истории

Ако съществува съвременна формула за рецензия - в началото резюмето на книгата, на второ място суперлативната оценка, на трето критиките и в края отстъпителното връщане към суперлатива - тя би подхож дала за трудове с не съвсем ясна физиономия, Наред с това Фокс не подценява изграждането на характерите в романа, в диалектиката на тяхното развитие, както ги намира изобразени у Шекспир. докато за книга като „Плутарх и античната биография" би се оказала направо излишна. Нещо повече - да се пише рецензия за за вършена, съвършено разположена, ясна и убедителна творба, каквато е книгата на Сергей Аверинцев, означава да се поеме рискът да се осъзнава това, което е достатъчно осъзнато и изразено от автора. Но тъкмо защото в случая стилът на рецензията е неподходящ, не съществува опасност да се изчерпи изведнъж задачата на настоящата статия, ако бъде заявено още в началото - имаме пред очи нещо безспорно, вярно, талантливо и в този смисъл изключ ващо нуждата от допълнително писмено или устно рефлектиране. Книгата на С. Аверинцев би трябвало да се изучава, не да се обсъжда. И все пак това се отнася за изследването, посветено на биографа Плутарх, не за скрития в него втори план, в чийто аспект творческата „авантюра" на писателя от Херонея се превръща в своего рода език за дискутиране на тео ретически проблеми. Този аспект придава на книгата известна двойнственост. Тя е исторически очерк, но в същото време и един особен трактат по теория. Интересите на С. Аверинцев, който по образование е класически филолог, надхвър лят гръцката и византийската словесност. Той е автор на студии върху проблеми на съ временната западна философия и културология, които не отстъпват на античните му работи. Но темата на първата му книга е антична и не и случайно, че между многото други свои лица тя има и едно традиционно - филологията, в най-буквалния смисъл на • научен апарат с всичките препратки и текст критически проблеми. Филологията е школа, която Аверинцев не отхвърля като нещо тормозещо мислителния темперамент, нито приема за чист авторитет. Той използува старата форма по новому и по този начин природява успешно традиционния филологически изследователски маниер към целите на съвременната наука. Нищо ново в това, че критиката, обгледът и препратката в „Плутарх и античната биография" са отделени след всяка отделна глава. Но бележките на Аверинцев не са яма, дето се изхвърля ненужната уче ност. Те имат характера на едно допълни телно съчинение, маркиращо границата между книгата и останалата наука, представляват особено пространство, където ученият читател намира отговор на въпросите, пов дигнати от недоверието му, а авторът се освобождава от плътността на текста с едър шрифт, за да му предаде като че ли един раздвижващ го нов смисъл и да нахвърли скици за нови работи.

Един скромен по обем и по оформление сборник от статии привлича вниманието ни не само защото е посветен на бележития учен Михаил Михайлович Бахтин по случай неговата 75-годишнина и полувековна научна и педагогическа дейност, но и с богатия материал, интересен и полезен за българския читател. Редакторите на сборника акад. М. П. Алексеев, Забавина, Куканов и Конкин са се постарали да представят търсенията на съвременното съветско литературознание в различни негови области и стилове. Като израз на уважение и изключително колегиално признание авторите на статиите, между които са някои от най-авторитетните представители на днешната литературна наука в СССР, а се насочили към изследвания, близки до интересите на М. Бахтин, изтъквайки неговата заслуга за развитието на науч ното мислене, както и многобройните му частни приноси, побрали се в една дузина публикации. В кратък очерк от В. Кожинов и С. Конкин за първи път се дават по-подробни данни за биографията на Бахтин. Със своите изне нади, внезапни пътешествия, трагична насиност неговият жизнен път подхожда пооро за поет, отколкото за представител академичната наука. Противоречията на мето се сплитат без пощада в неговата дба. Изправени пред внушителното му аучно дело, осъществено въпреки обстоя телствата, изпитваме облекчение нито бо лестта, нито хората са могли да сломят духа, моделиран през вековете от семейство и po- дина с яко вкоренени литературни традиции. Излизането на второто издание на кни гата „Проблемы поэтики Достоевского" (1963) донесе на Бахтин широка известност. След появата на „Творчество Франсуа Рабле и народная культура средневековья и Рене- санса" (1965) интересът към делото и личността на големия учен нарасна извънредно много. А биографичните сведения за автора оставаха оскъдни. Книгите му бяха преве- дени последователно на сърбохърватски, ан- глийски, италиански, японски, немски, френски, румънски, полски и от 1967 до 1971 из124 лизат в общо 12 издания на чужди езици. Пишат се рецензии, коментират го: 31 ста тии за него в родината му и още 34 в чуж бина от 1964 до 1972 г. А почти никой от тълкувателите на идеите му не знаеше нищо за самия него. Може би не бе и нужно -фи гурата на литературоведа най-често е известна единствено на библиотекарите. Останалите се интересуват от текстовете му. Но една празнина тъкмо в тяхната поява заставя да се обърнем и към личността на този учен с изключитена съдба, до голяма степен устояна с изключителна воля: между 1930 и 1963 библиографията не сочи нито едно заглавие под неговото име. Това са били 33 години, обречени на мълчание, но не и на бездей ствие. Излизането на сборника в чест на М. Бахтин е събитие, което изтъкна създаденото от учен със световна величина. И преди да се спра на плодотворните зърна, пръснати в различните материали на юбилейното издание, ще трябва да направя едно допълне ние към библиографията на Бахтин. В Бъл гария името и делото на големия историк и теоретик на литературата е добре познато. А библиографският списък пропуска българските автори. Наистина в сборника не липсват имена на българи (Георги Гачев като участник, Юлия Кръстева - като автор на статията в сп. Сritique и на предговора към френското издание на книгата за Достоев ски), но това далеч не представя истински отношението на нашата наука към М. Бахтин. България еедна от страните, където неговите книги бяха оценени най-рано. Те бързо се превърнаха в стимулатор и ориентир за ня кои от най-интересните ни критици.

