Книжка-10

1988, Книжка 10 - Съдържание

За да се разбере с удовлетворителна яснота понятие като традиция, необходимо е да се изяснят донякъде и онези по-общи понятия, с които тя е свързана. Едно от тях - времето, в едно от своите основни състояния - миналото, е разположено в загадъч на близост до понятието традиция, така че, казвайки традиционно, сякаш казваме - онова, което се е съхранило в своята неизменност за нас от миналото. Поради това уместно е да се запитаме не точно какво е традиция, а кога говорим за традиция. Отговорът не изглежда труден - трябва да са налице събития, извършили се назад във времето, преди нашето раждане, преди нашата епоха, събития, белязани с патината на едно от давна отминало и все още живо достолепие. Миналото и традицията са дотолкова свър зани в нашето съзнание, щото можем да ги приемем за синоними, за два непротиворечиви елемента на едно цяло. Миналото - магическа дума! Обхваща ни трепет, когато говорим, когато чувству ваме нужда от едно минало, от една традиция, изказани с глаголната форма на найдълбоко, непознато на граматиката минало време, някакъв перфект на плусквамперфекта. Следователно ясната предпоставка на възможността да говорим за традицията е съществуването на миналото. А то винаги е налице - спомените, миналото на всеки един от нас. Но за кое минало говорим, когато свързваме традицията с нещо предишно? За отминалата част от нашия живот, за личното минало? - Съвсем не! Говорим за миналото на една общност, на едно изкуство, на една наука; свързваме традицията не с жи вота на индивида, а с живота на културата. Затова отнасяме традицията не просто към едно индивидуално минало, а към съществувалите в миналото общности - различни по обем, по трайност във времето и по въздействие. Все пак неудовлетворително изглежда подобно пряко свързване между понятията традиция и минало. Второто изглежда интуитивно по-ясно и затова - да се обърнем към него. Какво наричаме минало? Не можем да отговорим направо - напр. миналото е онова, което е било. Отговорът, който ни помага да разберем какво е минало, е друг - миналото не е нещо определено и ясно само по себе си, то трябва да бъде поставено в отношение към сегашното. Миналото е едно реално отсъствие, но само по отношение на реалното присъствие на нечие сегашно; миналото е липса, а сегашното еналичие, но и двете съществуват само в отношение едно към друго. Миналото е отсъствието на определени принципи на живот, на принципите, конституиращи съществуването на една общност. Не можем да разберем, че тези принципи вече не съществуват освен ако не са налице други принципи, ако не е налице някакво ново присъствие, ако не е налице промяна. Това положение е валидно за историята на културата, където конституиращите принципи са винаги ценностни положения, където мислите и поведението са винаги ценностни реакции, където винаги става дума за ценностни отношения.

Водено от желание да влезе в по-активен диалог със своите читатели и сътруд ници, сп. „Литературна мисъл" организира анкета на тема „Преустройството и литературната наука". Въпросите, които отправяме към българските литературоведи и литературни критици, засягат някои от възловите проблеми на литературния и научния живот. Надяваме се, че те ще се превърнат в основа за интересен и откровен разговор. Списанието е готово да публикува всички мнения. Отговорите отпечатваме по реда на получаването им в редакцията без изменения. Разговорът ще продължи в следващите броеве на сп. „Литературна мисъл".

