наука

През последните пет-шест години литературната наука в Съветския съюз преживява истинско обновление. Само като си помисли човек колко грешки и заблуждения, колко неправилни възгледи бяха преодолени за това късо време! И плахият тон, и емпиричният характер на Литературната критика, и рецидивите на стеснено раповско схващане за литерату рата, и нетърпимото изоставане на есте тическата и литературно-теоретичната мисъл, и често пъти очебийно снизените есте тически критерии. Като че ли отдавна бя ха времената, когато се брояха на пръсти сборниците с актулни литературно-критични статии и монографичните очерци за съветски писатели; когато липсваха поцялостни изследвания за новата руска и съветска литература, не се пишеха обобщаващи трудове за реализма и социалисти103 ческия реализъм. В книгите, които излизаха, се разглеждаха не всички литературни явления, по-сложните се отминаваха и цели периоди от историята на руската литература - например краят на 19 и началото на 20 век, оставаха недостатъчно осветлени. Редица обстоятелства пречеха да се погледне по-обективно и оцени с повече разбиране дори такова яв ление като пролеткултовската поезия от първите години на съветската власт, а да не говорим за поезията на Блок и Есенин или за сатиричното творчество на Илфи Петров. От литературния развой бяха изключени писатели, които на времето бяха играли значителна роля в литературния живот. И като естествен резултат на всичко това, наред с умните и сериозни книги започнаха да никнат едно след друго илюстративни, примитивно-социологични писания, наводнени с обилен брой цитати, зад които се криеха липсата на самостоятелна творческа мисъл, на способност да се вникне тънко и вдъхновено в художествените явления (което е свързано с природна дарба, с призвание), на истински дълбоки знания.

Винаги ме е удивлявало онова почти невероятно равнодушие, с което обикновено се подминават много от литературните факти у нас. Появяват се неизвестни име на, излизат нови книги, поставят се въп роси, а периодичните издания често не само не пишат за тях, а дори не ги и отбе лязват. И това важи не само за преводната литература, неизвестно защо неудостоявана с никакво внимание, а и за немалко работи на български писатели, които са свързани жизнено с развоя на нашето художествено слово. Ето защо, без да съм се примирил, аз вече съм свикнал с тази практика и не се учудвам, че една критическа книга като „Четирма белетристи" от Симеон Султанов, която по служебно задължение трябваше да редактирам, близо година и половина след излизането и остава неотбелязана от литературния печат. Обърнете внимание обаче: казвам неотбелязана, но не незабелязана от читателите, което евече друго. Подчертавам това, защото знам положително, че Въпреки проявеното незачитане към нея, тази книга направи впечатление на всички, които се интересуват от литературна критика и беше приета много добре. И ако Днес се връщам към нея, правя го не толкова за да запълня някакъв пропуск в съзнанието на читателя, а повече поради друга по-важна причина - да отбележа някои положения, които имат принципно естество и дават повод за размисъл. Преди всичко всеки, който зачете Четирма белетристи", ще се съгласи, че това еедна цялостна книга - една книга с физиономия. Известно е, че по начало националната Литература се създава в периодичния печат и се утвърждава чрез него. И това важи не само за малките видове, не само за онова, което е заченато от злобата на деня, а много често и за големите литературни произведения, които оставят трайна диря след себе си, Ето защо за повечето Книги можем да кажем, че се раждат два пъти - веднъж върху страниците на списания и вестници, нерядко в резул тат на една поръка, и втори път обединени от едно заглавие в една обща корица. Тъй като обаче човек може да събере не само онова, което е замислено и осъще ствено като цяло, а и онова, което е плод на случая, при това второ раждане често се изпада в увлечения и се стига до нежелан автоматизъм. В резултат на това се появяват книги, които съдържат разнородни творби, трудно обединими не само по обем, по предмет и по значение, а дори и по жанров белег. И тази неприемлива практика, разбира се, засегна и литературната критика: и тук се наблюдава стремеж да се поднесе на читателя всичко, което авторът е написал - дори литературните бележки по всекидневниците и изказванията по събрания. Така през последните години у нас се появиха немалко обемисти сборници със статии, които са съставени по твърде механически начин и покрай значителното, което заслужава внимание, съдържат и такива неща, които нямат никаква литературна стойност. Затова толкова по-силно впечатление направи Симеон Султанов с усилията си да се отклони от една практика, която понякога изглеж да непреодолима, и да поднесе на читателите под едно общо заглавие четири еднородни монографически очерка върху четирима видни представители на бъл гарския разказ: Г. П. Стаматов, "Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен. По този начин той се представи с една първа книга (ако не смятаме отделно издадената студия за Ангел Каралийчев), с каквато не се е представял през послед ните години нито един млад критик - с една книга, която не съдържа нищо слу чайно, нищо непромислено и говори за такива литературни изисквания, които са обикновено първият признак за настъп-- ваща творческа зрялост.