Напоследък у нас става все по-голям инте ресът към литературната ни история. Едно след друго добиват завършен вид дългогодишни индивидуални и колективни усилия за изследване и преосмисляне на българската литература. Излязоха последните томове на: „Страници от историята на българската ли- тература" - Г. Цанев; „Панорама на българската литература" - П. Зарев; появи се пър- вият том от „История на новата българска литература" на Б. Пенев. И ето че от края на миналата година в ръцете на читателите е и четвъртият том от колективната „История на българската лите- ратура" - дело на Института за литература при БАН. След две десетилетия, изпълнени със съмнения и търсения, с дискусии и спорове, е завършена първата марксическа история на българската литература, която проследява нейното хилядолетно развитие. Последният том обхваща един богат както в литературно отно- шение, така също и в обществено-политически аспект период от развитието на българската литература - от края на Първата световна война до победата на социалистическата рево- люция на 9. IX. 1944 г. В композиционно от- ношение той следва схемата на предишните три тома от „академичната история..." (за по-кратко ще я отбелязваме по-нататък така) - обзорни глави за отделните подперио- ди и десетилетия или части от тях и очерци за най-изтъкнатите според преценката на предакторите автори, творили по това време. Тази схема отговаря на принципната периодизация, възприета от нашата ли- тературно-историческа наука, която разгра ничава в българската литература два основни дяла - стара българска литература до сре дата на XVIII в. и нова българска литература. Вътре във всеки дял е направено разделяне на по-големи основни периоди, които от своя страна са разчленени на по-малки подпериоди идесетилетия. За делитбен принцип в литературното ни развитие обикновено служат значителни ис торически, политически и обществени събития в нашата история, а така също и безспорни 1 История на българската литература. Т. V. С., БАН, 929 с. 8 Сп. Литературна мисъл, кн. 4 явления, процеси, моменти, които характеризират самата литература. По тази причина ,, академичната история" носи предимствата и недостатъците на едно прието още преди 20 години положение, което доста втвърдено се е прилагало в досегашните три тома. Естестве но е то да се разпростре и върху четвъртия том пак поради съображението да се спази един възприет вече в литературно-историческата ни наука принцип. Съставителите и редакторите на четвър тия том са положили безспорни усилия да обозрат (с някои изключения) всичко найсъществено и важно от литературата ни през този 25-годишен отрязък от време, на който е посветен томът. А този отрязък от време е наситен както с изключителни историко-политически събития, така също и с важни изме нения в развитието и структурата на литературата ни. Известно е, че всеки по-голям период от историята на дадената литература носи отличителните белези на времето, изпитва въздействието на социално-икономическите, обществените, политическите и културните прояви и събития. Наистина развитието на литературата през това време си има свои особени, свои вътрешнизакономерности, които не могат и не трябва да се идентифицират със социално-историческия процес. През последните години се налага необходимостта да се изследват и анализират именно тези закономерности, като се очертават основни тенденции, линии на развой, плодотворността на дадена традиция, перспективността на новаторските явления и т. н. Това изисква литературно-историческата наука да се съобразява както със специфичното развитие на литературата, така също и с основните моменти от социалноисторическия процес. А периодът от края на Първата световна война до 9. ІХ. 1944 г. включва важни изменения ив двете посоки. От една страна, имаме победата на Великата октомврийска революция, две въстания (Вла дайското от 1918 г. и Септемврийското от 1923 г.), години на безкомпромисна антифашистка борба и съпротивително партизанско движение, увенчани с победата на демократичните и революционните сили в страната.