В своето многовековно развитие българската литература винаги е общувала с духовно-интелектуалния живот на съседни и по-далечни страни. Още в ранното средновековие, IX-XIV век, най-видните български книжовници, опознавайки и богатата византийска литература, създават произведения, послужили като основа за формирането и на други славянски литератури, утвърждават се като важен фактор в общоев- ропейската цивилизация. През епохата на националното ни възраждане процесите на културно-просветно, идейно-естетическо взаимодействие стават все по-интензивни разширяват своя обсег и съдържание. Макар да са живеели при най-неблагоприятни условия, българските възрожденци са търсели и използували всяка възможност за сродяване с различни в тематично, идейно, жанрово отношение чуждестранни съчинения. Формиращото се постепенно национално съзнание и самопознание, усилията за създаване на нова национална литература просвета, култура, се съпътствуват и с едно все по-неумолимо осъз наване на необходимостта от използуване на завоюваното от други народи. Рецепцията на чуждото придобива все по-разнообразни форми. Наред с интензивното превеждане, която дейност се утвърждава като определена линия в националния книжовен живот, появяват се и критико-оценъчни отзиви, проблемни статии в които се обосновава нуждата от усвояване на чуждия опит, сочи се ползата от четенето на произведения, създадени от други народи през една или друга историческа епоха, кои то биха могли да стимулират творческата енергия на българите за създаване на своя национална книжнина, за народностно себепознание. Бележита е в това отношение статията на Нешо Бончев от 1873 г. „Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им". На както той, така и неговите съвре менници Петко Славейков, В. Друмев, Л. Каравелов, Хр. Ботев нееднократно обосновават и предупреждават „кое и как да се превежда“, какви следва да бъдат ръководни те критерии при този род книжовна дейност, за да може чуждото да влиза във все поголямо съзвучие с конкретните потребности на народа ни, да стимулира народност ното самопознание и културното възмогване, а и да насочва към националноосвободителни пориви, към по-високи нравствено-хуманитарни идеали.

В кн. 8 от 1987 г. на сп. „Литературна мисъл" бе поместена статията на Запрян Козлуджов „Проблемът за сказа в съветското литературознание от 20-те години", изградена почти изцяло върху книгата на Е. Г. Мушченко, Б. П. Скобелев и Л. Е. Кройчик „Поэтика сказа", в отделни откъси с буквално текстуално заимствуване. Безспорно посочената книга, издание на Воронежкия университет от 1978 година, има свой принос за уточняване теорията на сказа. Замислена като „опит да обобщи резултатите от изследванията, да изведе закономерностите в еволюцията на сказа, да определи типологическите основи на неговата поетика“, тя конкретизира и доизяснява характерологичните белези на сказовата повествователна форма, набелязани от Б. Айхенбаум, В. Виноградов и М. Бахтин. Отчетливо са разграничени сказът и фолклорната стилизация, сказът и персонифицираното повествование. Показва се подробно как сказовата повествователна форма се осъществява в творчеството на редица художници. Наред с това въпросната книга представя както моменти от историята на теорията на сказа, така и самата теория на сказа от разглеждания период твърде непълно неточно. Това налага да се върнем още веднъж към проблема за сказа в съветското литературознание от 20-те години. Както отбелязват авторите на книгата „Поэтика сказа", Б. Айхенбаум пръв прави опит да осмисли теоретически сказовата повествователна форма. (Нека засега не разискваме въпроса, дали това става под влияние на немското и френското литературознание, или го обуславя литературната практика на предреволюционните години в Русия.) През 1918 година излиза неговата статия „Илюзията на сказа“, в която уче ният изследва един от най-съществените признаци на този тип повествование - насочеността към устната реч. Приел идеята на т. нар. слухова филология, че всяка художествена реч трябва да се разглежда като звучаща реч, Б. Айхенбаум стига до своето определение на сказа: „Под сказ аз разбирам такава форма на повествователна проза, която в своята лексика, синтаксис и подбор на интонациите разкрива насочване към 3. устната реч на разказвача "; сказът е повествователна форма, която „се строи по законите на устната реч, съхранавяйки нейния глас и интонация". С това приносът на Б. Айхенбаум според авторите на книгата „Поэтика сказа" се изчерпва.

