За движението на едно заглавие в българската възрожденска литература

Все още не са потърсени и разтълкувани детайлите в книжнината на Българското възраждане. Не писателските биографии, не сложните взаимопрониквания между фолклор и литература, традиция и съв ременност, свое и чуждо, а онези на пръв поглед дребни факти, които доизграждат физиономията на от делните произведения. Поставяни са епиграфи - от древния Омир до романтичната Адел Омер дьо Ел. Отправяни са посвещения - интимни и революционни, съхранили имена на вдъхновителки, единомишленици и поборници за свободата на отечеството. Засвидетелствувани са подписи, удивителни по своята самобитност, като този на Хаджи Найден Йованович Татарпазарджичанина: Х. Н. I. Т. Т. P. П. 3. Р. Ц. Н. Н. И друго - все от територията на незабележимите подробности... Специално внимание заслужава символиката на старите заглавия. Наслояването на устойчиви знакови образци към поредица от четива. В средата на миналия век например се заговорва за Гуслан, славянски „бог на пението", олицетворяващ народния поетически гений. Появяват се сбирките на Спас Зафиров и Цани Желев „Блъгарска гъсла" (Цариград, 1857), на Йоаким Груев „Гуслица или нови песни" (Белград, 1858), на Ради Колесов „Гуслица" (Цариград, 1862). Следват „Пряпорец и гусла" (Букурещ, 1876) на Иван Вазов и „Гусла с песни" (Свищов, 1878) на Никола Живков. Ехото рефлектира дори в късната „Гусла" (Пловдив, 1881) на народния поет. Още един пример, но с разширена география на изданията, събрани от Ищван Рат-Вег. Той пише: „Някой някога измислил заглавието „Огледало". И веднага по цяла Европа като гъби след дъжд се размножили многозначещи и многообещаващи „Speculum“, „Spiegel“, „Miroir“, „Mirror“, „Specchio“ и „Tükör". Известният библиофил се опитва да обясни явлението чрез главния закон на модата - стремежа към новото, но не е докрай убедителен. Ще подхванем темата не от самоцел, а защото „Огледало присъствува в литературата ни от ХVIII и XIX в., и то - с отношение спрямо съдържателната характеристика на четивата.