Възстановяването на ленинския дух в областта на идеологията след ХХ конгрес на КПСС даде тласък на бурното развитие ина съветската естетика. Периодът на за стой, на схоластически умувания, далечни от живите проблеми на изкуството и есте тическите потребности на народа се замени постепенно със сериозни научни дирения, с многобройни дискусии, със значително повишаване на изследователската култура. Особен интерес предизвикаха проблемите за природата на естетичното, за предмета иметодите на естетическата наука, за връзките и с комунистическото строителство. Възражда се боевата, настъпателна линия В нашата естетика, възраждат се най-до- брите традиции, останали ни от времето на Маркс, Енгелс и Ленин. Сред многобройната нова естетическа книжнина изпъква малката по обем, но твърде богата по съдържание и пробле- матика книга на известния съветски тео- ретик на изкуството Л. Н. Столович Предмет эстетики". Ние сме свикнали на лошия обичай книгите по естетика да бъдат като правило дебели, с големи от- клонения, изпълнени с мътни разсъжде ния, които така плашат творците на худо- жествени ценности и ги отблъскват от значителните въпроси на теорията. И Затова даже обемът на разглежданата Книга може да бъде приятна изненада още повече, че отдавна не ми се еслучвало да чета толкова кратко, толкова ясно и в същото време толкова пълно изложение на някои основни въпроси на естетическа- та наука, Работата на Столович има следната струк тура. Първа глава разглежда главните Резултати от дискусията за природата на естетичното през последните години. Яд- рото Предметът на книгата съставя втора глава - на естетиката и същността на естетичното. Но може би най-голям интерес представлява с редица нови съображения глава трета - за границите и методите на естетиката. Обобщаващата Четвърта глава разглежда мястото и заДачите на естетиката в естетическото възпитание на трудещите се.

Не бих се заел да пиша рецензия за сту дията на В. Велчев „Тургенев в Бълга рия", ако не бяха ме заинтересували многобройните и многообещаващи отзиви за нея. Те ме караха да мисля, че съм пропуснал много важно изследване, което е обогатило родното литературознание и дори е надхвърлило неговите тесни рамки. Особено ме учудваше настойчивостта, с която се внушаваше на недосетливото съ ветско литературознание, че новопоявилият се труд е огромно достижение и за него. Дори и това се е видяло скромно на един от моите предшественици по рецензиране, та той (по-точно - тя) свързва студията на В. Велчев със задачите на седемгодишния план в СССР... Нещо повече - съвсем сериозно се твърди, че не само се обогатява съветското тургеневоведение с нови данни за политическите възгледи на писателя-демократ", но се разкриват чрез анализа на отделни факти общи закономерности в междунационалните литературни връзки“. Не е забравен и предстоящият V Международен славистичен конгрес в София - 1963 го- дина. След като се напомня за участието на В. Велчев в миналия конгрес в Москва, специално се изтъква, че този труд е посветен на основната проблематика на кон- греса-славянските литературни връзки". „От отзивите и на тримата рецензенти следва, че това е първо по рода си изследване у нас, че докато по-рано проучванията в тази област са носели предимно био-или библиографски популярен ха- рактер, сега тази студия се отличава с „широк обхват на поставената тема и дъл- бочина на изследваните проблеми", че за пръв път така всестранно и цялостно се проучва влиянието на отделен писател върху социално-историческия и литера- турен процес у нас. Не е отмината и стройната композиция на труда и още много, много други негови достойнства.