През последните няколко десетилетия интересът към поемата нарасна. Появиха както отделни изследвания, така и обсъждания на спецификата й, на тенденциите на нейните изменения. Стимул за такива изследвания е появата на редица произведения, които носят несъмнени признаци на обновяването й. Изказват се и мнения за възхода й: „Имаме твърде много основания да говорим за ренесанс на поемата на нашата литература. Само през последно време се появиха талантливи, силни поеми на Лиляна Стефанова, Владимир Голев, Лъчезар Еленков, Кольо Севов и др., в които откриваме умение да се внуши важна и актуална съвременна идея, да се търсят интересни творчески решения, които обогатяват този позабравен жанр и разкриват неговите естетически възмож ности, "2 Съществува и мнението, че поемата е форма, която може да прозре в далечината на времето. e Наред с възгледите за възможностите на поемата като жанр и за нейното несъмнено бъдеще съществува и скептицизъм по отношение на естетическото и значение. Обикновено съмненията се мотивират с твърдението, че малкото лирическо произведение най-подходящо за предаване на поетическата мисъл с максимална сила и яснота, докато поемата се предпочита, когато поетът не е достигнал до завършеност във възгледа си за една или друга страна на действителността и не е намерил идеалната форма за израз. Сложният житейски материал изисква цялостно концептуално осмисляне, което e достояние само на крупния жанр. Съществуващите в българската литература поеми са категорично отрицание на твърденията, че този жанр се предпочита от поетите, когато житейският материал не е осмислен концептуално. И най-малката по обем поема е завършено произведение. Отделните представители на жанра могат да бъдат степенувани в това отношение, но общият извод се отнася до всеки един от тях и не може да се вземе като съществен признак на поемата липсата на концептуалност. Съществуващото разномислие изисква да бъдат изследвани белезите на този жанр.

В своето слово, произнесено над гроба на Б. Пастернак, В. Ф. Асмус поставя името на поета до имената на Лермонтов, Достоевски, Толстой. Днес няма никакво съмнение, че Б. Пастернак е творец класик в най-високия смисъл на тази дума. Подобно на своите велики предшественици той вижда в изкуството нравствено безпокойство, служене на истината, вярност към историята. В статията „Няколко положения" Б. Пастернак нарича творчеството „кубически къс разгоряна, димяща съвест", а в „Драматически фрагменти" изповядва: Я так привык сгорать и оставлять На людях след моих самосожжений! 3 Цитираните произведения са написани през 1918 г. и свидетелствуват за благородни те духовни пориви на младия поет. След тридесет години, ръководен от същите подбуди, той започва да пише романа „Доктор Живаго". В писмата на Б. Пастернак до О. Фрайденберг от 1946 г. мисълта за неизпълнения дълг към живота и за вината към тези, които го обичат, гори със страстта, родила най-добрите страници на руската литература от XIX в. Съдбите на Т. Табидзе и П. Яшвили, на М. Цветаева и О. Фрайденберг стоят пред художника като „вечна улика", която му напомня, че не е изпълнил докрай своята мисия. Писателят гледа на работата върху романа като изкупление на своята вина пред историческата памет. Цената на изплатения дълг трябва да бъде го лямата проза, съпътствана от нова мисъл, (...) от стегнато, но с лекота постигнато поведение, от труден живот" 5. Тези редове напомнят за нравствения максимализъм на Л. Толстой.

ПРЕД НАС е един български идалго със счупено копие, който търпи поражение след поражение, но не се признава за победен, един честен, самонадеян и наивен страдалец, който е решил докрай фанатично да следва своите идеи, един храбър войн срещу догмагизма и опростителството в историята на художествената критика, който е изпреварил своето време. За да разкажем за поплака на тази крайно интересна личност, преди това е необходимо да се опитаме да очертаем нейната тежка житейска и литературна съдба, защото в противен случай няма да можем да разберем нито същи ната, нито величината на натрупаните с годините огорчения. Той беше необикновен, удивителен характер, който живя самотно, бори се за своите идеи самотно и си отиде от света, неразбран от своите съвременници. Когато на 7 януари 1970 година литературният критик Иван Мешеков почина, на гроба му Иван Бурин произнесе слово, от което се вряза в паметта ми една фраза: „Днес нашата литература има един характер по-малко." Всичко друго съм забравил - може и да не е било толкова важно! - но тази мисъл съм запомнил, защото тя изразява мои те разбирания за Иван Мешеков, за неговата силна, неприспособима личност. Може би и затова ще продължа този очерк с животописни бележки, макар да знам, че Иван Мешеков не ги обичаше, нещо повече, той ги презираше и ненавиждаше, а тяхното присъствие в литературнокритическите текстове намираше за гибелно и вредно. Ще продължа с някои характерни екзистенциални моменти, тъй като без тях не бих могъл да предам пълно и релефно неговата литературна драма, още повече че тя не беше само в областта на идеите, беше драма на битието, а до голяма степен - и драма на неговия характер.

