Благовест Златанов

«Гераците» е един тъжен текст. «Гераците» е тъжен текст, защото освен всичко друго е и несъразмерен текст: неговата тъмна част е много по-обширна по обем от неговата светла част. Светлата част като че ли е сюжетно излишна, тя е само повод за разгръщане на мрачния дискурс. Тъгата по ведрия и многогласен свят на Гераците е тъга за читателя/читателката. За покрусата на персонажите е достатъчно текстът да започне просто така: «Но напролет баба Марга се помина съвсем ненадейно. Заедно с нея от къщата на Гераците изчезна добрият и строгият дух, който държеше всичко в ред.» И все пак теКС'[ЬТ фактически започва така: «Най-заможният човек в селото беше дядо Иордан Герака.» С това светлият дискурс става един задъхан медиатор, който трябва да пренесе тъжния читател(ка) от фактическото към същностното начало. Двете начала са двата полови полюса. Единият от тях- мъжкият - е начало и есенция на патерналиетичния родов модел, другият - женският - е пълнеж и резонанс на този модел, а може би и негова алтернатива за развитие. Фактическото начало и светлият дискурс закрепват текста на «Гераците» към културната парадигма, същинското начало и мрачният дискурс се стремят да отместят текста от конвенционалната матрица. Герака е много по-възможен в тогавашния социум, баба Марга е много по-възможна в самия текст. Светлата част е не само достатъчна, необходим И е подхранващият агрегат на патерналиетичната култура. Мрачната част е себевалидна, защото може да формулира тъгата си сама, това е трагедия за самата нея. И ако я обстреляме с радиацията на традиционните си възприятия, ще измислим, че това е тъга по традицията, по имплантирания светъл дискурс. Едно мечтание, което тя не може и не иска да осъществи. Знакът на невъзможностга е смъртrа. Защо? Светлият дискурс е стриктно ортодоксален до появата на баба Марга, той е цитат или в най-добрия случай превод. Един стар мъж еталон- чевръст, трудолюбив, като че излят от Кант - с практически разум, при това с меко сърце и привличаща любвеобилност. През дългия си живот се отложил в материални реалии, а и не дотам материални. В райската градина на изобилния род, където неслучайно се помещава и дървото на живота, Герака е побил преди всичко мощния фалически символ- «неговата ( забележете- «неговата», а не «тяхната»- б. м.- Б. З.) голяма и бяла къща». Синовете и снахите зорко охраняват символа «ПОд главния негов надзор». Всичко в този свят напира към телеологичната точка - стария Герак: кучета, пилци, ратаи

В настоящия текст ще се посветя на различнитемодусина конструиране и функциониране на "българската литературна история" през последните години. Тази множественост на дискурсивните И реализации се дължи на поне два фактора. Първият е все по-задълбочаващата се немощ в производството на онова, което тук ще наричам "академичен тип" литературна история. "История на българската литература 1878-1944 год." на Светлозар Игов1 не е изключение, а просто отлаган в появата си синдром на неблагополучията в тази сфера. Вторият фактор е свързан с донякъде стихийното, донякъде осъзнатото навлизане в сложните и разнопластови стратегии, процедури и техники на осъществяването на литературно-историческия дискурс, наложено най-вече от икономическата конюнктура и от новите режими на производство на знание. Днес дори за водещите ни литературоведи е, струва ми се, ясно, че осъществяването на литературната история не е само в създаването на текст, а най-малкото и в разпространението, финансовото обезпечаване на този текст ит. н. Така че на въпроса разпаднал ли се е типът дискурс българска литературна история - с изпадането в немилост на "академичната литературна история", може да се даде двузначен отговор: "не" и "да". Не, защото производството му кипи активно в нови и традиционни, но като че досега неразпознавани, диспозиции. Да, защото поне в един от своите аспекти, свързан с дискусията от края на 70-те години върху методологията на литературната история, този дискурс е достигнал до един специфичен предел, който условно ще нарека- "поглъщане на историята в теорията".

Има винаги различие между погледана оня, който вътре, на стоящия отвън, встрани. Това, разбира се, баналност, но ми се иска върху нейната очевидност да построя (оправдая) кратките си беле.жки за Института по литература.Вероятноне зная много неща за Института- за неговата история (годината на създаването му - 1948, ми изглежда по-приветлива за идеологическо, отколкото за истинско хуманитарно начинание), за принципите му на работа, за проектите му пр. Онова, което зная, са познанства, впечатления, книги. Всички те ми дават представа - съвсеl\1 фрагментарна, но способна по своему да се прибере под названието Институт по литература. Нека да опитам, маниер, подсказан ми от едно писание на Жорж Перек, чрез спомените.

Преди години, когато бях невръстен не подозирах,че някога ще участвам конференциякато настоящата*,баща ми ме заведе кварталнатамесарница да купим някакъв продукт, чието естество вече не си спомням. Но месарят, както евфем[истичнонаричахме касапина бай Дико, се запъна не щеше да дава парчето от съответното животно, преди да му изрецитирам едно стихотворение. Случи се, че тъкмо бях наизустил учебна цел "Неразделни"на Пенчо Славейков след известни подканвания бай Дико чу звънкия ми глас. Бях приключил пресъздаването на трагедията на двамата влюбени въздействието върху "унесения" слушател очаквах да последват дежурните покровителствени одобрения. Но за моя пълна изненада бай Дико стоеше "там, над свинското унесен", единственото, което излезе от него този момент на вцепенение, беше фразата: "Брей, толкова да се обичат, че да си теглят ножа!" Тогава си нямах понятие от реторика не знаех, че суровият бай Дико всъщност боравеше скакология (KaKOAoyta) хипербола. Наричайки самоубийството "теглене на ножа"., той се изразяваше неуместно затова преувеличаваше. Пак поради дефицити познанието не ми беше известно, че всъщност Славейков описва смъртта на Иво литоти: "право се убол сърцето - ножчето му още тамо." Днес вече съ,м убеден., че бай Дико лирическият говорител на Славейков притежаваха съвсем различни мирогледни призми ако имаlпе някакво общуване ме)l(ДУ тях, то се осъществяваше чрез av'tavaKAaOll~, Т. е. всеки вземаше думите на другия чрез противоположен похват им придаваше различно значение. Но още онези години останах впечатлението., че неrцо Славейковия текст., не смутната душа на месаря беше накарало бай ,[~ико да изрече фразата си.

Анкета Хуманитарната периодика По случай 50 години сп. "Литературна мисъл"