наука

Всяка наука затова именно енаука, защото изучава, обяснява, определя преди всичко и главно онова, което е общо (свойство, същностно отношение, закон) в изучаваните от нея вещи и явления. Наука, която не е способна да открие и определи общото в обекта на своите изследвания, не е и не може да бъде наука. Това е, тъй да се каже, аксиома, потвърдена от цялото развитие на всички без изключение науки - философски и частни, природни и обществени, научно-изследователски и научно-приложни. Естетиката като наука не прави изключение от това общо правило. Същевременно всяко общо затова именно е общо, защото е дадено в диалектическо единство с особеното и единичното. Общо, което не съставлява дълбоката и все по-дълбока същност на особените и единични неща, а съществува като чисто, голо общо само по себе си и само за себе си, престава всъщност да има характер и значение на общо и се превръща в някаква абстрактна, метафизическа и в края на краищата мистическа идея, която в разните идеалистически теории придобива значение на отвъдсветовно божествено начало или пък на някаква трансцендентална ценност и т. н. Общо, което не е присъщо поне на две неща (предмети, явления) не е и не може да бъде общо и следователно не е и не може да бъде никакво научно понятие, категория, закон.

Знаем вече, че естетиката е частна или специална наука за изкуството. Това не само не отрича, а предполага нуждата да съществува и филосо фия на изкуството. Философията на изкуството обаче е съставна част, раздел или аспект на философията изобщо, която изпълнява роля на най-обща теоретическа и методологическа основа по отношение на частните науки и по-специално на естетиката като частна наука. Естетиката от своя страна, като конкретизира и разработва основните философски понятия за отражението (усвоението) на света по законите на красотата, може да оказва обратно влияние върху самата философия и по-специално върху философията на изкуството. При това при определени обстоятелства естетиката като частна наука може да предизвика известни изменения и във формата на самата философия.

Никоя наука не може да изясни и определи точно и изчерпателно своя предмет и основни задачи, докато въпросите за нейния предмет и основни задачи не бъдат разработени конкретно и всестранно от самата тази наука. Поради това има известно оправдание в практиката да се дава пълното определение на науката и на нейните основни задачи не в началото, а в края на монографиите или университетските курсове, посве тени на надена наука. Същевременно обаче как ще пристъпи дадената наука към подбор и разработка на своите собствени основни задачи, които произтичат от самия характер на нейния специфичен предмет на изследване, ако научният изследовател не е предварително, макар и в най-обща форма ориентиран, кои са именно тия задачи и къде и как те трябва да бъдат търсени? Ботаникът например няма да седне да търси, да описва и да обяснява природата и развитието на кристалите или на животните, а ще се насочи към въпроси, които действително спадат към областта на специалната наука ботаника. Ясно е, че именно след като научният изследовател или група изследователи са завършили науч ното изследване на спадащите към ботаническата наука въпроси, те вече могат в заключение да ни дадат пълния, макар пак не окончателен, отговор на въпроса за предмета и основните задачи на ботаниката. Същото важи и за всяка друга наука без изключение.

През последните пет-шест години литературната наука в Съветския съюз преживява истинско обновление. Само като си помисли човек колко грешки и заблуждения, колко неправилни възгледи бяха преодолени за това късо време! И плахият тон, и емпиричният характер на Литературната критика, и рецидивите на стеснено раповско схващане за литерату рата, и нетърпимото изоставане на есте тическата и литературно-теоретичната мисъл, и често пъти очебийно снизените есте тически критерии. Като че ли отдавна бя ха времената, когато се брояха на пръсти сборниците с актулни литературно-критични статии и монографичните очерци за съветски писатели; когато липсваха поцялостни изследвания за новата руска и съветска литература, не се пишеха обобщаващи трудове за реализма и социалисти103 ческия реализъм. В книгите, които излизаха, се разглеждаха не всички литературни явления, по-сложните се отминаваха и цели периоди от историята на руската литература - например краят на 19 и началото на 20 век, оставаха недостатъчно осветлени. Редица обстоятелства пречеха да се погледне по-обективно и оцени с повече разбиране дори такова яв ление като пролеткултовската поезия от първите години на съветската власт, а да не говорим за поезията на Блок и Есенин или за сатиричното творчество на Илфи Петров. От литературния развой бяха изключени писатели, които на времето бяха играли значителна роля в литературния живот. И като естествен резултат на всичко това, наред с умните и сериозни книги започнаха да никнат едно след друго илюстративни, примитивно-социологични писания, наводнени с обилен брой цитати, зад които се криеха липсата на самостоятелна творческа мисъл, на способност да се вникне тънко и вдъхновено в художествените явления (което е свързано с природна дарба, с призвание), на истински дълбоки знания.

