Дискурсивни аспекти на българските литературни истории

В настоящия текст ще се посветя на различнитемодусина конструиране и функциониране на "българската литературна история" през последните години. Тази множественост на дискурсивните И реализации се дължи на поне два фактора. Първият е все по-задълбочаващата се немощ в производството на онова, което тук ще наричам "академичен тип" литературна история. "История на българската литература 1878-1944 год." на Светлозар Игов1 не е изключение, а просто отлаган в появата си синдром на неблагополучията в тази сфера. Вторият фактор е свързан с донякъде стихийното, донякъде осъзнатото навлизане в сложните и разнопластови стратегии, процедури и техники на осъществяването на литературно-историческия дискурс, наложено най-вече от икономическата конюнктура и от новите режими на производство на знание. Днес дори за водещите ни литературоведи е, струва ми се, ясно, че осъществяването на литературната история не е само в създаването на текст, а най-малкото и в разпространението, финансовото обезпечаване на този текст ит. н. Така че на въпроса разпаднал ли се е типът дискурс българска литературна история - с изпадането в немилост на "академичната литературна история", може да се даде двузначен отговор: "не" и "да". Не, защото производството му кипи активно в нови и традиционни, но като че досега неразпознавани, диспозиции. Да, защото поне в един от своите аспекти, свързан с дискусията от края на 70-те години върху методологията на литературната история, този дискурс е достигнал до един специфичен предел, който условно ще нарека- "поглъщане на историята в теорията".