Рецепцията

Недостатъчно и непропорционално е вниманието към явленията в българския духовен живот от началото на века, които са свързани с проникването на немската литература. Недостатъчно - защото е проучено главно възприема нето на класиката, на художествената литература от миналото (Лесинг, Шилер, Гьоте, Хайне). Непропорционално - защото представите за българо-немските литературни отношения през този период се свеждат приблизително до две имена: Пенчо Славейков и Гео Милев, и до два кръга от въпроси - ролята им като посредници на немската литература и нейното въздействие върху тях. Предпочитанието на изследователите към тези творци и въпроси е обяснимо и оправдано. Ho може би поради непропорционалността се създава непълно впечатле ние за процеса на проникване и приемане на немската художествена култура. Губи се общата картина - повторяемостта или променливостта на литературните интереси и потребности, последователността или скокообразността в ре цепционния процес. Нещо повече. Не е потърсено обяснение за две интересни и съществени явления: за изменящото се отношение към художествени ценности от миналото и за едва ли не взривното пренасочване към произведения и направления в съвре менната немска литература. Немската художествена култура има свое традиционно място в общуването на българина с чуждото духовно наследство. Толкова по-наложително е да се проследят изменията, проявяващи се в отношението към нея в началото на новия век. Характерът на тези изменения подсказва, че те са свързани с промени в българския литературно-естетически и културно-исторически хоризонт. Празноти могат да се открият и в конкретния анализ на фактите, някои от които насочват към важни за рецепцията на немската литература у нас проблеми. Един от тях е за взривните „приливи“ и „отливи" в общуването с чуждите творци. Откриваме ги в отношението към Гьоте и Хайне, към Хауптман и Зудерман на границата на века, към експресионистите през 20-те години или към Келерман и Хесе между двете световни войни. Нерядко тази променливост на литературните интереси е свързана с посредника.

Франклин е една от най-ярките личности не само на американския, но и на европейския XVIII в. Макар и самоук, той достига до върховете на тогавашния научен и политически жи вот и има правото да си позволи нелишената от известна суетност бележка, че е стоял пред петима царе, „ и дори съм имал честта да седна с едного". Но в областта на литературното творчество той едва ли е сред най-големите „по абсолютна стойност" във века на Волтер". Франклин умира през 1790 г., когато Гьоте е вече на 41 години, а Байрон - на две. Като че ли законът за последователността в развитието е по-непреклонен при художественото, отколкото при научното творчество. И Франклин, чрез „Алманах на Бедния Ричард", а в не по-малка степен и чрез мемоарите си, се приближава до същинската художествена словесност - в това с неговото значение за историята на литературата. „Бедният Ричард", макар да е обрисуван само в общи черти, днес, както и преди, остава за нас първият популярен, вечно жив и неповторим герой на американската литература. "2 Същото важи и за другия, фактическия герой на творбата - татко Абрахам, който с повече от интелектуално упражнение". И може би има само частично право твърдението, намерило място в цитираното коментирано издание на Франклиновите автобиографични творби, според което съществува немалка доза ирония и дори пародия на автора спрямо героите, спрямо проповядваните добродетели и дори спрямо себе си. По-вероятно е Франклин да се е почувствувал принуден да слезе до нивото на своите читатели, забравяйки себе си и някои свои разбирания, от което произтича популярността на творбата сред най-широките читателски слоеве; това обяснява и появата и у нас.