В началото на този век известният физик Хаутерманс открива, че ядрените експлозии са източник на великата слънчева енергия. Това е едно гениално прозрение, което по-късно поражда невиждани резул тати в развитието на съвременните науки. Те дават основание на мнозина хора да нарекат времето, в което живеем, - атомен век". TOR Хаутерманс се връща в своите спомени към младостта си, когато достигал до извода на няколкогодишните си изследвания и размисли. И разказва за оня ден на радост от научното откритие, в който въображе нието бърже чертае нови перспективи и научни програми за работа, сякаш облято от слънчевия блясък, пораждащ нови надежди и воля за проникване в глъбините на природните тайни. „Но в същата вечер, продължава той, аз излязох да се разхождам с една прелестна девойка. Когато се смрачи и звездите, с цялото си великолепие, започнаха да се появяват една след друга, спътницата ми възкликна: „Как прекрасно светят, нали?" Аз изпъчих гърдите си и казах важно: „От вчера аз знам защо те светят." Но веднага ми стана ясно, че моето изявление никак не я трогна. Възможно бе, че просто не ми повярва. Но, струва ми се, че в този момент тя не изпитваше ни най-малък интерес към каквито и да било проблеми. "

Поради многовековното чуждо потисничество, българската народност претърпява своеобразно обществено-историческо развитие. Националното ни възраждане започва едва през втората половина на 18 век. Затова пък културно-историческите процеси оттогава насам стават особено интензивни. Само за едно столетие (1762-1878) националната творческа мисъл преминава през няколко етапа, за да се извиси скоро до големи висоти. Продължавайки възрожденските традиции и литературната наука от началото на нашия век бързо разширява своята проблематика, възприема надеждни принципи за по-цялостно интепретиране на културно-естетическите явления и процеси. Както големите възрожденски писатели критици, така и неколцината академично школувани литературоведи след Освобождението проявяват редица верни разбирания по отношение многообразните предпоставки за формиране на българската национална култура и литература, по отношение взаимовръзките и взаимообусловеността на идейно-художествените фе номени на отделните народи. Насочвайки изследователския си поглед към проблемите на националното ни възраждане, първите големи български ли тературни историци осъзнават, че те не могат да бъдат и всестранно вярно осветлени, ако не се държи сметка за сходните процеси и явления в съсед ните страни - Гърция, Сърбия, Румъния, Русия, с които народът ни е об щувал по различни пътища, чрез многообразни форми.

Във „Фауст" се съдържа един стих, който по смисъл може да се преведе: „Първата ни стъпка е свободна, при втората сме роби!" Твърде много подхожда тази мисъл за художника, който, дал веднъж простор на собственото си въображение при изнамиране" на нова композиция, скоро става сависим от нея. Дали следва да се каже същото за литератора и изкуствоведа? Докъде се простира свободата на избора му? Не робува ли той на собствения си, предварително предпочетен или впоследствие налучкан метод? Подобни въпроси отиват в днешното литературознание и изкуствознание толкова далеч, че поставят под съмнение възможността за научна интерпретация на художествената творба, най-малкото - третират тази интерпретация като нещо съвсем не така сигурно и целесъобразно, както се мислеше досега. Някои днешни автори смятат, че едва що се оформя или тепърва ще се оформи методологическата основа на художествената интерпретация; други са убедени, че е възможен научен анализ на творбата, само доколкото той не подхранва Тълкувателски претенции, т. е. доколкото се отказва от интерпретацията в традиционния смисъл на понятието. Всички, които днес ратуват за „модерно" литературознание и изкуствознание, атакуват обаче безпощадно опитите да разкрие смисълът на художествените образи чрез установяване на исторически, биографически и пр. факти. Това било вчерашната дума на съмнителното знание.