Винаги ме е удивлявало онова почти невероятно равнодушие, с което обикновено се подминават много от литературните факти у нас. Появяват се неизвестни име на, излизат нови книги, поставят се въп роси, а периодичните издания често не само не пишат за тях, а дори не ги и отбе лязват. И това важи не само за преводната литература, неизвестно защо неудостоявана с никакво внимание, а и за немалко работи на български писатели, които са свързани жизнено с развоя на нашето художествено слово. Ето защо, без да съм се примирил, аз вече съм свикнал с тази практика и не се учудвам, че една критическа книга като „Четирма белетристи" от Симеон Султанов, която по служебно задължение трябваше да редактирам, близо година и половина след излизането и остава неотбелязана от литературния печат. Обърнете внимание обаче: казвам неотбелязана, но не незабелязана от читателите, което евече друго. Подчертавам това, защото знам положително, че Въпреки проявеното незачитане към нея, тази книга направи впечатление на всички, които се интересуват от литературна критика и беше приета много добре. И ако Днес се връщам към нея, правя го не толкова за да запълня някакъв пропуск в съзнанието на читателя, а повече поради друга по-важна причина - да отбележа някои положения, които имат принципно естество и дават повод за размисъл. Преди всичко всеки, който зачете Четирма белетристи", ще се съгласи, че това еедна цялостна книга - една книга с физиономия. Известно е, че по начало националната Литература се създава в периодичния печат и се утвърждава чрез него. И това важи не само за малките видове, не само за онова, което е заченато от злобата на деня, а много често и за големите литературни произведения, които оставят трайна диря след себе си, Ето защо за повечето Книги можем да кажем, че се раждат два пъти - веднъж върху страниците на списания и вестници, нерядко в резул тат на една поръка, и втори път обединени от едно заглавие в една обща корица. Тъй като обаче човек може да събере не само онова, което е замислено и осъще ствено като цяло, а и онова, което е плод на случая, при това второ раждане често се изпада в увлечения и се стига до нежелан автоматизъм. В резултат на това се появяват книги, които съдържат разнородни творби, трудно обединими не само по обем, по предмет и по значение, а дори и по жанров белег. И тази неприемлива практика, разбира се, засегна и литературната критика: и тук се наблюдава стремеж да се поднесе на читателя всичко, което авторът е написал - дори литературните бележки по всекидневниците и изказванията по събрания. Така през последните години у нас се появиха немалко обемисти сборници със статии, които са съставени по твърде механически начин и покрай значителното, което заслужава внимание, съдържат и такива неща, които нямат никаква литературна стойност. Затова толкова по-силно впечатление направи Симеон Султанов с усилията си да се отклони от една практика, която понякога изглеж да непреодолима, и да поднесе на читателите под едно общо заглавие четири еднородни монографически очерка върху четирима видни представители на бъл гарския разказ: Г. П. Стаматов, "Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен. По този начин той се представи с една първа книга (ако не смятаме отделно издадената студия за Ангел Каралийчев), с каквато не се е представял през послед ните години нито един млад критик - с една книга, която не съдържа нищо слу чайно, нищо непромислено и говори за такива литературни изисквания, които са обикновено първият признак за настъп-- ваща творческа зрялост.

Възстановяването на ленинския дух в областта на идеологията след ХХ конгрес на КПСС даде тласък на бурното развитие ина съветската естетика. Периодът на за стой, на схоластически умувания, далечни от живите проблеми на изкуството и есте тическите потребности на народа се замени постепенно със сериозни научни дирения, с многобройни дискусии, със значително повишаване на изследователската култура. Особен интерес предизвикаха проблемите за природата на естетичното, за предмета иметодите на естетическата наука, за връзките и с комунистическото строителство. Възражда се боевата, настъпателна линия В нашата естетика, възраждат се най-до- брите традиции, останали ни от времето на Маркс, Енгелс и Ленин. Сред многобройната нова естетическа книжнина изпъква малката по обем, но твърде богата по съдържание и пробле- матика книга на известния съветски тео- ретик на изкуството Л. Н. Столович Предмет эстетики". Ние сме свикнали на лошия обичай книгите по естетика да бъдат като правило дебели, с големи от- клонения, изпълнени с мътни разсъжде ния, които така плашат творците на худо- жествени ценности и ги отблъскват от значителните въпроси на теорията. И Затова даже обемът на разглежданата Книга може да бъде приятна изненада още повече, че отдавна не ми се еслучвало да чета толкова кратко, толкова ясно и в същото време толкова пълно изложение на някои основни въпроси на естетическа- та наука, Работата на Столович има следната струк тура. Първа глава разглежда главните Резултати от дискусията за природата на естетичното през последните години. Яд- рото Предметът на книгата съставя втора глава - на естетиката и същността на естетичното. Но може би най-голям интерес представлява с редица нови съображения глава трета - за границите и методите на естетиката. Обобщаващата Четвърта глава разглежда мястото и заДачите на естетиката в естетическото възпитание на трудещите се.