Сантяго де Чуко е разположен на три хиляди сто и петнайсет метра над морското равнище, сред една отдалечена периферна низина в перуанските Кордилери. Преди седемдесет години един тесен и прашен път е представлявал единствената връзка на селището с външния свят. Така е и до днес: по безкрайните му криволици пълзят камионите, които прекарват рудата от примитивните медни мини, от оловните и волфрамовите рудници на провинцията до крайната гара на глухата железопътна линия - почти на сто километра по долината. Железницата отвежда до едно малко рудно пристанище на тихоокеанския бряг. Там се натоварват и добитькът за клане от Сантяго де Чуко, пшеницата, свинските бутове и сиренето; а също по някол ко сандъка със сламени изделия, сарашки и грънчарски стоки. От това се препитават жителите на Сантяго; днес броят им е четири хиляди души, към края на деветнайсети век е бил наполовината. Пътуването до Лима е дълго, трае четири-пет дни; столицата е разположена на петстотин километра на юг. През време на дъждовния период Сантяго прилича на клопка - тогава единственият път седмици наред е непроходим. Само четиринайсет сгради се осветяват с електричество, повечето са без питейна вода и канализация. По тесните, безредно скупчени един в друг покриви на града - защото Сантяго смята себе си за град - расте трева. Най-близкият телефон е в Отуско. Добър ездач може да стигне там за два дни.

На годишната ни фолклорна експедиция в Добруджа през 1986 г. една от работните групи (изследваща региона на село Красен) се натъква на факти от живота на Йордан Йовков, които са нетрадицион ни за нашите представи. Информаторите, спомнящи си за него, пресъздават ситуации, неконвенционални за жанра „спомени за учители": „Чи как да ни гу зная, зная гу. Казваше ми: „Момче, иди ми купи две бурканчета мляко от сладкарницата и една фафла". Други подобни „спомени" гласят, че много пиел и пеел по улиците на селото и т. н. Характерен, типично фолклорен е начинът, по който „споменът се съхранява и предава - негови носители са хора от различни поколения, повечето от които не са имали пряк контакт с Йордан Йовков, но са „, чули от по-стари хора". Всъщност това е своеобразна формула, която едновременно дава възможност за дистанциране на информатора от „информацията", а, от друга страна, внася известна „обективност“, както всяко позоваване на свидетел, съществувал или съществуващ реално. Очевидна е, разбира се, хронологичната несъвместимост между стари и нови понятия, в противоречие с нравствените качества на Й. Йовков саса и приписваните му деяния в тези „спомени". С други думи, тук е налице една ясно изразена тенденция на принизяване личностната стойност и делото на големия наш писател. Ако се абстрахираме обаче от фактическата недостоверност на спомена, остава неговата емоционална страна, която не би могла да се изследва със задна дата - а не би могла, защото времето, в което Й. Йовков е бил учител, е време на пиетет към тази професия. Следователно това отношение е формирано в наши дни и е израз на един вековен стремеж към уравновесяване на качества и явления, на хора и събития в народната философия. За Й. Йовков непрекъснато се говори в селото, непрекъснато се изследват негови те връзки и взаимоотношения - т. е. той е някаква постоянна тема, която е пряко свързана с величавото, героичното, възвишеното. По този начин „равновесието" е нарушено и за да се възстанови, писателят бива представян в комична светлина, получава се своеобразно снизяване“, разбира се, незлонамерено, макар че регионалното в този случай доминира над националното. Писателят тук вече е герой, неговият образ се фолклоризира, участвува в случки и ситуации, в които неправдоподобно и реално се преплитат като в народната проза.