Можем съвсем определено да кажем, че съвременната буржоазна литературна наука се намира в едно своеобразно statuquo di compromesso e di increatività, което се дължи на няколко фактора: динамичното развитие на точните науки, девалвацията на буржоазната идеология, консолидирането, развитието и поголямата гъвкавост на материалистическите концепции, кризата в еклектичната структура на буржоазната наука и в нейния оперативен апарат, отнемането на „откривателската инициативност" на тази наука, която тя си бе присвоила в различните сфери на човешката дейност, и т. н. Разбира се, трудно бихме могли да обхванем в рамките на една студия всички елементи на това статукво“, както и неправилно би било да се смята, че всичко, което протича в територията на буржоазната литературна наука, принадлежи само на нея и е нейно откритие. Внимателният поглед лесно би забелязал перифразата на много марксически наблюдения, чийто исторически живот е не само по-продължителен, но и по-богат на инвенции и оригинални находки, обясними за революционната природа на всяка прогресивна и постоянно развиваща се наука. Ето защо нашата цел ще бъде откриването на ония основни посоки, които очертават границите на търсенията и амбициите, на постиженията и слабостите, даващи облика на съвременната буржоазна литературна наука. При изследване от подобен информативно-критически характер, поставящо си като задача да даде систематизирана представа за това, което става на Запад след Втората све товна война, са естествени и допустими известна незадълбоченост и пропуски в наблюденията. Основен обект на изследване за съвременната буржоазна литературна наука е предимно формата на художественото произведение, неговият текст, стилът на „образно-езиковото“ изразяване. Всички по-известни направления - като немската, испанската и швейцарската „стилова" критика, течението „упражнение върху написаното“, обединено около тезисите на френския поет Пол Валери, англосаксонската нова критика и др. - гледат на литературната критика като на техника, която е затворена в продължителния и единствен контакт с художествения текст. За тях самостоятелна цел се оказва „органическата формална същност" на произведението, „безличните структури“, които нямат нищо общо с психологическото, идейно-естетическото и социалното съдържание, защото само те са способни да материализират видимия конфликт между „структурата и линеарния пласт на текста“, вътре в който се намират „двойствените значения на образите“. Познанието за тези значения е от особена важност за критическото изследване, тъй като (по думите на Ришард) те и само те могат да обединят „тоталността“ на художествената форма, която е определяща за едно произ ведение.

Новият труд на акад. П. Зарев „Теория на литературата“ (Т. І: „Структурност и функционалност на художествената литература. Анализ на литературната творба." С., 1979) свидетелствува за постоянния интерес и предразположе нието на автора към систематично и всеобхватно тълкуване на литературните явления. Само че ако досега вниманието е било насочено към литературната история или към отделни проблеми на теоретическото осмисляне, сега то е отправено към най-общите принципи на творчеството. Очевидно нужни са били богатият опит в областта на историята на литературата, както и дългогодишното участие на П. Зарев в обществения и културния живот, за да се стигне до разработката на един твърде значителен кръг от явления на научната анализа или синтеза. Като концепция трудът респектира с обхвата на най-широки теоретиколитературни проблеми. Започва се от езика и текста“, преминава се към постройката на художественото произведение и персонажа", а после към „надтекстовата структура", за да се стигне отново до многосложното единство и цялост при разглеждането на стила". Вторият том ще включва „творческата личност, творческия процес, историческото съществуване и усвояване на литературата, както и системите, начините на изучаване, които са се създавали постепенно чрез продъл жителна еволюция" (с. 43). В рамките на така набелязания план публикуваната първа част представлява една морфология на литературното творчество, задача, която не е била решавана у нас, макар и да са правени частични изследвания по отделни въпроси (преди всичко върху родово-видовата класификация на литературните произведения). Като проблематика и разработка трудът се врежда сред актуалните търсения на съвременната наука и участвува полемически в дискусията около нейната методология. В европейски мащаб интересът към морфологическите проблеми е продиктуван от едностранчивото разбиране на автономията на литературната наука в ущърб на историческите, философските и психологическите изследвания - процес, в който участвуват както немски (Оскар Валцел) и руски (групата ОПОЯЗ) формалисти, така и структуралисти, феноменолози, семиотици или привърже ници на реторическите методи на интерпретация. Абсолютизирането обаче на литературата като езиково явление, както и идеята за затваряне на творбата в собствената и самозначност препятствуват не само разработката на останалите дялове на литературната наука като психология на творчеството, социология на литературата, философия на литературното развитие.

За първи път у нас се явява труд, чиято задача не е само да изследва бъл гарската народопсихология, но и да изведе народопсихологията до равнището на наука със своя философска, социално-историческа, етическа и естетическа проблематика. Проучването на акад. П. Зарев „Българска народопсихология и художествена литература" идва да запълни една празнина в българското на родознание и да очертае границите, методите и перспективите на демопсихологията. Появата на този синтетически замислен труд налага да се постави той в по-широкия контекст на наши и чужди изследвания и да се види мястото му научното дело на неговия автор.