Не бих се заел да пиша рецензия за сту дията на В. Велчев „Тургенев в Бълга рия", ако не бяха ме заинтересували многобройните и многообещаващи отзиви за нея. Те ме караха да мисля, че съм пропуснал много важно изследване, което е обогатило родното литературознание и дори е надхвърлило неговите тесни рамки. Особено ме учудваше настойчивостта, с която се внушаваше на недосетливото съ ветско литературознание, че новопоявилият се труд е огромно достижение и за него. Дори и това се е видяло скромно на един от моите предшественици по рецензиране, та той (по-точно - тя) свързва студията на В. Велчев със задачите на седемгодишния план в СССР... Нещо повече - съвсем сериозно се твърди, че не само се обогатява съветското тургеневоведение с нови данни за политическите възгледи на писателя-демократ", но се разкриват чрез анализа на отделни факти общи закономерности в междунационалните литературни връзки“. Не е забравен и предстоящият V Международен славистичен конгрес в София - 1963 го- дина. След като се напомня за участието на В. Велчев в миналия конгрес в Москва, специално се изтъква, че този труд е посветен на основната проблематика на кон- греса-славянските литературни връзки". „От отзивите и на тримата рецензенти следва, че това е първо по рода си изследване у нас, че докато по-рано проучванията в тази област са носели предимно био-или библиографски популярен ха- рактер, сега тази студия се отличава с „широк обхват на поставената тема и дъл- бочина на изследваните проблеми", че за пръв път така всестранно и цялостно се проучва влиянието на отделен писател върху социално-историческия и литера- турен процес у нас. Не е отмината и стройната композиция на труда и още много, много други негови достойнства.

В началото на този век известният физик Хаутерманс открива, че ядрените експлозии са източник на великата слънчева енергия. Това е едно гениално прозрение, което по-късно поражда невиждани резул тати в развитието на съвременните науки. Те дават основание на мнозина хора да нарекат времето, в което живеем, - атомен век". TOR Хаутерманс се връща в своите спомени към младостта си, когато достигал до извода на няколкогодишните си изследвания и размисли. И разказва за оня ден на радост от научното откритие, в който въображе нието бърже чертае нови перспективи и научни програми за работа, сякаш облято от слънчевия блясък, пораждащ нови надежди и воля за проникване в глъбините на природните тайни. „Но в същата вечер, продължава той, аз излязох да се разхождам с една прелестна девойка. Когато се смрачи и звездите, с цялото си великолепие, започнаха да се появяват една след друга, спътницата ми възкликна: „Как прекрасно светят, нали?" Аз изпъчих гърдите си и казах важно: „От вчера аз знам защо те светят." Но веднага ми стана ясно, че моето изявление никак не я трогна. Възможно бе, че просто не ми повярва. Но, струва ми се, че в този момент тя не изпитваше ни най-малък интерес към каквито и да било проблеми. "

Поради многовековното чуждо потисничество, българската народност претърпява своеобразно обществено-историческо развитие. Националното ни възраждане започва едва през втората половина на 18 век. Затова пък културно-историческите процеси оттогава насам стават особено интензивни. Само за едно столетие (1762-1878) националната творческа мисъл преминава през няколко етапа, за да се извиси скоро до големи висоти. Продължавайки възрожденските традиции и литературната наука от началото на нашия век бързо разширява своята проблематика, възприема надеждни принципи за по-цялостно интепретиране на културно-естетическите явления и процеси. Както големите възрожденски писатели критици, така и неколцината академично школувани литературоведи след Освобождението проявяват редица верни разбирания по отношение многообразните предпоставки за формиране на българската национална култура и литература, по отношение взаимовръзките и взаимообусловеността на идейно-художествените фе номени на отделните народи. Насочвайки изследователския си поглед към проблемите на националното ни възраждане, първите големи български ли тературни историци осъзнават, че те не могат да бъдат и всестранно вярно осветлени, ако не се държи сметка за сходните процеси и явления в съсед ните страни - Гърция, Сърбия, Румъния, Русия, с които народът ни е об щувал по различни пътища, чрез многообразни форми.