Все още не са потърсени и разтълкувани детайлите в книжнината на Българското възраждане. Не писателските биографии, не сложните взаимопрониквания между фолклор и литература, традиция и съв ременност, свое и чуждо, а онези на пръв поглед дребни факти, които доизграждат физиономията на от делните произведения. Поставяни са епиграфи - от древния Омир до романтичната Адел Омер дьо Ел. Отправяни са посвещения - интимни и революционни, съхранили имена на вдъхновителки, единомишленици и поборници за свободата на отечеството. Засвидетелствувани са подписи, удивителни по своята самобитност, като този на Хаджи Найден Йованович Татарпазарджичанина: Х. Н. I. Т. Т. P. П. 3. Р. Ц. Н. Н. И друго - все от територията на незабележимите подробности... Специално внимание заслужава символиката на старите заглавия. Наслояването на устойчиви знакови образци към поредица от четива. В средата на миналия век например се заговорва за Гуслан, славянски „бог на пението", олицетворяващ народния поетически гений. Появяват се сбирките на Спас Зафиров и Цани Желев „Блъгарска гъсла" (Цариград, 1857), на Йоаким Груев „Гуслица или нови песни" (Белград, 1858), на Ради Колесов „Гуслица" (Цариград, 1862). Следват „Пряпорец и гусла" (Букурещ, 1876) на Иван Вазов и „Гусла с песни" (Свищов, 1878) на Никола Живков. Ехото рефлектира дори в късната „Гусла" (Пловдив, 1881) на народния поет. Още един пример, но с разширена география на изданията, събрани от Ищван Рат-Вег. Той пише: „Някой някога измислил заглавието „Огледало". И веднага по цяла Европа като гъби след дъжд се размножили многозначещи и многообещаващи „Speculum“, „Spiegel“, „Miroir“, „Mirror“, „Specchio“ и „Tükör". Известният библиофил се опитва да обясни явлението чрез главния закон на модата - стремежа към новото, но не е докрай убедителен. Ще подхванем темата не от самоцел, а защото „Огледало присъствува в литературата ни от ХVIII и XIX в., и то - с отношение спрямо съдържателната характеристика на четивата.

Броят се открива със статията на С. Шведов „Литературната критика и литературата на читате лите (Бележки на социолога)", в която се разглеж дат взаимоотношенията между литературната критика и съвременната литература от гледна точка на социологията на литературата и на четенето. На пръв план се изтъква, че обликът на литературата, създаван от критиката, страда от непълнота. Той е чувствително обеднен и съвременната литература се свежда до една опростена конструк ция: „истинска“ („висока") литература и „занаятчийска" литература („, безвкусица", масовка“, „ан- тилитература"). При това деление на две неравноправни части извън полезрението на критиците остава огромен пласт белетристика, която се ползува с интереса и одобрението на широки читателски кръгове, но не предизвиква интерес сред профе сионалните критици. Този огромен пласт беле тристика никъде и от никого не се отбелязва и в резултат се стига до липса на информация по вып роса, какво четат значителни групи от населението. Не бихме могли да твърдим обаче - пише С. Шведов, че проблемът за изучаването на широко четената литература е нов и не е поставян - в нашето литературознание и критика отдавна е проявяван интерес към тази тема. При обосноваване на необходимостта да се изучават не само шедьоврите, но и произведенията, отговарящи на вкуса на масовия читател, се привеждат обикнове но известните думи на Пушкин: „Могат да ни кажат, че критиката трябва да се занимава единстве но с произведения, имащи видими качества, не мисля така. Някое съчинение е нищожно само по себе си, но е забележимо поради успеха и влияние то си; и в това отношение нравствените наблюде ния са по-важни от литературните." Методоло гията на изучаването на масовата литература е занимавала В. Шкловски, В. Переверзев, В. Жирмунски. Според С. Шведов най-перспективен под ход към изучаване на масовата литература е формулирал Ю. Лотман: „То (понятието масова ли тература - С. Ш.) се отнася не толкова до струк турата на един или друг текст, колкото до неговото социално функциониране в общата система от текстове, съставящи дадена култура. По такъв начин това понятие определя на първо място отношението (к. а.) на един или друг колектив към определена група текстове." Независимо обаче от признаването на необ ходимостта да се изучава сериозно масовата ли138 тература в практическата работа на съвременния критик разборът на такива произведения се свеж да до демонстриране на стереотипи и привични литературни щампи. Но тази литература е твърде разнородна - продължава размислите си авторът, - може би не по-малко разнородна и разнообразна от „голя мата" литература. Ние я обединяваме в едно по външен признак - признанието на широките читателски слоеве. Под общото заглавие „читаема" литература се крие нещо твърде разнообразно. В нея има много нюанси, множество типове, понякога трудно съвместими един с друг. Много опростяват реалната картина някои критици, кои то твърдят: „Цялата тази литература е с едно лице.