Сравнително-историческите изследвания имат вековно съществуване. Віевропейските страни те се утвърждават поразлеично време. Понятието сравнителен (comparatve) по отношение на литературата е въведгно в Англия през 1848 г. от Matthew Anold при превода на употребяваната от Ampers historie comparée. Във Франция от Villemain, който използува понятието по аналогия на Cuviers Anatomie comparée (1800) на litterature comparée (1829). Най-често приемат за начало на сравнителния метод XVIII в., ко гато Андреас установил отношението на Ру со към Ричардсон. В същност сравнителният метод се поя вява най-напред в езикознанието при създа ването на сравнителни речници. От XVI в. 1 Rene Wellek. Grundbegriffe der Literaturkritik. Stuttga rt-Berlin-Köln-Mainz, 1965 започва разпространението на речници на няколко езика. В 1537 г., след това в 1544 г. чешкият хуманист Сигизмунд Гелениус (Sigismundus Gelenius под друго название Hruby) издава в Базел сравнителен речник на 4 езика. Lexicon symphonum quo quatuor linguarum Europae familiarium, graecae scilicet, latinae, germanicae ac slovanicae concordia consonantiaque indicatur. Развитието на филологията в края на XVIII и началото на XIX в. създава предпоставки за неговото широко приложение както в езикознанието, така също и в литературознанието. Още Добровски застава на такава позиция и след него редица учени подемат същата насока. Показателен е фактът, че В. И. Григорович в магистерската си дисертация „Кратък преглед на славянските литератури" обръща внимание на сравнителното изучаване на славянските литератури. Несъмненият интерес към сравнителните изследвания се дължи на убеждението на уче ните за древността на народностите, за тях ното родство, особено на славянските, поради което чрез сравнението са издирвали сходството, за да потвърдят тезата за етническото родство на славяните и за тяхната самобитност. В този твърде ранен период на приложение на сравнителните изследвания предмет на науката са били не частни яв ления като взаимоотношенията на отделни автори, а общи, имаши международна взаи мозависимост. Научната актуалност на този метод ебила в издирването на закономерности, действуващи в исторически и между народен план. На това се дължи неговото предимство пред другите начини на изследване и научната му висота.

Един от стожерите на съвременната култура е идеята за развитието, видяно като единство от континуитет и прекъснатост. Това знание не може ше да не рефлектира върху представата за изна чалната природа на човешкото съзнание. Твърде нието, че в своето развитие човечеството е преминало през етап, характеризиращ се изключително с митологическо по своя характер мислене, който рязко и безвъзвратно е потьнал в историята, от стъпи мястото си на схващането за изконното съ съществуване на митологическото (конкретно-образно) и дискурсивното (разсъдъчно) начало в чо вешкото съзнание. Това преформулиране на установката вещаеше, рано или по-късно, криза" в представите за феномена средновековие. Все по-неубедително започ ваше да изглежда твърдението, че полето на културата през средновековието е било заделено изцяло за официалната религиозност, а митопоетич ната традиция е представлявала безразборно разхвърляни и губещи своя смисъл фрагменти, подоб но на раздробен от силен удар глинен съд. Дори в изследвания, занимаващи се с високата християнска култура през средновековието, се появиха резултати, които поставиха под съмнение нейната хомогенност. Оказваше се, че в новата културна ситуация митическото концепиране на действител ността с претърпяло еволюция, но заедно с това е съхранило своята цялост