След Освобождението тенденцията към „изравняване" с европейското художест вено развитие, към сравнително по-директни съпоставкики на „родното" с „чуждото", на затворения свят („света вътре") с отворената вселена („света вън") се променя. Сега въпросът се свежда не толкова - или поне не единствено - до това в каква степен художественото дело е „полезно" за народа и неговата националноосвободи телна борба (както е през Възраждането, в съгласие с духовно-патриотичните цели на литературата ни), а рефлектира главно, и все по-целенасочено - към тяхното обособяване като език и форма. В същото време става контрадвижение - преминаването от колективното към личностното съзнание, от основните задачи на времето към проблемите на отделния човек, но и свързването на народ и личност, на революционна насоченост и човешка индивидуалност. С други думи, след Освобождението българското общество се насочва към проблемите на модерната личност, на новия индивид, но още тогавава литературата трансформира възрожденската ситуация и проб лемност (с едно ново решение на въпроса човек - общество), опитвайки се чрез лич ността да намери своя път към обществото, да осъществи връзката си с народ ната съдба. B B В този аспект онова, което е било революционен изход през Възраждането, преводната литература след Освобождението придобива компенсаторно значение - компенсират се проблемите на колективното съзнание и борческо-героичното начало живота, които в новата епоха са изместени от „субективното дело" на личността. И именно тук унгарската художествена литература - чрез Петьофи например - изпълнява тази роля, като задоволява политическите и социалните нужди на дейст вителността и запълва донякъде обедненото“ отразяване на света, на общото човешко дело, което по-късно при пролетарските творци на Унгария ще избухне истинската си сила, с преоценка на отношението личност -общество в контекста на революционния подем на времето. C на Така в новата следосвобожденска епоха преводната литература заема най-често автономни позиции в качеството си на своеобразен художествен феномен. Но тя играе и определена идеологическа роля като продължение на социалната насоченост Ботевото художествено творчество на движе нията на колективното съзнание към прогресивно изменение на света. Заедно с това диапазонът на преводния репертоар се разширява значително и се извършва скок - качествен по своята същност - в ориентацията към чуждото културно наследство и опит.

Викторианската литература на Англия започва да присъства в българската книжнина сравнително отрано, оше в процеса на разгръщането си. Не става дума, разбира се, за някакво системно представяне, а за спорадични появи на преводни материали в пресата и малко по-късно в книжна форма. Процесът е разбъркан, но няма как да бъде иначе. От една страна, съвсем естествено липсват българи, специалисти в областта на класическата и актуалната за онова време английска литература, липсва редовен обмен на дитературна информация между двата народа, липсват справочници, .'!ипсва в крайна сметка съизмерност между двете езиково-културни трг:диции. От друга страна, политическите и социалните изменения в нашите територии през втората половина на XIX век обуславят съвсем различна систематизация и употреба на внесения литературен материал от тези, на които той се е радвал в родината си. Като имаме предвид този пример, можем да заключим, че една тема за рецепцията на дадена литература неизбежно се превръща в тема за рецепцията на дадени чужди стойности и за това, как те се трансформират в местни стойности. В най-общия си хоризонт бележките ми са нацелени именно към тази посока на разсъждение. Да проследим сега представянето в български превод на две видни фигури на английската дитература от мина.'Iия век: Дикенс и Тенисън. Те са централните викторианци, съответно в областта на прозата и в областта на поезията. Това в никакъв случай не означава, че най-гениалните отделни творби на периода са излезли изпод техните пера. Двамата просто са се отъждествили най-плътно със своята епоха - толкова добре я изразяват, толкова са типични за нея, че са чак неподражаеми в типичността си. Те я обогатяват с най-добрите си произведения и едновременно с това приемат правилата и нормите И като социално позитивни личности, хора на обществения дълг. Дикенс е както та.Тiантлив повествовател и майстор на дитературния портрет, така и пълен конформист по отношение на композицията, смисъла, морала. Той е държал романите му да се четат от възможно най-многочислена публика (нали плюс всичко останало е бил и финансово зависим от продажбата) и затова се е съобразявал с нейния вкус към мелодраматични сюжетни нишки и образи, към определен по-значителен обем на произведението, към хепиендове и към поучения. Що се отнася пък до поезията на Тенисън, той е висш майстор в изразяването на благородни масови чувства, не търси да слиса публиката си с изненадващи, неуютни, застрашителни идеи и образи, а я сплотява в името на добрата кауза, т. е. в името на добрите ~увства, добрите мисли и добрите дела.