Ние, изкушените литератори, бяхме просто сви детели на създаването на тази книга. Един след друг текстовете, които я съставят, се трупаха в съзнанието ни: отначало ги възприемахме „слу хово" - като доклади по различни научни сесии и конференции, сетне някои от тях четяхме в периодиката, в юбилейни сборници. Авторът им щедро (подобна лекомислена щедрост често се наказва от дебнещите плагиатори) раздаваше изложените в тях идеи, правеше го в по-тесен или по-широк кръг, импровизирайки или четейки, без да проя вява аристократично високомерие към състава и степента на ученост у аудиторията си. Въобще М. Неделчев не е от „кабинетните“ литературоведи (въпреки че е събрал огромна библиотека), често той ражда" своите проникновени анализи, вдъхновен от средата, в която се намира, била тя величественият пирински пейзаж или достолепните банскалийски или копривщенски къщи. Същински катализатор на мисли за него са историческите ме ста на България - там, където са се разигравали върхови сцени от националноосвободителната ни епопея. Сам говорейки за семиосферата (в смисъ ла на Лотмановия термин), той - имам чувството - притежава чувството да се „враства" в да дена културологична среда от миналото, не само да вдъхва от атмосферата й, а и да я живее. (Става дума не за екзистенциално, а за творческо живее не, подпомогнато от артистизма и завидната ерудиция на интелектуалеца, чиято пословична страст към книгата, документа, фотоса и всичко, що носи 148 културноисторическа информация, добива - в доб рия смисъл - раблезиански размери). И нещо осо бено важно - да изразява това свое вживяване" чрез слово, съотнасяйки съответната среда към други (близки или далечни) социокултурни пространства от родната и световната духовна и историческа панорама.

Съкровеното в творческия замисъл на автора е точно фиксирано чрез забележителната мисъл на Шчедрин, поставена като мото още в първия раздел на книгата - Художественият образ на региона. Страници от литературния юг": „Родното място е този тайнствен, но жив организъм, чиито очертания ти не можеш отчетливо да опре делиш за себе си, но чието докосване до себе си чувствуваш непрекъснато, тъй като си свързан с този организъм посредством пъпна връв. Този тайнствен организъм е бил свидетел и извор на първите впечатления на твоето битие; той те е надарил със способността да мислиш и чувствуваш, той е създал твоите привички, дал ти е езика, вя рата, литературата, той те е сгрял и приютил, с една дума - направил е от тебе същество, способно да живее." А самото съдържание на книгата, в най-общи линии, е кодирано още в самото заглавие, т. е. - съвременното творческо присъствие на известни български поети и писатели от нашия „литературен юг". Чрез сполучливо откритата метафора за това творческо присъствие вниманието на читателите постепенно поглъща художественото своеобразие на онези автори, които са привлекли научните интереси и на Любен Бумбалов. Той взискателно откроява индивидуалния творчески свят на Дико Фучеджиев, носещ тайнствения, но жив организъм на регионалния колорит (на странджанския край), но и общочовешката измеримост от сложната диалектика на развитието; с изострени сетива изследва психологизма на Любен Петков; търси специфичната неповторимост на лите ратурното поречие" на Тунджанско-Сакарския край; преоткрива индивидуалното в оригиналната художествена проза на белетрист като Димитър Вълев; отсеня преображенията в разказваческия талант на Димитър Яръмов; долавя и откроява философията и социалноестетическата същност на персонажа от художест веното творчество на Атанас Теодоров; вживява се в „строгата разумност, преоткрита в социалната действителност на нашето всекидневие чрез острия поглед и за обикновените неща у автор като Димитър Кралев; отлично разбира неудовлетворението и творческата взискателност у ярък поет като Христо Кацаров, изгарящ от амбицията да бликва в текста му само красивото у човека; 144 забелязва и оценява тънката ирония и асоциа тивната природа в лирическото изображение, лич ната поетова болка и радостта от съчувствието към живите трудови люде у съзерцателен поет като Стойчо Стойчев; изучава конкретно-образната система в структурата на лирическия текст у лирик като Таньо Клисуров; радва се на щастието на Жеко Христов, способен да открива себе си в многообразието на живота; вниква дълбоко в сладостния дъх на битието, на онова „светло минало" и на цялата памет на чувствата, свързани с творчеството на Петър Анастасов; изживява и очертава идейно-естетическите кръ гове в художествения свят на актуалния Коста дин Кюлюмов... Този първи раздел се съпътствува от въвежда щата аналитична студия, с определено теоретичен характер - „Проблемът за националната същност и регионалното своеобразие на литературния и творчески процес". В тази обстойна студия се тре тират: първо - терминологичните аспекти на проблема - народностното; нация, национално художествено самосъзнание и трите основни ядра на неговата структура: гносеологическо, аксиологично и денотативното им съдържание; регион, ре гионална психика, регионален характер, регионално самосъзнание и регионално художествено самосъзнание и второ -някои най-общи методологични ас пекти на проблема.