Във „Фауст" се съдържа един стих, който по смисъл може да се преведе: „Първата ни стъпка е свободна, при втората сме роби!" Твърде много подхожда тази мисъл за художника, който, дал веднъж простор на собственото си въображение при изнамиране" на нова композиция, скоро става сависим от нея. Дали следва да се каже същото за литератора и изкуствоведа? Докъде се простира свободата на избора му? Не робува ли той на собствения си, предварително предпочетен или впоследствие налучкан метод? Подобни въпроси отиват в днешното литературознание и изкуствознание толкова далеч, че поставят под съмнение възможността за научна интерпретация на художествената творба, най-малкото - третират тази интерпретация като нещо съвсем не така сигурно и целесъобразно, както се мислеше досега. Някои днешни автори смятат, че едва що се оформя или тепърва ще се оформи методологическата основа на художествената интерпретация; други са убедени, че е възможен научен анализ на творбата, само доколкото той не подхранва Тълкувателски претенции, т. е. доколкото се отказва от интерпретацията в традиционния смисъл на понятието. Всички, които днес ратуват за „модерно" литературознание и изкуствознание, атакуват обаче безпощадно опитите да разкрие смисълът на художествените образи чрез установяване на исторически, биографически и пр. факти. Това било вчерашната дума на съмнителното знание.

Можем съвсем определено да кажем, че съвременната буржоазна литературна наука се намира в едно своеобразно statuquo di compromesso e di increatività, което се дължи на няколко фактора: динамичното развитие на точните науки, девалвацията на буржоазната идеология, консолидирането, развитието и поголямата гъвкавост на материалистическите концепции, кризата в еклектичната структура на буржоазната наука и в нейния оперативен апарат, отнемането на „откривателската инициативност" на тази наука, която тя си бе присвоила в различните сфери на човешката дейност, и т. н. Разбира се, трудно бихме могли да обхванем в рамките на една студия всички елементи на това статукво“, както и неправилно би било да се смята, че всичко, което протича в територията на буржоазната литературна наука, принадлежи само на нея и е нейно откритие. Внимателният поглед лесно би забелязал перифразата на много марксически наблюдения, чийто исторически живот е не само по-продължителен, но и по-богат на инвенции и оригинални находки, обясними за революционната природа на всяка прогресивна и постоянно развиваща се наука. Ето защо нашата цел ще бъде откриването на ония основни посоки, които очертават границите на търсенията и амбициите, на постиженията и слабостите, даващи облика на съвременната буржоазна литературна наука. При изследване от подобен информативно-критически характер, поставящо си като задача да даде систематизирана представа за това, което става на Запад след Втората све товна война, са естествени и допустими известна незадълбоченост и пропуски в наблюденията. Основен обект на изследване за съвременната буржоазна литературна наука е предимно формата на художественото произведение, неговият текст, стилът на „образно-езиковото“ изразяване. Всички по-известни направления - като немската, испанската и швейцарската „стилова" критика, течението „упражнение върху написаното“, обединено около тезисите на френския поет Пол Валери, англосаксонската нова критика и др. - гледат на литературната критика като на техника, която е затворена в продължителния и единствен контакт с художествения текст. За тях самостоятелна цел се оказва „органическата формална същност" на произведението, „безличните структури“, които нямат нищо общо с психологическото, идейно-естетическото и социалното съдържание, защото само те са способни да материализират видимия конфликт между „структурата и линеарния пласт на текста“, вътре в който се намират „двойствените значения на образите“. Познанието за тези значения е от особена важност за критическото изследване, тъй като (по думите на Ришард) те и само те могат да обединят „тоталността“ на художествената форма, която е определяща за едно произ ведение.

Новият труд на акад. П. Зарев „Теория на литературата“ (Т. І: „Структурност и функционалност на художествената литература. Анализ на литературната творба." С., 1979) свидетелствува за постоянния интерес и предразположе нието на автора към систематично и всеобхватно тълкуване на литературните явления. Само че ако досега вниманието е било насочено към литературната история или към отделни проблеми на теоретическото осмисляне, сега то е отправено към най-общите принципи на творчеството. Очевидно нужни са били богатият опит в областта на историята на литературата, както и дългогодишното участие на П. Зарев в обществения и културния живот, за да се стигне до разработката на един твърде значителен кръг от явления на научната анализа или синтеза. Като концепция трудът респектира с обхвата на най-широки теоретиколитературни проблеми. Започва се от езика и текста“, преминава се към постройката на художественото произведение и персонажа", а после към „надтекстовата структура", за да се стигне отново до многосложното единство и цялост при разглеждането на стила". Вторият том ще включва „творческата личност, творческия процес, историческото съществуване и усвояване на литературата, както и системите, начините на изучаване, които са се създавали постепенно чрез продъл жителна еволюция" (с. 43). В рамките на така набелязания план публикуваната първа част представлява една морфология на литературното творчество, задача, която не е била решавана у нас, макар и да са правени частични изследвания по отделни въпроси (преди всичко върху родово-видовата класификация на литературните произведения). Като проблематика и разработка трудът се врежда сред актуалните търсения на съвременната наука и участвува полемически в дискусията около нейната методология. В европейски мащаб интересът към морфологическите проблеми е продиктуван от едностранчивото разбиране на автономията на литературната наука в ущърб на историческите, философските и психологическите изследвания - процес, в който участвуват както немски (Оскар Валцел) и руски (групата ОПОЯЗ) формалисти, така и структуралисти, феноменолози, семиотици или привърже ници на реторическите методи на интерпретация. Абсолютизирането обаче на литературата като езиково явление, както и идеята за затваряне на творбата в собствената и самозначност препятствуват не само разработката на останалите дялове на литературната наука като психология на творчеството, социология на литературата, философия на литературното развитие.

