата, че в езика на нашия възрожденец са отразени, макар и по-особено, най-важните тенденции в книжовноезиковото развитие след Кримската война, когато в резултат на интензивни унификационни процеси се очертава все по-определено неговият съвременен облик. Ст. н. с. Зина Маркова прочете своето изследване „Райко Жинзифов и църковният въпрос", като изтъкна, че борбата за самостоя телна българска църква е оставила трайна следа в публицистиката на книжовника. В същата насока ст. н. с. Виктор Косик (СССР) направи интересен паралел с разработката „Църковният въпрос и публицистиката на Райко Жинзифов и Константин Леонтиев". Осветлени бяха усилията на двамата лите ратори да повлияят на официалната руска позиция по жизненоважния за отечеството ни проблем. Преводаческото дело на Р. Жинзифов бе разгледано в доклада на Николай Аретов. Той се спря върху „Новобългарска сбирка" и цикъла стихове „Новобългарска гусла". Отбеляза, че Р. Жинзифов участвува активно в диалога на българите със света. От своя страна доц. Иван Павлов анализира Жинзифовия превод на „Краледворски ръкопис" като творческа интерпретация на едно историческо че тиво. • Върху проблемите на композицията в разказа „Прошетба" говори Илия Недин. Камен Михайлов направи извода, че Р. Жинзифов е един от първите литературни историци у нас. Той посочи, че интересите му са твърде ши роки - от старата книжнина до неговите пи шещи съвременници. Съобщение за три пре печатани стихотворения на Р. Жинзифов в „Съвременни книжки за прочитание от всекиго" направи Илиана Савова. В изказванията и разискванията взеха уча стие Йордан Ванчев и Дочо Леков. Сесията бе закрита със слово на Илия Конев. Росен Тахов

Ако един ден историята на българските литературни нрави бъде написана, в нея непременно ще има глава с едрото заглавие „ДУЕЛИ". Дуели не като метафора на словесни битки, а като истински двубои с шпага или пистолет в ръка. Имало е у нас рицари на перото. Имало е обаче и рицари на оръжието. Имало е рицари на честта! Ако войната е продължение на политиката с други сред ства, то и дуелът е продължение на литературната свада с други средства (етимологически дуел идва от лат duellum, старинна форма за bellum - война). До него се стига тогава, когато думите са изчерпани. Когато острието им е изхабено. Когато силата им е изразходвана. Дуелът докумен тира безсилието на словото