Доскоро той беше сред нас. Радваше ни неговата топлота, човечност, отзивчивост, радваше ни нестихващата му обич към литературата. Години наред, цели десетилетия Николай Дончев работи всеотдайно в една трудна област, където той има извънредно големи заслуги. Неговото дело бе мост между нашата култура и културата на западноевропейските народи - по-специално френската и италианската. Той непрекъснато печаташе статии и рецензии в западния печат, в най-авторитетни издания, пишеше с голяма обич за българските писатели, за съвременните ярки явления. Не пропускаше да вмъкне пасажи с идеологически, не само с естетически смисъл, за новите преобразувания в социалистическата ни страна, за големите успехи на развитието ни, за марксистките идеи на писателите и критиците ни. Неведнъж съм се удив лявал, че авторитетът на критика Н. Дончев съз дава възможност да се публикуват и подобни сведе ния за страната и творците ни. Ценяха го високо в чужбина заради ерудицията му, заради широкия му поглед, заради великолепното знаене на езика. Получи и големи награди в чужбина (не у нас!). В същото време Н. Дончев публикуваше в на шия печат материали за френските и италианските писатели. Те са не само информативни, а са със собствено виждане и отношение. Още преди години писах, че навярно времето ще ни завари неподготвени да заменим дейността му на подобно равнище. Сега се боя, че мястото на Николай Дончев дълго време ще остане незаето. От това нашата култура безспорно ще страда. • Последната му книга „Литературнокритически страници“ е насочена главно към нашата литерату ра. Тя не е голяма по обем и съдържа предимно кратки статии и есета. Всъщност това е една от особеностите на творческата изява, присъща на Николай Дончев: взискателността му винаги го насочваше към лаконичност, пестеливост, сгъсте ност на израза, с богатство на подтекста. Той ненавиждаше езиковата разточителност. Пишеше све жо, ясно, с чистота на израза, с усет за спецификата на родното слово. Той, който познаваше чудес но чужди култури, отбягваше съзнателно чуждите думи. Неговото слово блести от красота и звуч ност. То е слово не само на критик и есеист, а е и слово на поет. В началото на дейността си Н. Дончев пише стихотворения. Поетическата чис тота на словото се запазва и в статиите му, дори в по-големите му изследвания на художественото творчество. Първата част на книгата съдържа „кратки есета". Те са върху поезията, критиката, превода, стила, вдъхновението, искреността, идеите-сили, свобо дата; има и есе за вица. Тук са разкрити възгледи те на критика, веруюто му за творческата дейност. Той цени неподправеността, светлината на прин ципите, истинската същност. Ненавижда фалша и помпозността, ненавижда изкуствените книжни построения. За него изкуството е всичко. То е призвано да казва големи истини за живота, за пътя на народа. То е призвано да внася духовност, изящество, неповторими емоционални нюанси в живота на хората. То отблъсква злото, дава път на етичната извисеност. Обогатява вкуса, облагородява душата. Дончев никога не откъсваше поезията от живота, от идеите, от живата действителност. Поезията е радостта на живота" - пише той. Тя е едновременно дар на ума и на сърцето. Не може да се даде предимство нито на разсъдъч ността, нито на чистата емоционалност. Критикът подчертава, че тъкмо това обяснява особения ефект на революционната поезия, на всяка поезия изобщо".