За първи път у нас се явява труд, чиято задача не е само да изследва бъл гарската народопсихология, но и да изведе народопсихологията до равнището на наука със своя философска, социално-историческа, етическа и естетическа проблематика. Проучването на акад. П. Зарев „Българска народопсихология и художествена литература" идва да запълни една празнина в българското на родознание и да очертае границите, методите и перспективите на демопсихологията. Появата на този синтетически замислен труд налага да се постави той в по-широкия контекст на наши и чужди изследвания и да се види мястото му научното дело на неговия автор.

Възникването на историческата поетика като специфичен научен предмет можем да отнесем към края на миналото столетие и към имената на Шерер и Веселовски. И въ преки вече столетното съществуване истори ческата поетика едва ли би могла да мери ръст със своите връстнички - историята и общата теория на литературата. И, струва ми се, че в тази изостаналост на развитието и като наука и като изследователска методология има нещо твърде закономерно, както е закономерно и рязкото повишаване на интереса именно в наши дни, въпреки че през тези сто го дини той винаги е бил поддържан, макар и не масово, но, което е по-важно, от особено надарени учени, оставили не само трайна следа в литературознанието на двадесетия век, но и в някаква степен определили неговото развитие. Имената на Ю. Тинянов, Л. Гинзбург, О. Фрайденберг, В. М. Жирмунски, М. М. Бах тин и т. н. са най-простото доказателство за истинността на това твърдение. Между тези три „закономерности" в развитието на истори ческата поетика на пръв поглед съществуват трудно преодолими противоречия и тези про тиворечия наистина определят нейното разви тие, но не в лошия смисъл. От една страна, сравнително късното пробуждане на интереса към историческата поетика в „масовото ли тературознание твърде лесно може да се обясни с неговата неподготвеност да решава нейните задачи, които от един ъгъл на гледане са много прости, но са немислими без сравнително ви сокото равнище на изучаване закономерности те на историята на литературата и без методо логическата основа, осигурявана от общата теория на литературата. От друга страна обаче, големите учени винаги са съзнавали недоста тъците на чисто историческия и чисто теоретическия (синхронния) подход - ето защо при тях въпросите на историческата поетика, коя то в известен смисъл е в състояние да обедини двата подхода, винаги са заемали първосте пенно място. Това важи дори за такива учени като Ю. Н. Тинянов, чието име в много поголяма степен е свързано с формалните тър сения на ОПОЯЗ-а, отколкото с подчертания историзъм и сравнителния метод, които всъщ ност образуват основата, върху която се поражда и методът на историческата поетика. А това, че в наше време историческата поетика, заедно с метода на сравнителното литературо знание (1) се намират във възход и представля ват шлагера на съвременното литературозна ние, не противоречи на тяхната фактическа неразработеност на равнището и на методоло гията, и на равнището на конкретните изследвания - това показва, че литературозна нието е узряло за този род изследвания, неговото развитие органически е достигнало до задаването на един доста дълъг ред от въпроси, на които се мъчи да си отговори с помощта на историческата поетика и сравнителното литературознание (дисциплини, които са диалектически свързани), така както преди двадесет години търсеше отговори с помощта на структурализма, херменевтиката или общата история на литературата.

