Михаил Арнаудов и рецепцията на европейската литература и литературна наука

В своето многовековно развитие българската литература винаги е общувала с духовно-интелектуалния живот на съседни и по-далечни страни. Още в ранното средновековие, IX-XIV век, най-видните български книжовници, опознавайки и богатата византийска литература, създават произведения, послужили като основа за формирането и на други славянски литератури, утвърждават се като важен фактор в общоев- ропейската цивилизация. През епохата на националното ни възраждане процесите на културно-просветно, идейно-естетическо взаимодействие стават все по-интензивни разширяват своя обсег и съдържание. Макар да са живеели при най-неблагоприятни условия, българските възрожденци са търсели и използували всяка възможност за сродяване с различни в тематично, идейно, жанрово отношение чуждестранни съчинения. Формиращото се постепенно национално съзнание и самопознание, усилията за създаване на нова национална литература просвета, култура, се съпътствуват и с едно все по-неумолимо осъз наване на необходимостта от използуване на завоюваното от други народи. Рецепцията на чуждото придобива все по-разнообразни форми. Наред с интензивното превеждане, която дейност се утвърждава като определена линия в националния книжовен живот, появяват се и критико-оценъчни отзиви, проблемни статии в които се обосновава нуждата от усвояване на чуждия опит, сочи се ползата от четенето на произведения, създадени от други народи през една или друга историческа епоха, кои то биха могли да стимулират творческата енергия на българите за създаване на своя национална книжнина, за народностно себепознание. Бележита е в това отношение статията на Нешо Бончев от 1873 г. „Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им". На както той, така и неговите съвре менници Петко Славейков, В. Друмев, Л. Каравелов, Хр. Ботев нееднократно обосновават и предупреждават „кое и как да се превежда“, какви следва да бъдат ръководни те критерии при този род книжовна дейност, за да може чуждото да влиза във все поголямо съзвучие с конкретните потребности на народа ни, да стимулира народност ното самопознание и културното възмогване, а и да насочва към националноосвободителни пориви, към по-високи нравствено-хуманитарни идеали.