Детективската история е един вид духовна игра. Дори нещо повече: тя е спортно състезание. И за написването на детективски истории съществуват съвсем ясни закони — навярно неписани, но все пак обвързващи, и който и да е създател на литературни загадки се придържа към тях, ако държи на доброто си име, т. е. това е вид верую (credo), което се основава отчасти върху практиката на всички значителни писатели на детективски истории и отчасти върху подбудите на откровения автор: 1. Читател и детектив трябва да имат равностойни възможности за разкриване на тайната; всички указания трябва да бъдат ясно констатирани и описани. 2. Читателят не бива да бъде натоварен с никакви умишлени трикове и заблуди освен с онези, които извършителят на престъплението сам разиграва пред детектива. 3. Не бива да има любовна история; задачата се състои в това да бъде изправен престъпник пред съда, а не двойка влюбени пред олтара. 4. Никога не бива престъпникът да се окаже самият детектив или някой служител на следствието; това си е чиста измама и е равностойна на опита да пробуташ някому излъскано пени за златна петдоларова монета, т. е. неверни неща се представят за факти. 5. Извършителят трябва да бъде издирен чрез логически изводи, а не по случайност или чрез немотивирано признание; да решиш криминален проблем по подобен начин означава злоумишлено да изпратиш читателя по неверни следи и след неуспеха да му разказваш, че, видите ли, обектът на диренията е бил под носа му още от самото начало; автор, който върши това, само погажда лоши номера на своя читател.

Антропологията, приемана в най-широк съвременен смисъл, има за своя цел чрез интеграцията на различни методи и научни дисциплини да постигне познание за човека. Ако някога културната антропология е била възприемана като синоним на етнологията, то днес не подлежи на съмнение ефективността на нейния анализ, приложен към сложните социални феномени, съпроводен от задълбочаващо се отраслово разслояване (напр. политическа антропология, антропология на семейството, на трудовата дейност и пр.). Антропологическият подход към културата се отстоява от учени като Франц Боас (положил основите на културно-историческия релативизъм), Алфред Крьобер (теория за културните образци), Алфред Радклиф-Браун (социална антропология), Бронислав Малиновски (принципи на функционализма) и др. Но тяхното присъствие на българския научен небосклон е повече от символично. При разглеждане на проблема „Човекът в историята“ особено обещаващи са търсенията на школата на „Аналите“ („Annales“), основана от Люсиен Февр и Марк Блох. Те апелират за една „нова история“, история на менталностите, която да почива на интеграцията между методите на антропологията и на историята. Тези идеи намират благоприятна почва в съветската наука още през 60-те и 70-те години, когато под ръководството на Б. Ф. Поршнев към АН СССР започва да работи семинар по историческа психология, който след известно прекъсване е възобновен през май 1987 г. Ефективността на антропологическия подход при изследване на явленията от човешката история и култура е основната идея, обединила усилията на създателите на сборника „Одисей — 1989“. Замислен като пръв от серията, сборникът носи симптоматично название: в културната история на човечеството Одисей е символ на търсещия дух, на неразривната връзка между духовните светове, на вярата в човечността. Според авторския колектив културата е израз на способността на човека да придава смисъл на своите действия. Тази способност се проявява универсално във всяка човешка постъпка и реконструкцията и идентификацията ѝ във всеки артефакт се издига като важна изследователска задача.

В настоящия текст ще се посветя на различнитемодусина конструиране и функциониране на "българската литературна история" през последните години. Тази множественост на дискурсивните И реализации се дължи на поне два фактора. Първият е все по-задълбочаващата се немощ в производството на онова, което тук ще наричам "академичен тип" литературна история. "История на българската литература 1878-1944 год." на Светлозар Игов1 не е изключение, а просто отлаган в появата си синдром на неблагополучията в тази сфера. Вторият фактор е свързан с донякъде стихийното, донякъде осъзнатото навлизане в сложните и разнопластови стратегии, процедури и техники на осъществяването на литературно-историческия дискурс, наложено най-вече от икономическата конюнктура и от новите режими на производство на знание. Днес дори за водещите ни литературоведи е, струва ми се, ясно, че осъществяването на литературната история не е само в създаването на текст, а най-малкото и в разпространението, финансовото обезпечаване на този текст ит. н. Така че на въпроса разпаднал ли се е типът дискурс българска литературна история - с изпадането в немилост на "академичната литературна история", може да се даде двузначен отговор: "не" и "да". Не, защото производството му кипи активно в нови и традиционни, но като че досега неразпознавани, диспозиции. Да, защото поне в един от своите аспекти, свързан с дискусията от края на 70-те години върху методологията на литературната история, този дискурс е достигнал до един специфичен предел, който условно ще нарека- "поглъщане на историята в теорията".