Книгата на проф. д-р Боян Ничев „Основи ва сравнителното литературознание" е написана с професионализъм и ерудиция, които я правят едно от най-ярките явления в българската лите ратуроведска мисъл от последните години. Авторът очертава предмета, целите и задачите на сравнителното литературознание със завидно познаване на неговото съвременно състояние, насоки, постижения и уязвими места, с опита и съзнанието на дългогодишен изследовател в тази област. Нова дума в традицията на бъл гарската научна компаративистика след реди цата трудове на покойния академик Е. Георгиев. Книгата на Б. Ничев приносно се влива в методо логическите търсения и постижения на марксическото сравнително литературознание от последните две десетилетия. Най-отличителна черта на съвременното сравнително литерату рознание (след неговия позитивистичен период, представен от френската школа в лицето на Ван Тигем и последователите му) е опитът да се създаде методологическа платформа за система тизация на връзките и сходствата, с помощта на която да се откроят закономерностите на лите ратурния процес. Известната методологическа криза на компаративистиката през 50-те години дойде в резултат на нейната изолираност от Литературната теория и история, което я пре върна едва ли не в наука за издирване на влия ния и зависимости на едно явление от друго, респективно на една литература от друга. Атаките срещу механичното отделяне на били тературните връзки (littérature comparée) от общите тенденции и закономерности (litte rature génér ale) бяха съпроводени с концептуално преразглеждане на предмета и задачите на сравнителното литературознание, на неговия понятиен апарат, за да се намери мястото му сред различните клонове на литературознанието и хуманитаристиката. Този процес има своите прогнози и резултати у представителите на Марксическата и немарксическата (западноевропейска и американска) компаративна мисъл.

В своето многовековно развитие българската литература винаги е общувала с духовно-интелектуалния живот на съседни и по-далечни страни. Още в ранното средновековие, IX-XIV век, най-видните български книжовници, опознавайки и богатата византийска литература, създават произведения, послужили като основа за формирането и на други славянски литератури, утвърждават се като важен фактор в общоев- ропейската цивилизация. През епохата на националното ни възраждане процесите на културно-просветно, идейно-естетическо взаимодействие стават все по-интензивни разширяват своя обсег и съдържание. Макар да са живеели при най-неблагоприятни условия, българските възрожденци са търсели и използували всяка възможност за сродяване с различни в тематично, идейно, жанрово отношение чуждестранни съчинения. Формиращото се постепенно национално съзнание и самопознание, усилията за създаване на нова национална литература просвета, култура, се съпътствуват и с едно все по-неумолимо осъз наване на необходимостта от използуване на завоюваното от други народи. Рецепцията на чуждото придобива все по-разнообразни форми. Наред с интензивното превеждане, която дейност се утвърждава като определена линия в националния книжовен живот, появяват се и критико-оценъчни отзиви, проблемни статии в които се обосновава нуждата от усвояване на чуждия опит, сочи се ползата от четенето на произведения, създадени от други народи през една или друга историческа епоха, кои то биха могли да стимулират творческата енергия на българите за създаване на своя национална книжнина, за народностно себепознание. Бележита е в това отношение статията на Нешо Бончев от 1873 г. „Класичните европейски писатели на български език и ползата от изучаване на съчиненията им". На както той, така и неговите съвре менници Петко Славейков, В. Друмев, Л. Каравелов, Хр. Ботев нееднократно обосновават и предупреждават „кое и как да се превежда“, какви следва да бъдат ръководни те критерии при този род книжовна дейност, за да може чуждото да влиза във все поголямо съзвучие с конкретните потребности на народа ни, да стимулира народност ното самопознание и културното възмогване, а и да насочва към националноосвободителни пориви, към по-високи нравствено-хуманитарни идеали.

Припомняме въпросите от анкетата, започната в кн. 10/1988 г. на сп. „Литературна мисъл“. Отговорите поместваме по реда на получаването им.

Типът „владетел-писател" се появява у нас през X век като елемент от куртурно-историческата характеристика на т. нар. Златен век. Известно е, че цар Симеон е бил не само покровител и организатор на просветно-книжовния живот, но и сам е създавал или е участвувал в създаването на литературни трудове. Наис тина до нас са достигнали твърде малко от тях - три писма до византийския ди пломат Лъв Магистър (Хиросфакт), предисловието към съставения от него сборник проповеди Златоструй, активна редакторска и може би преводаческа работа по съставянето и превеждането на други енциклопедични сборници като Изборни ците от 1073 и 1076 г. Представа за неговата книжовна (епистолографска) дейност ни дават и многочислените (26 на брой) послания на константинополския патриарх Николай Мистик, както и трите писма на византийския император Роман Лакапин. Изследователи като големия наш историк В. Н. Златарски го сочат и като автор на трактата „За буквите“ на Черноризец Храбър. (Тази концепция днес се смята за недоказана, но в случая е важен стремежът да бъде свързано името на Симеон написването на едно знаменито литературно произведение.)

