Йордан Запрянов

На 10 и 11 ноември 1987 г. в Пловдив се проведе научна конференция на тема „Рецеп тивни проблеми на българската литературна история". Съорганизатори бяха Единният цен тър за език и литература при БАН, ПУ „П. Хилендарски" и пловдивските клонове на Съюза на българистите и на Съюза на научните работници в България. Утвърденият у нас в последно време интерес към теорията на въз приемането на литературната творба предопре дели задълбочения и нестандартен подход към редица традиционни литературноисторически проблеми.

Възстановяването на духовните мостове към Европа в нашето Възраждане означава стремеж за присъединяване към множеството новосформиращи се съвременни държави, към самоопределение и национален идентитет. Разрушаването на изолацията, на която са обречени българите в качеството си на провинция в изостаналата турска феодална държава, е жизнено необходимо по пътя на цялостното им развитие напредък. Този процес, обусловен първоначално от икономически закономерности, придобива широта и нови аспекти, прераствайки в доминиращ фактор на Българското възраждане изобщо. Постепенно оформящото се чувство за национална принадлежност намира - чрез допира си с външния свят - израз още в началото на XVIII век, когато ... в литературни източници, в адресите и обръщенията до короновани особи на разни страни започват все по-често да се появяват думите „българи“ и „отечество"..., засилват се интересите към онези сили, които могат да бъдат български съюзници. Утвърждава се общохристиянската идея, появяват се първите усещания за общохристиянското единство. " В известен смисъл поставеното заглавие ограничава обширната проблематика, тъй като променящата се ориентация в социокултурното поданство на българина е насочена - и в непосредствен план, и в по-широка перспектива - и към други континенти. То обаче подчертава съзнателните усилия на Софроний за противодействие на насилствено установените за българската народност „центростремителни“, „споя ващи" сили в рамките на Османската империя. Променената представа за времето, установяващата се линейности на протичането му в противовес на традиционната „а довъзрожденския период „кръговост“, води и към необходимостта от определяне змястото" на българите между останалите народи, до съзнанието едновременно за „различност“ и „принадлежност“ към тях. В печатната „Стематография" на Жефа- рович българският герб фигурира сред символните изображения на ред славянски и неславянски земи и народи, изявявайки - подобно на масовите политически раздвижвания в България през първата половина на XVIII век - волята на българите за разграничаване от изостаналия турски феодален ред, за включване в европейската културно-историческа орбита, към която принадлежат с историческото си минало.

Импулсите на Българското възраждане налагат нови идеи в литературата, а с тях в нея навлизат и новите формални образования. С възникването на новите структури се утвърждава и една по-различна от традиционната представа за авторство, свързана вече с подчертаното личностно начало, с индивидуалните качества на книжовника. Творчеството на Софроний предоставя възможности за анализ на Прехода стара – нова литература от гледна точка на преобразуване на една утвърдена традиция по отношение на формата на създаване и разпространение на книжнината – традицията да се съставят сборници. „Всяка нова литературна епоха – пише П. Динеков – започва с произведения, които носят много черти на предходното литературно развитие. На границата между две епохи явленията преливат едно в друго, приемствеността е закон. На тази граница все още мъчно се различават ново от старо, макар често да е извършен скок в развитието.“ След Паисий Хилендарски Софроний е първият книжовник на Българското възраждане, осъществяващ качествен скок както в съдържателния, така и във формалния аспект на словотворчеството, с което извежда литературното и културното ни развитие на широкия друм към новото. Преодолявайки черковно-религиозната ориентация на ранното си творчество, Софроний се насочва към един нов подход в писмовната си работа, продиктуван от прехода от учителска и практическо-богослужебна към националнопросветителска дейност. Както отбелязва П. Динеков, „... човекът от Възраждането навлиза в живота направо, без да пречупва проблемите през абстрактните схеми на религията... Освободен от средновековната концепция за господството на църквата в обществения живот, от религиозния характер на мислене, той коренно изменя облика на литературата.“ Вярно е, че в началния период на творчеството на Софроний се откриват (по силата на избледняващата, но все още действаща стара традиция в дамаскинската книжнина) характерните за средновековието два художествени пласта – този на самата творба и този на митологията (християнската), чрез която се осмисля светът. Но същевременно налице в това творчество е и стремежът към осмислянето на средновековния подход, новото му разбиране в променените условия, а в крайна сметка и смяната на функциите и цялостното му звучене. Практически погледнато, действаща за Софроний е традицията на дамаскините (в най-широкия смисъл на понятието) – един специфичен за нашите условия „макрожанр“.