Наред с излязлата от печат учебна литература през Възраждането особен интерес представлява, така нареченият ръкописен учебник, който в определени случаи е имал по-голяма стойност и въздействие от издадения". По ръкописни учебници са се преподавали общообразователни и специални предмети - гра матика, история, математика, геория на словесността, риторика и др. Често явление е било ученици сами да преписват някой учебник, което те вършели с особена радост. „За щастлив се броеше оня ученик - пише в спомените си Никола Еничеров, -който имаше преписан цял някой учебник. Не бе рядкост да дохождат околните учители да се молят на учениците с пари да им препишат някой учебник. .."2 По такива учебници преподават Добри Чинтулов, Найден Геров, Йоаким Груев, Петър Златев Груев, Пенчо Радов, Христо Драганов, Димитър Матевски, Кесарий Попвасилев и други възрожденски педагози. Както се вижда от посочените имена, по ръкописни учебници са преподавали и по-слабо познати днес педагози, и по-известни, утвърдени възрожденски учители, които са разполагали и с печатна помощна литература. През последните години бяха открити, проучени и издадени ръкописните учебници на Д. Чинтулов, които се смятаха за безвъзвратно изгубени. С това бе хвърлена нова светлина върху многостранната личност на изтъкнатия възрожденски книжовник и поет Чинтулов, доскоро неизвестен като автор и пре водач на учебна литература по риторика, руски и френски език, алгебра и музика, която той е използу вал пряко в преподавателската си дейност. Йоаким Груев не е сред най-изследваните възрожденски автори. Досегашните проучвания разглеж дат различни страни от неговата книжовна и педагогическа дейност преди и след Освобождението от 1878 г. В тях обаче не е обърнато достатъчно внимание върху архивното наследство на възрожденеца, което е източник на ценни сведения за литературоведските и методическите му възгледи.

През последното десетилетие понятието „българистика" получи трайно и ши роко разпространение както у нас, така и извън границите на родината ни. Водей ки своето начало от далечни времена, тя започна да се утвърждава като особен клон на знанието в най-тясна връзка с развитието на славянознанието през миналия век. Търсейки корените на славянската култура, много учени логически стигаха и осветляване на българистичната проблематика, без която не може да се открие ге незисът на редица явления от книжовния живот на славянските народи, особено през средновековието. до В най-ново време българистичните проучвания у нас и в чужбина придобиха особена интензивност, най-вече във връзка с 1300-годишнината от основаването на българската държава (681-1981). На този бележит юбилей бяха посветени мно жество научни прояви - научни сесии, конференции, симпозиуми, организирани у нас и в чужбина. Участието в тях на учени от много страни, специалисти по от делните клонове на обществените науки даде възможност да бъдат осветлени найразностранни проблеми на българознанието, често и в контекста на световното ху манитарно знание. Най-ярка проява в това отношение безспорно беше състоялият се през 1981 г. Първи международен конгрес по българистика. Посветен на 1300-годишнината на българската държава, този конгрес се превърна в голямо научно събитие с тра ен резонанс в целия свят. В него взеха участие близо 600 видни чуждестранни уче ни, както и почти всички български специалисти по отделните клонове на българознанието. Това даде възможност да бъдат осветлени множество въпроси, свързани с историческото и съвременно битие на българския народ. Издадените в двадесет тома конгресни материали свидетелствуват за ръста и всеобхватността на бълга ристиката в наше време. През 1986 г. се състоя Вторият международен българистичен конгрес. Той протече под знака на 1100-годишнината от завръщането на учениците на славянските първоапостоли Кирил и Методий - Наум, Горазд, Климент, Ангеларий и др. в България. Тук именно, на българска земя, се слага началото на тяхната плодотворна просветна и културна дейност, която се оказва решаваща за утвърждаване на славянската писменост в християнска България. Известно е, че те идват в българските земи след разгрома на Кирило-Методиевото дело във Великоморавия от немското духовенство, приети радушно от българския княз Борис 1, създал им условия за плодотворна дейност.

Ще бъде несправедливо към онези, които познават и оценяват по достойнство приноса на Иван Д. Шишманов в духовното израстване на България, но като че ли за него все повече говорим като за онези поети, за които университетските преподаватели казват, че имат литературноисторическо значение. Живял в една епоха, колкото съзидателна, толкова и разломна, Ив. Шишманов ни затруднява, за щото сякаш нямаме мяра за неговото дело. На него се позовават като на родоначалник на модерната фолклористика у нас, като на пионер в етнографското проучване на бълга рите, на възрожденската ни история, като пръв крупен специалист в областта на срав нителното литературознание и т.н. От друга страна, с неговото име се свързва създаването на духовни огнища, без които е немислима една нация - Университета, Народния теа тър, Народния (сега Етнографски) музей и т. н. От трета страна, за неговите човешки добродетели и граждански заслуги говорят първенци на нашата наука и изкуство, хора, които са получили по нещо от духовната му щедрост - Ив. Вазов и П. Яворов, К. Хрис тов и Елин Пелин, М. Арнаудов и Хр. Вакарелски. И не на последно място - Шишманов ни свързва с духовния живот на Европа и славянството в края на миналия и в началото на този век, с културния възход на балканската интелигенция в онези времена. Ето така се очертава профилът на този неспокоен по нрав свищовлия, в чиито жили според преданието има нещо от фамилията на Шишмановци, последните царе на средновековна България. Този профил е познат, и все пак в общественото съзнание, в нашата национална памет Шишманов не само не е цялостен - той не е извисен в онази степен, която би прилягала на неговите реални за слуги към България. Една от причините ве роятно е недостатъчното познаване на свър шеното и несвършеното от него. По същество досега ние нямахме - ако изключим някол ко споменни очерка и недотам коректните оценки на етнографите и фолклористите - цялостно проучване на жизнения път и творчеството на този син на нашето Възраждане. Автор със заслуги за преиздаването на част от научното наследство на Иван Д. Шиш160 манов, сега Георги Димов се представя с об стойна монография за бележития учен. Тру дът съдържа пет глави, посветени съответно на гражданина Иван Д. Шишманов, на основоположника на нашата научна фолклористика, на историка на нашето Възраждане, на литературния критик Иван Д. Шишманов и на Шишмановите виждания за историята на западноевропейската литература. Веднага трябва да се каже, че - така композирана - книгата цели да ни представи Иван Д. Шишманов като явление в българ - ското духовно развитие. И авторът в значителна степен е успял. Неговата главна амбиция е, показвайки учения Иван Д. Шишманов, да проследи пътя му на културен строи тел, неговите идейно-политически и нрав ствени характеристики. Трябва също да се добави, че - макар и в недостатъчна сте пен - Иван Д. Шишманов е„проектиран" върху хоризонтите на тогавашната епоха с ней ните философски, научни и художествени на чинания, които влияят върху духовното би тие на света и в наши дни. В книгата на Г. Димов обстойно и с вещи на е проследен процесът на формиране на Иван Д. Шишманов като патриот, учен и хуманист. Излязъл от пелените на Възражда нето, той остава негов духовен син. И заедно с това целият смисъл на живота му е и онова необходимо преодоляване на възрожденското, благодарение на което се получи онзи духовен подем в България, който характеризира националния ни живот в края на миналия и началото на този век. На този фон авторът вярно очертава фолклористичния и в по-широк смисъл - етноложкия принос на Шишманов, и най-вече заслугите му за издаването на уникалната за международната научна и културна практика поредица „Сборник за народни умотворения и народопис". И ако тук биха могли да се направят някои бележки, то след ващата глава, посветена на Шишманов като историк на Възраждането, е сама по себе си отличен и самостоен принос. Това е един обемен текст, в който Г. Димов е положил усилия да ни покаже Шишманов и като съз дател и откривател на градиво за Възражда нето, и като теоретик на формирането и развоя на нацията, и като автор с догадки за еди ничното, особеното и всеобщото в културните процеси от национален тип.

Литературознанието - както и всяка друга наука - се практикува от хора; те избират своите работни теми, методи и цели, те защитават своите убеждения, хипотези и теории. И имат определени, малко или повече експлицитни възгледи за това, какви да бъдат предпоставките и условията на техните действия, какви изисквания ще осъществяват и какви цели всъщност могат да постиmат. В тази статия бих желал да говоря тъкмо за подобни предпоставки и условия, за разрешимостта на определени изисквания и за постижимостта на определени цели. Тук естествено всичко това не би могло да бъде изпълнено и обосновано така подробно, както би било желателно; изчерпателен съм бил в друго съчинение (срв. Руш 1985), а в значителна степен и в един съвместен труд със Зигфрид Й. Шмид (срв. Руш, Шмид 1983). Между литературознанието, от една страна, и природните и хуманитарни науки, от друга, - съществуват много, например систематични и методологически, връзки, които стават ясни най-вече, когато човек насочи своето внимание към социалнолитературни и литературнопсихологически разработки. Връзки между тези големи групи от научни дисциплини обаче се изграждат и чрез това, че учени от различни специалности се учат един от друг; чрез това, че използват резултатите от труда на своите колеги в собствената си работа; чрез това, че изследват разработките на останалите дисциплини относно приложимостш им за разрешаване на теоретични и практически проблеми в своите собствени дисциплини. В този смисъл при решаването например на познавате~лно- и научнотеоретични проблеми в своите дисциплини, както и при ра:Iрешаването на ежедневно повтарящи се практически конфликти литературоведите (а и не само те) биха могли да научат доста от коrнитивните биолози и психолози. В следващите редове ще говоря за някои аспекти биолози и психолози.